Последното интервю на проф. Александър Янков: „Не виждам световни лидери“

На 18 октомври на 95-годишна възраст ни напусна големият юрист, дипломат и хуманист проф. Александър Янков. Днес стотици дипломати, юристи, общественици – мнозина от тях негови ученици, го изпратиха в последния му път. През август 2014 г. гостувах в дома му, за да взема от проф. Янков интервю за списание „Тема“, където работех тогава. Списание „Тема“ беше закрито през 2015 г. Сайтът му също е блокиран. Но смятам, че в памет на проф. Янков заслужава да бъде припомнена тази негова последна медийна изява. Още тогава здравословно той не беше в добра форма. Огромният му интелект и дълбоката му човещина обаче прозираха във всяка негова дума, в цялата му същност. Предлагам интервюто така, както съм го съхранила в моите архиви от 2014-та, включително с моето встъпление, в което представям професора. Снимките са на колегата от „Тема“ – фоторепортера Кирил Константинов, и на зетя на проф. Янков – проф. Николай Лазаров.

……………………………………………………………………………………….

Август 2014 г.

С личности от величината на чл.-кор. проф. Александър Янков би могла да се гордее всяка световна сила. А в рамките на малка и все по-обедняваща откъм авторитети България мащабът му на един от най-изтъкнатите и ценени в света асове по международно право изпъква особено внушително. И може би именно затова, потвърждавайки старото правило, че всеки истински голям професионалист е и много скромен, и много човечен, професорът ме посреща усмихнат, радушен и леко притеснен в своя малък, отрупан с книги, папки и снимки домашен кабинет. Веднага заявява, че не знае с какво толкова би могъл да заинтересува читателите ни. Не е куртоазия. Наистина е притеснен, и разговорът потръгва едва с навеждащите „подавания” на зетя – проф. Николай Лазаров, изтъкнат български телевизионен и кинооператор. Двамата току-що са се завърнали от вълнуващо пътуване във Виетнам, където проф. Янков е взел участие във важна конференция по повод териториалните спорове за редица острови в Южнокитайско (Източно) море. Въпреки почтената възраст на професора – през юни т.г. той закръгли 90 г., – далечното пътешествие и гостуването посред лято в нажежения тропически мегаполис град Хо Ши Мин (бившия Сайгон) не са му натежали. Напротив, заредили са го със силни положителни емоции, защото е срещнал там свой някогашен виетнамски възпитаник, стигнал доста високо в йерархията на своята страна, но и до днес благоговеещ пред българския си Учител.

Допреди броени месеци проф. Янков  бе президент на най-старата професионална организация на юристите в света – основаната през 1873 г. Световна асоциация по международно право.

Роден на 22 юни 1924 г. в Бургас, Александър Янков завършва право в Софийския университет през 1951 г. Специализира в Академията по международно право в Хага през 1961 г. От 1973 е професор в катедрата по международно право и международни отношения в Юридическия факултет на СУ, която ръководи от 1980 до 1989 г. През 1981 г. е избран за член-кореспондент на БАН и през 1988-1989 г. ръководи секцията по международно право и международни отношения  в Института за държавата и правото при БАН. От 1988 до 1991 г. е зам.-председател на БАН. През 1989-1990 г. е председател на Комитета за наука и висше образование и зам.-председател на Националния съвет за образование, наука и култура. През 1972-1976 г. е посланик на България във Великобритания, а в периода 1976-1980 г. е постоянен представител на държавата ни в ООН. Член на Комисията по международно право на ООН в Женева през 1977-1996 г. и неин председател през 1984 г. Член на Постоянния арбитражен съд в Хага от 1971 г., а от 1996 г. до 2012 г. – на Международния трибунал по морско право в Хамбург. Членува в национални асоциации по международно право в САЩ, Великобритания, Франция, Белгия и т.н Проф. Янков е и един от основните автори на най-важния документ, регулиращ отношенията в Световния океан – Конвенцията на ООН по морско право. И това е само възможно най-редуцираният списък с неговия „актив”.

Но разговорът с моя енергичен събеседник не тръгва от заслугите му, а от силно вълнуващата го „виетнамска връзка”. Държи да ми покаже на монитора на компютъра си и кадри от днешните Хо Ши Мин и Ханой, чийто урбанистичен, икономически и социален напредък му е направил силно впечатление.

Проф. Янков, какво ви свързва с Виетнам, от където се завърнахте съвсем наскоро?

Още веднага след края на войната между САЩ и Виетнам у нас пристигна за обучение група млади виетнамци, а на мен ми бе възложено да се занимавам със студентите и аспирантите от чужбина. Особено ме развълнува запознанството с един от онези бедни младежи. Той първо бил изпратен да учи в Москва морско право. Там мой съветски колега, по-възрастен от мен, му препоръчал да продължи обучението си при „един млад професор от България, който е най-добрият в морското право” – тоест при мен. Без аз нищо да знам. И момчето направило необходимите постъпки пред виетнамските власти, след което наистина един ден се появи тук. Бе одобрен за аспирантура – или докторантура по днешните термини. Ние с жена ми видяхме, че младежът е много целенасочен, много трудолюбив. Приехме го като наш син. Когато дойде време да защитава своята дисертация, той я представи в 85 страници, написани на ръка. Имали само една пишеща машина, много стара. Затова не могъл да напечати своята работа и я написал на ръка, с български букви, много красиво! Няма да го забравя! Защити дисертацията си много добре. Изпрати ми после едно сърдечно писмо и една голяма негова картина, която, уви, се загуби по-късно, докато се местехме от едно място на друго. Писах в САЩ и го препоръчах за по-нататъшно обучение. Бе приет в Канада, където продължи научното си развитие. Когато се завърна в родината си, поддържахме връзка известно време. Разбрах, че отначало е започнал да преподава в техния университет, след което отишъл във виетнамското външно министерство. И после му изгубих дирите. Сега, когато вече за трети път посетих Виетнам, помолих домакините да разберат какво е станало с него, къде е. И те го откриха! Появи се на конференцията в град Хо Ши Мин, в която участвах, и остана с нас през целия ни престой в страната. Само повтаряше: „Учителю, учителю!” Разплака ме… Самият той там е много уважаван. По-млад е от мен, но вече е пенсиониран. Бил зам.-ректор на Дипломатическия институт към тяхното МВнР. Казва се Фам Ван Чи. Събра цялото си семейство, с малките дечица – сигурно внучета, за да ги фотографира с мен и зет ми Николай, който ме придружаваше. Невероятна емоция!

Ако това е третото ви гостуване във Виетнам, кога е било първото?

Веднага след войната с американците, някъде в средата на 70-те. Тогава още личаха разрушенията и следите от битките. По реките се виждаха останки от ударени кораби. Хората живееха трудно, бедно. На много места нямаше ток, ползваха свещи. Сега е съвсем друго. Виетнам е направил огромен скок в развитието си. Вече е по-напред от нас. Забелязах го още при второто си гостуване – то беше миналата година. И сега, при участието ми в конференцията в град Хо Ши Мин, впечатлението ми се затвърди. Това е динамична, просперираща страна. Позволете ми да използвам случая и да поздравя виетнамския народ за националния му празник 2 септември – 69-годишнината от провъзгласяването на независим Виетнам през 1945 г.

Каква беше конференцията в град Хо Ши Мин?

Тя бе организирана от Виетнам и засягаше тема, която е много важна за тях – териториалните спорове за редица острови с големия северен съсед Китай. Изразих в изказването си и в обсъжданията моята принципна позиция, че по този проблем решенията следва да се търсят в рамките на Конвенцията на ООН по морско право, както и във формата на АСЕАН (Асоциация на страните от Югоизточна Азия). Виетнамската страна също споделя този подход. На конференцията бяха дискутирани общо 18 подтеми, засягащи въпроса.

Споменахте, че Виетнам ни е изпреварил. Как си го обяснявате? С манталитет, с геополитика? Какво ѝ пречи на България да върви напред?

Труден въпрос. Не е било винаги така. Ако погледнем историята, ще видим, че България е изгубила три войни, но и от трите е излизала по-силна отпреди и се е оказвала в по-добро състояние от онези, които са я побеждавали. После обаче като че ли станахме прекалено богати – и ето, че тръгнахме назад…

Кой урок не сме си научили, за да се получава така?

Всичко в живота е урок. Стига да си готов да учиш. За мен например голяма школа стана затворът. Вкараха ме зад решетките, когато бях на 17 години, и излязох след година и половина. Но през цялото време вътре учих. Главно френски и руски език. Английският тогава още не беше популярен. Учих и турски заедно с 4-5 момчета. Преподаваше ни го друг затворник, един турчин от Северна България и се хвалеше: „Аз съм даскал на даскалите!”

Затворът е бил заради ваша дейност като антифашист и ремсист, така ли?

Да, бяхме идеалисти. Заради политическата си активност не успях да завърша Бургаската гимназия, въпреки че бях пълен отличник. Една година ръководех организацията на РМС в града. Имаше там едно балконче, от което говореха големите водачи. Винаги сред тях имаше и един представител на младите. Това бях аз. Щом из града се чуеше, че „довечера ще говори Сашо”, и всички се събираха…

Значи сте били добър оратор. Къде ви завари 9 септември 1944-а?

Във Варненския затвор. Докато ни съдеха, бяхме в Бургарския, после останахме известно време в Шуменския и накрая – във Варненския. Стените там бяха много дебели. Казват, че зад тях е лежал и Васил Левски. Толкова много важни неща научих тогава! И най-богатата гимназия не би могла да ми ги даде.

Накъде продължихте по-нататък?

Отидох да следвам в Софийския университет. Отначало нямаше свободно място за международно право, което исках да уча, и ме записаха за дипломация. Но после един от колегите се прехвърли другаде, освободи се място и така се отвори шанс за мен. Оттогава и досега все съм по пътя на международното право. Мисля, че човек трябва да избере и да следва определена посока в своето развитие. Да има нещо, което да обича до край. Ето ме и мен така на 90 години – още си мисля за моите неща. Вижте тук колко папки съм натрупал. И това са само част от материалите ми.

Кога за първи път се изявихте на международен терен?

Като студент продължих с активна обществена дейност и понеже знаех езици, изпратиха ме за три години като български представител в Международния студентски съюз в Прага. От онзи пост посетих много различни страни, включително извън Европа. После се завърнах, бяха ми запазили мястото в СУ и завърших. До ден-днешен съм благодарен на моя професор Кутиков за онова, на което ме е научил. Портретът му виси и сега в кабинета ми в СУ.

Има ли сред днешните студенти интерес към международното право?

Усещам известно подценяване, върху което може би влияе и цялостното състояние на днешния свят. Международното право вече прекалено лесно се нарушава. А специалностите в тази сфера са необходими на обществото. Не само за днес или утре. Колкото повече намаляват задълженията да се придържаме кам законност и правила, толкова по-лошо. Виждам млади колеги, които предпочитат да следват не принципите, а материалния интерес. Гонят го от един град в друг. Не са се отдали на университета. Някога не беше така. Щом свършваха лекциите, отивахме в библиотеката на СУ. Но днес въпросът не е къде е унивеситетът, а къде са парите… И не се знае кой е учителят.

Как приемате зачестилите нарушения на международното право по света?

За това няма оправдание.

Доста известни личности са минали през живота ви. Разкажете за някои от тях.

Толкова са много! Трудно е дори да ги изброя. А и какво ще се хваля с такива познанства. Неудобно ми е.

Интересно е все пак за читателите да научат как си спомняте, примерно, Маргарет Тачър.

О, от нея също съм научил много. Знаете ли кога се запознахме? След връчването на акредитивните ми писма като посланик в Лондон. Редът беше след церемонията всички новоназначени посланици да се съберат, да пообщуват и да установят контакти с британските държавни дейци. Другите мои колеги тогава се бутаха и гледаха да се доредят я до министъра на правосъдието, я до военния министър. А на мен се падна една учителка, току-що станала министър на образованието. Ей сега ще ви я покажа. (Става и показва албум със снимка, на която е той на младини и до него – младата Маргарет Тачър.) Заприказвахме се, установихме много добър контакт. После стана ясно, че тя не е обикновена учителка и колегите вече много ми завиждаха. Винаги, когато давахме приеми в посолството, тя идваше. А веднъж, когато тъкмо се беше завърнала от гостуване в нашата страна, Тачър ме попита: „Г-н посланик, кое е най-ценното в България?” Аз стоя пред нея като ученик по география и се чудя. Тогава тя продължи: „Видях във вашите села църкви, но видях също, че училищата са по-големи. Така разбрах, че вашата религия е образованието”. После добави: „До всяко училище имате и едно друго важно заведение… Как се казваше…” Подсказах ѝ: „Читалище?” Тя закима: „Да-да, чичилище!”

Били сте близък и с Хенри Кисинджър…

Той беше от десните, а аз от левите. Същото беше и с Тачър. Но това не ни пречеше да общуваме и да се учим един от друг. В ООН, докато подготвяхме Конвенцията по морско право, Кисинджър много често идваше да си говорим. Питаше ме за всичко, разговаряхме откровено. Отношението му към мен бе много добро. Не мога да кажа, че е било така и с другите колеги.

Какво мислите за днешните световни лидери?

А има ли лидери? Аз не съм виждал.

Според вас предишният двуполюсен модел в света по-сигурен ли беше от днешния?

За нас – определено.

Ваши близки приятели са били Емилиян Станев и Йордан Радичков…

О, да, всяка седмица се събирахме край една масичка в кафенето на Съюза на писателите. Много пъти сме били заедно със семействата си и на вилата на Емилиян. Пак семейно и двамата са ми гостували и в Лондон, и в Ню Йорк.

Те бяха запалени авджии. А вие?

Не, аз не. Но знаете ли най-интересното? Емилиян много обичаше пушките, но никога и на никого пушки не даваше. Обаче на една моя годишнина без аз да знам той се договорил и ми подготвил изненада – подари ми пушка с надпис, с моето име! И после става следното. Ние тръгваме за чужбина. Пушката я бях сложил в гардероба. Но като се върнахме – тогава живеехме другаде – пушката я няма! Минава време и ме вика в следствието един мой бивш студент, който работеше там. Открили откраднатата пушка и по надписа разбрали, че е моя. Да, но аз нямах документи за нея! В крайна сметка я оформиха на името на мой роднина, който е ловец. Той я пази сега.

Бихте ли разказали и за семейството си.

С жена ми имахме две деца. Но синът ни Пламен почина преди 9 години. От него ни остана внучката Елиза, тя работи в Германия. Дъщеря ни Светла ни е дарила с още две внучки, които имат 13 години разлика. По-голямата – Ирина, е много успешен психотерапевт. Нейният син и наш правнук – 17-годишният Мартин, учи в Художествената гимназия. По-малката внучка Яна завърши право в Сорбоната преди 6 месеца, сега стажува като юрист.

А аз, освен че продължавам активно да следя всичко, което става в моята професионална сфера, с голям интерес чета и списание „Тема”. Светла ми го купува редовно. То друго, освен „Тема”, не остана за четене!