В категории:Рикошет

Вмирисваме се с расизъм откъм главата

Управляваща днес България партия ВМРО и международната неонацистка организация „Кръв и чест“ на съвместен митинг преди 10 години.

Някога българският национален отбор по футбол беше способен да носи радост на мнозина, но тези време отдавна са в миналото. Днес в най-добрия случай ни е безразличен, понякога малко ни е срам от него, а най-често ни служи за повод да упражним чувството си за хумор. Катастрофалният от спортно-техническа гледна точка двубой срещу Англия можеше да се изчерпи с букет от подобни емоции, който да прецъфти както обикновено за няколко дни. Но случилото се около терена отмести прожекторите от посредствеността на десния бек или от факта, че Георги Сърмов за последно беше добър играч, когато Бойко Борисов още не беше дошъл на власт.

Осветено беше нещо, което би трябвало отдавна да ни вади очите, но изглежда имаше нужда да ни се посочи отвън, за да го видим: в България има проблем с расизма. Не е зле още тук да зарежем лингвистичните спорове и да не губим време, за да обсъждаме дали набиращите сила течения са именно расистки или ксенофобски, неофашистки, неонацистки, хомофобски и т.н. В нашия случай, струва ми се, тези детайли нямат особено значение – проблемът се прелива в различни форми и дефиниции според различни поводи и случаи и неговото коректно опаковане не е най-важното.

Този проблем нито датира от вчера, нито е роден на футболните стадиони, а още по-малко трябва да бъде разглеждан критично, само защото е станал видим международно. Ще оцелеем и след статиите в „Гардиън“ и „Телеграф“, но не е сигурно дали много от нас ще оцелеят, ако не започнем да говорим и решаваме проблема и без да е нужно звездите на Висшата лига по футбол на Англия да ни го посочват от „Туитър“.

Футболните стадиони на много места по света са място, където успешно виреят крайно десни групировки и настроения, а България не прави изключение. Факт е също така, че числеността и мащаба на проблема от мача срещу Англия не могат да наредят този случай дори в Топ 10 на расистките изстъпления, на които сме се нагледали по стадионите у нас от години. Случвало се е маймунски звуци да издават цели сектори. Случвало се е към чернокожи футболисти да летят банани, случвало се е да четем най-различни брутални плакати, да виждаме символи на фашизма и нацизма, да слушаме песни във възхвала на Дучето (онзи, италианецът, а не бившият лидер на агитката на ЦСКА, носещ такъв прякор) и Хитлер, да честитим рождените им дни, виждали сме опити за физически нападения над чернокожи футболисти и какво ли още не. Само преди година два деца бяха съблечени полуголи, обрисувани с нацистки символи и пуснати да се разхождат по пистата.

Нищо от това дори не беше достигнато вчера. Не че видяното беше малко – няма приемливо количество расизъм, нито има кантар за това. Опитвам се да кажа, че тук не говорим за някакво извънредно и изключително събитие, а за добре известна характеристика на родната ситуация.

И това не е големият проблем. Големият проблем с расизма в България е, че от години тон за него се задава от най-високо ниво. Легитимират го управляващи и опозиционни политици, членове на изпълнителната и законодателната власт, представители на съдебната власт, държавното обвинение, български представители в Европейския парламент и дори хора на културата. Много често дори не могат да го разпознаят в собствените си изречения и действия.

Наистина ли някой има право да е шокиран, че в България на футболен стадион се е проявил проблем с расизъм? В България, където:

– Управляваща партия ходи на шествия с неонацистки организации като „Кръв и чест“;
– Управляваща партия ходи да гори килимчета пред джамии и да ги замерва с яйца;
– Управляваща партия и вицепремиер от трибуната на Народното събрание сипе омраза по цял етнос;
– Управляваща партия е записала в програмата си, че ще праща един етнос в затворени резервати, които ще превръща в атракция;
– Вицепремиери съобщават, че са си правили шегаджийски снимки в „Бухенвалд“ и в това няма проблем;
– Евродепутати от управляваща партия могат да издадат речник с всички епитети, с които са обобщавали един етнос;
– Награждават се фашисти с ордени, непрекъснато се прави индулгенция, включително и от културни дейци, наречени „елит“, на режим, приемал антиеврейски закони и изпращал евреи в концлагери;
– Всяка година се провежда марш във възхвала на лидер на фашистка формация;
– Съвсем наскоро разни сходни с вчерашните елементи гордо си развяваха татуираните със свастики шкембета и вратове в защита на бъдещия главен прокурор;
– Същият бъдещ главен прокурор с лекота обобщава цели огромни групи български граждани под общ знаменател и им преписва колективна виновност;

Списъкът би могъл да бъде много дълъг…

А сега си спомнете лицата на онези младежи, които английските медии днес обсъждат напоително, превръщайки ни в международна сензация? (Част от по-жълтите от тях, впрочем, трудно могат да се класират за много различни от онези, които осмиват и обиждат чрез идиотските си заглавия). Повечето от тях едва ли имаха навършени 30 години. Всички те са продукт и жертва на легитимацията и нормализацията на расизма и ксенофобията, задавани от най-високо ниво. Допускането във властта на такива хора и формации даде усещане на подобни маргинали, че възгледите им не са проблемни. Успокои ги. Вместо да бъдат заклеймени и отречени, те получиха сили и смелост. Ако приемем, че такива настроения е имало винаги, но доскоро беше срамно да си ги признаваш и декларираш публично, то от известно време насам обществената ни тъкан беше вмирисана откъм главата.

Редица упражняващи или претендиращи да получават право да упражняват власт в България, все по-често залагат на експлоатацията на подобни ниски страсти и омраза, за да трупат политически активи. Най-често причината е, че не искат или не могат да предложат друго. Да посочиш към дъното, където най-изпадналите се борят да се задържат, преди да бъдат изцяло погубени в пропастта, винаги е било гнусна, но сравнително успешна тактика. Трябва просто да убедиш свличащото се към дъното мнозинство, че именно онези долу – под него – го дърпат към себе си. В никакъв случай не трябва да допускаш да погледнат нагоре и да видят, че свлачището се разраства, а твърдата и равна повърхност все повече изчезва заради твоите палати, голф игрища, вили, тераси…

Но може би не е зле, че всичко случило се снощи, днес и в следващите седмици, се случи и ще се случи. Може би имахме нужда дори мачът наистина да бъде прекратен. Може би има шанс това да бъде „шокът“, след който понякога колелото се задвижва, а махалото – отмества в обратна посока. Засега има някакви надежди, че ситуацията ще се раздвижи само по отношение на българския футбол. Защо не и до отговори на въпросите – как е възможно, ако наистина що се отнася до футболните хулигани става дума за няколкостотин души, тези хора да не бъдат отдавна изведени от стадионите? След като целият свят видя снимките им, ще бъдат ли задържани? Още колко години ще бъдат необходими, за да открием и в тази сфера „топлата вода“ и да въведем система за недопускане на подобни хора около спортните мероприятия? Кой има полза това да не се променя? Кой ги използва, кой ги закриля? Кой и защо толерира дейността им извън онези 90 минути, когато са в ролята си на футболни хулигани? Каква е тя?

Мога само да се надявам, че ще съумеем да стигнем и по-далеч, отвъд стадионите.

Впрочем, за целта не е зле заклеймяващите днес случилото се европейски лидери и медии да погледнат и съвсем към „главата“ – министър-председателят Бойко Борисов, техен – в много случаи – „голям партньор и приятел“, който носи отговорността, че подобни формации и тяхното говорене бяха легитимирани чрез участие във властта.

За финал, няколко думи и за англичаните. Да, те далеч не са светци. Да, те са колонизирали и избивали милиони. Да, Уинстън Чърчил със сигурност е по-голям злодей от тартора на „София Запад“ или „Лаута Хуулс“. Да, британците правят огромни зулуми лятото на Слънчев бряг. Да, те са измислили футболното хулиганство и също не са решили напълно проблема с расизма сред част от футболните агитки.

Въпросът е… какво от това? Как тези факти отменят нашите собствени проблеми и как изтъкването им ще ги реши? И не, тук не става дума за „самобичуване“. Все едно да твърдим, че се „самобичуваме“, когато анализираме например статистики за нивото на бедността в България. В обществото ни има проблем, за него трябва да се говори, той трябва да се решава. Коментарите тип „стига сме се самобичували, те бият негрите повече“ няма да отведат до никакво решение.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар