Социалистическата партия на управляващия от 2015 г. премиер Антонио Кощта е победителката в състоялите на 7 октомври парламентарни избори в Португалия. Тя получи най-висока подкрепа сред състезавалите се партии – 36,7% от гласовете, което е с над 4% повече от резултатите ѝ преди 4 години. Така социалистите вече ще имат 106 вместо досегашните 86 депутати в 230-членния парламент.
Защо обаче на фона на този очевиден успех на ПСП, доста коментари определят победата ѝ като пирова и дори разочароваща за социалистите? Защо виждат в нея повече сенки, отколкото светлини? Защото амбицията на Коща и партията му беше да получат 40%, тоест абсолютно парламентарно мнозинство от 116 депутати. Така би могло да се сформира самостоятелно правителство на партията. Премиерът открито жадуваше за това, за да може да се освободи от бремето на досегашните си „патерици” – Комунистическата партия и Левия блок, които крепяха неговото правителство на малцинството съгласно сключено през 2015-та споразумение.
Левичарите тогава подпряха Коща, за да възпрат с общи усилия задаващ се нов мандат на десницата – на съюзените по онова време и вече управлявали през предходните 4 години Социалдемократическа партия и Социален и демократичен център. Наименованията им не бива да заблуждават. Това са десни формации, като и двете членуват в Европейската народна партия. Дясното управление беше вече осъществило жестоки социални орязвания и пагубни приватизации на базисни сектори под предлог за борба с кризата и в синхрон с исканията за „финансова дисциплина” на фамозната Тройка (ЕС, ЕЦБ и МВФ).
Именно за да бъде възпряна тази задушаваща португалските граждани политика, комунистите и Левият блок предпочетоха да направят своя исторически компромис спрямо идейните си различия и да осигурят парламентарна опора за управление на „по-малкото зло” – кабинет на малцинството на ПСП начело с Коща. Въпросът тогава беше или-или. Или пак да се търпи десницата – или да се осигури властта на социалистите, въпреки всички резерви към техни предишни неолиберални рецидиви, като бъдат подтикнати поне да омекотят курса, да отпуснат затегнатия до непоносимост колан, да съживят потреблението, а оттам и икономиката.
Първоначалната реакция на Брюксел към този троен съюз в Лисабон, наречен geringonça (нещо като „инструмент”, „изобретение”, „приспособление”), беше крайно отрицателна, почти паническа. Макар Левият блок и комунистите да не влизаха в правителството, самият факт, че то зависеше от благоволението им в парламента, се трансформира в апокалиптични прогнози как левичарите ще наложат безотговорни бюджетни харчове и това ще застраши направо цялата еврозона.
Нищо такова не се случи. Назначеният от Коща за министър на финансите Марио Сентено приложи схема от сорта „и вълкът сит, и агнето цяло” – макар и с видим превес към засищане на хищника. Тоест Сентено не върна назад приватизациите на десните, не възстанови всички социални орязвания, не подобри съсипаните здравеопазване и образование, не отмени „гъвкавия” прекариатски труд, не облекчи непосилната данъчна тежест за населението. Но пусна отново 14-ата заплата, повдигна донякъде доходите, макар и крайно символично, разпредели добре дошлите нови инвестиции (със силно китайско присъствие), замрази студентските такси и т.н. За четирите години управление на соцправителството Сентено отчете, че растежът в Португалия се е вдигнал от 1,5% през 2015 до 2,6% сега, а дефицитът е паднал от 4,4% на 1,4%.
Брюксел беше очарован от показателите, сочещи тази тенденция още през първите години на кабинета в Лисабон, и започна да говори за „португалско чудо”. А бившият германски финансов министър Волфганг Шойбле дори провързгласи Сентено за „Роналдо на финансите”, което бе прелюдия за избирането му скоро след това и за шеф на Еврогрупата.
Именно този избор би трябвало да е сигналната червена лампичка за всички, които се прехласнаха по „португалското чудо”. Чувал ли е някой Брюксел да ръкопляска на истински социални трансформации с отхвърляне на неолибералните пранги и с поставяне на хората над печалбите? Когато евровърхушката хвали някого, със сигурност не е за това.
Та така и в Португалия. Аплодисментите и въздигането на Сентено в йерархията на ЕС са най-ясният знак, че правителството, в което той бе финансов министър, не упражни никаква автентично лява политика и остана в коловоза на харесваното от Тройката статукво. А всички трохички, хвърлени за залъгване на публиката, бяха демонстрационни жестове, колкото да се запази лоялността на комунистите и Левия блок в парламента.
„Беше отчетено например вдигане на ниските заплати и пенсиите. Майка ми обаче получи само 15 евро повече, а други нейни приятелки – по 4-5. Къде е лявото тук? Прах в очите и джобовете!” – това ми каза още миналата година, когато бях в Лисабон, българският възпитаник и член на ПКП Пауло Тожейра. Той завърши навремето висше образование и направи докторантура в България. Живя у нас от 1976 до 1987 г. Сега е преподавател в училище в родния си град Мариня Гранде и ръководи ученическия оркестър за барабани и гайди „Токандар.” Това лято дойде в България отново за първи път от 32 години, доведе и семейството си, за да покаже на жена си и синовете си своята втора родина. Говорихме си надълго и нашироко как се живее у тях, как се живее у нас. Прескачахме от младежки спомени към днешни реалности. Пауло направи интересни обобщения за онова, което открива в България и българите днес, и за онова което го тревожи в Португалия и в португалците днес. Разговорът с него скоро ще бъде публикуван в „Барикада”.
Чухме се и след португалския вот на 7 октомври. Пауло каза: „Видя ли какво стана на изборите? Дано сега най-после изтрезнеят онези, на които още им се привижда „португалско чудо”. Чудото е в това, че хората стискаха зъби и търпяха четири години „по-малкото зло”, за да не им се стовари отново бруталната десница. Да, щеше да е по-зле с десницата. Но разликата е нищожна. Политиката на Коща си е също толкова неолиберална, колкото и на предишните. Нищо не е направено, за да живеем по-човешки. Орязванията съсипаха всичко. Отиваш на лекар – ужас! Отиваш в училище – ужас! Отиваш в съда – ужас! Естествено, че половината хора дори не излязоха да гласуват – че какъв избор им се предлага?!”
Пауло е от онези комунисти, които не одобряват обвързването на партията си с управлението на Коща – затова е безкомпромисен в оценките си. Но PR-слоганът за „чудото” и за „най-добре преборилата кризата страна в ЕС” едва ли ще изветрее бързо. Прекалено дълго беше въртян из европейските, а и световните медии. Помогна и обективната даденост, че Португалия е приказка за туристите. Удивителна природа, архитектура, история, музика, кулинария. Все още неподкастрен от глобалната уравновиловка човешки начин на живот, привличащ като магнит и заможни чужденци с мерак да се заселят там за постоянно.
Туристическият бум вече докарва по над 20 милиона гости годишно на 10-милионната страна и запълва по 6% от португалския БВП, а трескавото търсене на имоти е качило цените на жилищата до небесата и е осигурило бурен разцвет на строително-ремонтната индустрия. Дори за българите, които могат да си го позволят, Португалия вече е любима ваканционна дестинация и е трудно да се намери някой разочарован от прекарването си там.
С една дума, изобилието на хора от цял свят, омаяни „на живо” от тази страна, силно спомогна за утвърждаване на легендата за проспериращото „португалско чудо”, за единственото оцеляло лъчезарно кътче за добро живеене в навъсената от кризи Европа.
Уви, доброто живеене там всъщност е за много тънка прослойка, установява всеки, който се позадържи сред португалците и се поразприказва с тях. И те съвсем не са така прехласнати по управлението на Коща и Сентено, както брюкселските им почитатели.
Точно това наистина показа и резултатът от вота на 7 октомври. Да, той беше добър за социалистите на пръв поглед. Но на втори не може да не се забележи много високият за Португалия процент на изобщо неучаствали в изборите гласоподаватели – 45,5%. Това съвсем очевидно са хора, които не са видели никакво „чудо” в управлението на Коща, не са доволни и затова не искат да гласуват нито за него, нито за когото и да било. Не виждат разлики между упражняваните политики, не виждат избор, както спомена и Пауло.
Сред негласувалите несъмнено има разочаровани бивши симпатизанти на ПСП – и затова тази партия така и не съумя да стигне лелеяните 40% подкрепа. Но очевидно и традиционните десни избиратели са наказали „своите”, като въобще не са отишли до урните. Резултатите на Социалдемократическата партия (СДП) и на Социалния и демократичен център (СДЦ) на 7 октомври показаха сериозно падане в подкрепата за тези формации, особено за втората, която е и по-твърдолинейна.
Интересното е, че СДП се зарадва на показателите си. Макар и значително по-ниски, отколкото преди 4 години, те не стигнаха до прогнозното падане от сондажите, които вещаеха 20 пункта изоставане на СДП от социалистите на Коща. Реалните резултати показаха само 9 пункта разлика между СПС и СДП, която в крайна сметка взе доста утешителните 27,9%.
Големият срив вдясно е при СДЦ. През 2015-та коалицията ѝ със СДП разполагаше с общо 107 депутати. Сега СДП получава 77 депутатски кресла, а СДЦ едва 5. Но пък в парламента влиза за първи път с един депутат крайнодясната „Шéга” („Стига”). Свой депутат вкарва и също дясната Либерална инициатива.
Отляво също има нещо ново – депутат и от формацията „Ливре” („Свободен”), отцепила се от Левия блок А екологично-правозащитното движение ПАН (абревиатура от „Хора, животни, природа”) влиза сега с четирима свои представители срещу единствения, с който разполагаше в предишния състав на парламента.
Най-интересна е следизборната равносметка при Левия блок и Комунистическата партия – двете „патерици” на Коща в geringonça. Всъщност и двете партии претърпяха загуби сред електората си. Едната – главно морални, другата – и в брой депутати. Причината е една и съща. Техните симпатизанти не харесаха ролята на крепители на Коща в последните 4 години – без реална тежест, без възможност да бъде повлияна политиката му и тласната в по-лява плоскост. Двете партии направиха компромиси с много от своите базисни позиции, за да се задържи на власт geringonça. И накрая позитивите от правителствената политика – включително онези, издействани в социалната сфера от левичарите – се записаха в общественото съзнание като плюс за Коща и соцправителството му. А негативите се увесиха като воденични камъни върху обезличилите се идейно „патерици”.
Левият блок, отцепил се през 1999 г. от комунистите с претенцията да е по-модерна левица и останал всъщност предимно градска и медийно популяризирана формация, имаше също като социалистите амбицията да подобри с вота на 7 октомври досегашното си парламентарно присъствие. Лидерката Катарина Мартинс не криеше, че ако има повече депутати зад гърба си, ще даде на Коща подкрепа за новия му мандат само при условие двете им партии да сформират коалиционно правителство. Затова тя също така открито изразяваше по време на кампанията своето желание ПСП да не достига до 40% подкрепа – за да се нуждае отново от Левия блок и да склони вече на коалиция с него.
Накрая ПСП наистина не стигна 40-те процента, но и Левият блок едва-едва успя да запази досегашния си брой депутати – 19, висейки до последно на косъм от вероятността те да се окажат и по-малко. Това бе ефектът от негативите заради включването на Блока в geringonça. Избирателите го преглътнаха с осезаемо скърцане на зъби.
След оповестяването на резултатите Катарина Мартинс намали натиска за коалиционно правителство, но не се отказа от условията си за евентуална нова подкрепа от Левия блок за Коща. Те включват назначаване в общественото здравеопазване на 18 000 допълнителни лекари и медицински сестри, за да се компенсира намалението на работната седмица от 40 на 35 часа; въвеждане на минимална заплата 800 евро; държавен контрол над банковия сектор; отказ от частни училища и медицински услуги; облекчаване на данъчната тежест за гражданите, която за последната година възлезе на 35% от доходите им, и т.н. Освен това Мартинс подчерта, че ако подкрепата на нейните депутати остане както и досега, на ниво само парламент, без влизане в коалиция, тогава тя ще настоява конкретните споразумения със социалистите да се договарят и подписват година за година, а не както беше досега – за целия мандат.
При липсата на абсолютно мнозинство очевидно Коща наистина ще потърси отново опора от Левия блок, чиито 19 депутати са му предостатъчни за парламентарна подкрепа. Той ще държи на досегашния формат чрез споразумение и продължава да е категоричен противник на идеята за коалиция, която обича да отхвърля с шега: „Защо да си разваляме хубавото приятелство с лош брак?”
Доста е вероятно обаче от бъдещата нова geringonça да отпадне Комунистическата партия. Коща просто няма да има нужда и от нея, ако се договори с Блока. По-същественото е обаче, че сред симпатизантите и членовете на самата ПКП има силно недоволство от ролята ѝ в досегашния съюз с Коща. Също като моя приятел Пауло Тожейра, много от редовите комунисти не смятат правителството на Коща за ляво и се възмущават, че тяхната партия е направила прекалено много компромиси, за да крепи кабинет, продължаващ една де факто неолиберална политика. Разочарованието на червените избиратели личи и от драстичния срив в резултатите на ПКП – те са най-лошите от всичките ѝ изборни участия след падането на диктатурата в Португалия на 25 април 1974 г. В последните десетилетия ПКП твърдо държеше едни постоянни и стабилни 10% , радвайки се и на голям морален авторитет дори сред хората с различни убеждения. На 7 октомври обаче комунистите получиха едва 6,5% от гласовете – така депутатите им в новия парламентарен състав падат от 17 на 12.
Ето още какво ми каза Пауло след изборите: „Много избиратели на ПКП бяха отблъснати от тази подмяна на идентичността на партията чрез участието ѝ в geringonça. По-рано дори несъгласните с нас ни уважаваха, защото запазвахме свое собствено лице в политиката, бяхме различни от другите. А сега? Надвиснал е рискът да ни сполети съдбата на комунистите в Испания и Италия, които просто изчезнаха, препотиха се в други формации. Трябва да се чуе сигналът от народа и ПКП да се върне при него, при низовите организации. Партията ни винаги е била силна в местната власт, има и свои силни синдикати. И Коща го знае. Няма да му върви нищо, ако синдикатите ни се вдигнат.”
72-годишният лидер на ПКП Жеронимо де Соуза, който е стар синдикалист и оглавява партията от 15 г., беше обявил още преди изборите, че след това ще се оттегли от ръководството, за да бъде избран по-млад водач. Тепърва предстои да се излъчи такава личност и от това, кой ще застане начело, ще зависи много и по-нататъшната партийна линия. Едно от споменаваните имена като възможен нов ръководител на ПКП е на евродепутата Жоао Ферейра.
По време на кампанията Жеронимо де Соуза беше категоричен, че ПКП няма да даде отново подкрепа на соцкабинет, ако той не се ангажира да увеличи средната заплата с 90 евро месечно и ако не вдигне минималната от 600 на 900. Също така комунистите настояват за отмяна на реформата на трудовия пазар, която бе осъществена под натиска на Тройката и превърна прекариатския труд в норма. Държат и на бързи мерки за по-достъпни и по-качествени здравеопазване и образование.
Всички тези условия в близките седмици ще бъдат предмет на трудни преговори, защото Коща вече заяви, че според него резултатите от 7 октомври са знак на желанието на избирателите форматът geringonça да продължи. Само че поне избирателите на двете хлъзгащи се сега „патерици” явно не са много доволни от тази перспектива. Затова на соцпремиера наистина ще му е нужно голямо майсторство, за да съгради отново удобния му троен или двоен съюз. Сега ще срещне много повече препятствия, отколкото през 2015-та. Защото вече се видя при досегашното му 4-годишно управление с каква лекота отминаваше много от исканията на „досадниците” от ПКП и Левия блок, как просто пренебрегна големите стачки на медицинските сестри и учителите, как не положи никакви старания, за да подобри положението в здравеопазването, образованието, инфраструктурата. Така че, след като вече се е показал в действие, сега Коща ще трябва много да се постарае, за да си осигури отново стабилна опора в парламента.
Подобни преговори между социалисти и по-леви от тях формации само на пръв поглед изглеждат естествени и лесни, но всъщност обикновено са заредени с повече напрежение и рискове, отколкото дори конфронтацията между открити опоненти. Това съвсем наскоро бе и ярко онагледено с провала на преговорите за сформиране на правителство в съседна Испания между тамошните социалисти и „Подемос”. В крайна сметка сега испанците отново ще гласуват на 10 ноември, за да се стигне до ново преброяване на силите и нови усилия за компромис.
Известно е, че соцлидерът и все още испански премиер Педро Санчес е голям поклонник на „португалския модел” – на тази прословута geringonça, при която соцправителство на малцинството е крепено само в парламента от по-леви партии. Именно това се опитваше Санчес да постигне и в Испания, натискайки водача на „Подемос” Пабло Иглесиас да приеме такава формула. Иглесиас обаче държеше само на коалиционно правителство и то с достатъчно влиятелни министерства за своята формация – така че накрая нищо не стана и се тръгна отново към урните. Сегашните резултати от изборите в Португалия са сигнал към Санчес, към Испания, а и към цяла Европа, че нито geringonça е магическа формула, осигуряваща само позитивен ефект, нито „португалското чудо” е безупречен модел за механично подражание. Но и още нещо важно – че обществата са изморени да стискат зъби и очакват по-истинска лява политика.
About The Author
