В категории:Избрано / Свят

Урокът от Нотр Дам: не разчитайте на милиардерите 

Френските свръхбогаташи обещаха да бръкнат дълбоко в джобовете си, но все още не са дали почти нищо. Подобна филантропия излиза твърде солена на обществото

Горящата катедрала Нотр Дам. Снимка: Wikimedia Commons

Адития Чакраборти, Guardian

Спомняте си историята, разбира се. Една от най-древните и святи сгради на Земята- катедралата Нотр Дам в Париж, избухна в пламъци. Кадри от огнения ад обиколиха целия свят, отвсякъде заваляха прилагателни: това е ужасяващо, пагубно, диаболично.

Огънят още тлееше, когато някои от най-богатите хора във Франция се втурнаха да помагат за възстановяването. От Франсоа-Анри Пино, крайният собственик на Gucci, идват 100 млн. евро. За да не останат надцакани, семейство Арно от Louis Vuitton слагат на масата 200 млн евро. И други от богатите се включиха в наддаването, сякаш това бе търг за произведение на Деймиън Хърст. Само в рамките на три дни милиардерската класа на Франция бе изкашляла 600 млн. евро. Или поне според съобщенията до медиите.

Неколцина журналисти поставиха под въпрос тази твърде публична демонстрация на плутократска набожност, но все пак ние сме професионално недоволни. Някои от хилядите бездомни в Париж възнегодуваха как е възможно да се намерят толкова пари за нов покрив на катедрала, но нито цент за покрив над главите им – но все пак какво разбират бедните от възвишеното? От всички други страни идваха само оглушителни аплодисменти. „Понякога милиардерите могат да бъдат доста полезни“, отбеляза един редактор в Moneyweek. „Всички са до нас в този тежък момент“, заяви френската телевизионна знаменитост Стефани Берн. Засипан с пари, френският президент Еманюел Макрон се зарече шедьовърът на готическата архитектура да бъде възстановен до пет години. Първите страници на вестниците и телевизионните емисии бяха запълнени, след което светът продължи напред. Почти със сигурност не сте чули останалата част от историята – а трябва, защото в нея има много интересен обрат.

Минаха седмици, после месеци, а Нотр Дам не е получил нищо от милиардерите. Обещанията от средата на април изглежда са били забравени към средата на юни. „Големите донори не са платили. Нито цент“, заяви пред журналистите високопоставен служител в катедралата. За сметка на това са пратени доста по-скромни суми от доста по-бедни хора. „Красиви жестове, но съвсем не отговарят на големите обещания“, коментира представител на благотворителна организация.

Това предизвика известен шум в новините, след който двама от най-богатите фамилии донори  – Арно и Пино, дадоха по 10 млн. евро. Това бе последвано от ново мълчание. През изминалата седмица пратих въпроси на донори и благотворителни фондации, повечето от които останаха без отговор (може би офисите им са били твърде заети, или пък празни заради летния сезон).

Но засега нека наречем това Притча за изчезващите милиардери – приказка, която синтезира много точно какво не е наред с модерната филантропия. Дали ще става въпрос за арт галерии, спонсорирани от богаташи, отговорни за опиоидна криза, или музеи, получаващи дарения от петролни корпорации, тази филантропия често е зависима от условията и прищявките на богатите, зад чиято помпозна щедрост се крият доста по-неизгодни пазарлъци.

Веднага след пожара край Сена, отвсякъде ни заливаха опаковани в кашмир декларации за загриженост. Вземете например семейството, стоящо зад L’Oréal, които тогава обявиха колко са „трогнати“ от „тази драма, която ни обединява отвъд културите и вярванията“ и че възнамеряват да помагат за „колективните усилия и талантите, необходими за посрещане на това огромно предизвикателство, което докосва сърцето на нашата страна“. Към средата на юни, дарената от тях сума възлиза на голяма кръгла нула. Същото се отнася и за петролният гигант Total.

„По-благословено е да даваш, отколкото да получаваш“, е казал Исус. Всеки запознат с фиаското около Нотр Дам обаче би могъл да посъветва Синът Божи да си намери по-добър ПиАр. Защото милиардерите, обещали огромни суми, получиха цялото признание, без да дадат дори частица от парите.

Те осребриха публичността, но сега си измислят бележки под линия, които не съществуваха през пролетта. Както отбелязва друг ръководител на благотворителна организация, Селия Веро: „Това е доброволно дарение, така че някои компании изчакват да видят каква визия ще представят властите, за да преценят какво точно искат да финансират“. Сякаш мащабният проект за възстановяване на шедьовъра от 12 век е някаква шведска маса, от която всеки може да си избира.

Междувременно трябва да се плащат заплатите на 150 работници на обекта. Около 300 тона олово от покрива на църквата представляват токсична заплаха, която трябва да бъде изчистена, за да може строежът да започне. Живеещите в околността бременни жени и деца се подлагат на кръвни тестове за възможно отравяне. Финансирането на такава черна работа – съществена, но непредполагаща никакъв блясък, обаче не е за милиардерите, продаващи луксозни стоки. Както един представител на Нотр Дам отбелязва миналия месец, настоятелството не иска техните пари „само за да плащат заплатите на служителите“. Боже опази! Не и когато вместо това човек би могъл да завещае на следващите поколения Базилика Gucci, магазин за сувенири Moët Hennessy (така че вие също да можете да се насладите на чудото на шампанското) или пък олтар L’Oréal (с мото „Защото Исус си заслужава“).

За супербогатите даването всъщност е вземане. По-точно вземане на власт от останалата част от обществото. Милиардерите ще получат ексклузивен достъп до „визията“ за възстановяването на националния паметник, и могат да наложат вето на плановете, защото ако не ги харесат, просто ще си задържат парите. Парите винаги имат най-голяма тежест при гласуване, а „благодетелите“ имат много пари. Няма значение колко от средствата всъщност идват от джобовете на обществото (френските закони гарантират впечатляващите 66% данъчно облекчение за всяко дарение), генерираната от тях власт си остава изцяло частна. Годишният таван за такива данъчни облекчения несъмнено представлява благоразумна причина големите донори да разпределят щедростта си във времето.

Дали във Франция, Великобритания или САЩ-  богатите дават пари на големите институции в сърцето на националните култури, за да затвърждават социалния си статус в паметни плочи и фотосесии. По много подобен начин те финансират политическите ни партии и се наслаждават на разплащането, когато те сформират правителство. Както отбелязва икономистката Джулия Каже от института SciencesPo, някои от същите хора, обещаващи дарения за Нотр Дам, са и сред тези, които финансираха политическия възход на Макрон. В своята награждавана книга „Цената на демокрацията„, тя изчислява, че 600 богати индивиди във Франция са дали между 3 млн. и 4.5 млн. евро за предизборната кампания на Макрон. С други думи, 2% от донорите отговарят за между 40% и 60% от финансирането на движението на новия президент. Още в началото на управлението си Макрон понижи данъците на богатите, с което е осигурил на донорите си „близо 60 000% възвръщаемост на инвестициите им“. Същото като с Нотр Дам – малък депозит, срещу който получават огромно влияние и ползи.

Може би аз и други критици не сме разбрали нищо. Милиардерите биха могли с един замах на писалката да изплатят всички обещани пари без никакви условия. Нека ги видим. Но иронията с „големите пари“ е колко е чуждо всичко това на образа, който Франция има за себе си. В средата на настоящото десетилетие, тогавашният президент Франсоа Оланд можеше да се хвали, че дори не харесва богатите. Но тогава страната все още можеше да се утешава със спомените за les trentes glorieuses: трите славни следвоенни десетилетия на кейнсианско икономическо управление и сравнително равенство. Но вече не. Скорошно изследване на Тома Пикети и други икономисти изтъква, че след ерата на Франсоа Митеран през 80-те и 90-те са последвали още едни 30 славни години – но само за стоящите на върха на социалната пирамида, чиито реални доходи са нараствали тройно по-бързо, отколкото доходите на останалото население.

Днес сме изправени пред политическите и културни последствия от тези промени.

Макрон може да се премести от инвестиционната банка в Елисейския дворец, където да твърди, че е анти-Тръмп, но точно както противния му обитател на Белия дом, той не смогва да сваля достатъчно бързо данъците, за да зарадва богатите си приятели, докато в същото време орязва социалните програми и финансирането за училищата, за да закърпи бюджета. Благотворителната дейност също бе американизирана. Както изтъква Томас Руле от Университета Кеймбридж, днес парижките донори имитират наливащите се със шампанско търговци на влияние от Уолстрийт.

Първоначално трагедията в Нотр Дам сякаш имаше щастлив край: богаташите на Франция си бръкват в джобовете, за да спасят тази частица от световното културно наследство. Но това, което някога изглеждаше трагично, сега изглежда гротескно: малцината богати пишат само прессъобщения, но не и чекове, и вместо това се разчита на хиляди обикновени французи да се изръсят – въпреки че цялата икономика на страната е обърната с хастара навън, за да облагодетелства онези, които вече имат най-много.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар