„…Побелял по черни гари,
остарял от нови срещи,
двадесет и пет години
обикалял по земята,
ти на всяка чужда гара
слизаш в своята Испания,
ти при всяка нова среща
виждаш своята Испания,
ти рисуваш по земята
само своята Испания.
По очите те целувам.
Хосе Санча,
Хосе Санча.”
Така завършва стихотворението на Веселин Ханчев „Романсеро за Хосе Санча” (пълния му текст публикуваме по-долу). То е посветено на тясно свързания с България испански художник, принуден да напусне родината си след гражданската война там и оставил дълбока следа и в нашата култура.
Хосе Санча е най-известният у нас представител на своето необикновено семейство, от което излизат общо 20 художника, и което пречупва в съдбата и творчеството си войните, сътресенията и вдъхновенията на 19, 20 и 21 век.
Тази сага ни припомня откритата в Националната галерия изложба под надслова „От Малага до Виена, минавайки през София”. В нея са събрани творби на 4 поколения художници от фамилията Санча – Франсиско Санча, другарувал с Лорка и Пикасо, сина му Хосе Санча, избрал за своя половинка българката Анелия Стоянова и творил дълго у нас, дъщеря им Бланка Алисия Санча-Нахтигал и нейния син Бенямин Хелмут Нахтигал.
Родената в София през 1950 г. Бланка Алисия от 10 години замисля колективната семейна експозиция, чието осъществяване никак не е било лесно. Помогнали са много нейни приятели от България, съдействали организационно или предоставили картини на баща ѝ от личните си колекции. В изложбата има и творби от фондовете на нашите Национална галерия и СГХГ. Плюс, разбира се, платна от сбирката на самата фамилия Санча. Част от тях са докарани от Австрия, където живеят Бланка Алисия Санча-Нахтигал и Бенямин Хелмут Нахтигал.
Важно съдействие за начинанието оказват Институт „Сервантес” и Австрийското посолство в София.
Куратор на изложбата е проф. Аксиния Джурова, която на откриването ѝ развълнувано разказа семейната история на художническата династия, описана и в монографията на известната ни изкуствоведка за каталога към експозицията.
Особено емоционални бяха думите на самата Бланка Алисия Санча-Нахтигал, пристигнала за събитието заедно със сина си Бенямин. Тя се разплака, докато споделяше как приживе баща ѝ дори не е могъл да си представи, че въобще е възможна подобна изложба, в която негови творби ще са до тези на собствения му баща, дъщеря му и внука му.
Съдбата на семейството дълбоко е белязана от Испанската гражданска война. След края ѝ Хосе Санча емигрира в Москва и там среща любовта на живота си – студентката Анелия Стоянова, дъщеря на българския писател Людмил Стоянов. Години наред семейството им живее в София и така Хосе Санча вплита здраво творчеството си в нашето културно наследство.
Хавиер Валдивиелсо, директор на Институт „Сервантес”, обърна внимание именно на този „страничен ефект” от войната. Голяма част от емигриралите след победата на Франко испански републиканци се установяват в различни страни на Латинска Америка и там оказват огромно влияние върху развитието на културния живот и идейните течения. Това е феномен, широко изследван в Испания след демократизацията ѝ. По-слабо обаче е проучен подобният ефект от испанската емиграция на Изток – към бившия СССР и някогашните соцстрани. А един ярък епизод от тези процеси е следата, оставена от Хосе Санча и семейството му в културата на България.
Не бе случайно съвпадение също така фактът, че изложбата се откри на 5 юни – на този ден през 1898 г. е роден емблематичният испански поет и драматург Федерико Гарсия Лорка, убит от франкисти в началото на гражданската война в Испания през 1936 г. Сценограф при постановките на част от пиесите на Лорка е бил старейшината на художническия клан Санча – Франсиско (Пако) Санча.
Високият градус на емоцията, белязал откриването на тази изложба, предизвика и новоназначения посланик на Испания у нас Н. Пр. Алехандро Поланко да се включи с развълнувани слова – въпреки че той още не е връчил акредитивните си писма и по принцип не би трябвало да прави публични изявления. Но и за испанския, и за българския темперамент понякога протоколните условности отстъпват пред вълнението от докосването до големи личности и голямо изкуство.
Бланка Алисия Санча-Нахтигал сподели пред „Барикада” свои спомени за баща си и майка си. Но нека преди да ѝ дадем думата да разкажем още малко подробности от семейната история.
Дядото Франсиско Санча Ленго, известен и като Пако (съкратено от Франсиско) Санча, е роден в Малага през 1874 г. Един от братята му е сред архитектите на пристанището на Малага. Самият Пако се изявява като пейзажист, портретист, илюстратор, карикатурист, сценограф. Заедно с друг от братята си – Томас Ленго, издават сатирични списания, които пълнят с рисувани и от двамата карикатури..
В сегашната изложба в София са включени и няколко творби от Томас. Както и рисунка на Пако, изобразяваща ги двамата из улиците на Париж.
Родом от тяхната Малага е и Пабло Пикасо. Той е 7 години по-млад от Пако, но двамата стават добри приятели. Имат и много съвместни творчески изяви не само в Испания, но и в Париж и Лондон. Пикасо дори е декларирал в свои интервюта, че любимите му художници са двама – Микеланджело и Пако Санча. Както стана дума, Пако е работил плодотворно като сценограф и с Лорка, с когото също са били приятели. Творческа дружба го е свързвала и с Тулуз Лотрек, и с Валтер Сикрет.
Над 900 творби на Франсиско Санча се съхраняват днес в мадридския музей „АВС”, а други са представени в колекциите на музеите „Прадо” и „Кралица София” в испанската столица.
Той си избира за съпруга родената в Барселона Матилде Падрос – първата в Испания жена, която става доктор по философия и литература. Нейният брат пък – Карлос Падрос, е сред основателите на футболния клуб „Реал”-Мадрид. Изглежда необичайно, защото родът е не от Мадрид, а от Барселона. Но не е ставало въпрос за запалянковщина, а за чист бизнес, пояснява Бланка Алисия Санча-Нахтигал.
Матилде ражда на Пако сина им Хосе, който също ще стане голям художник, на 3 август 1908 г. в Сан Лоренсо де Ескориал.
Интересното е, че през септември същата тази 1908-ма, когато България обявява своята независимост, проследяващият внимателно всички международни новини карикатурист Пако Санча реагира и на това събитие. Публикува карикатурата си „Победите на България”. Тя е включена в сегашната изложба в София. На нея личи как по улица „България” върви радостен народ, хвърля във въздуха фесове и носи лозунги „Да живее независимостта”. На един балкон над улицата са се подредили трима военни, върху чиито униформи пише Русия, Франция и Англия. Срещу тях, очевидно на друг балкон, са застанали други военни с надписи по мундирите Германия, Австрия, Италия. Текстът към карикатурата гласи: „Чувайки виковете на улицата, великите сили се изтъпаниха на Балканите”.
Пако Санча, естествено, си няма и идея, че току-що роденият му син един ден ще се сроди с тази България…
Хосе е 4-годишен, когато семейството се мести и установява в Лондон – две години преди да избухне Първата световна война. В английската столица вече живеят един от братята и две сестри на баща му, както и много испански интелектуалци.
Именно там израства и получава образованието си Хосе Санча, там започва и сам да рисува. Пак в Лондон, още невръстен, покрай баща си се запознава и с Пикасо, и с други големи творци.
Фамилията се прибира в Испания през 1923 г. Пако Санча осигурява прехраната ѝ главно с рисуване на комикси и карикатури за периодичния печат.
22-годишният Хосе прави първата си самостоятелна изложба в Мадрид през 1930 г. Талантът му привлича вниманието и му осигурява стипендия, благодарение на която шест години се обучава и работи в Париж и Лондон.
Хосе тъкмо се е прибрал в Мадрид за лятната ваканция пред 1936 г., когато избухва метежът на Франко и започва Испанската гражданска война. Скоро след това умира баща му. Както сочи проф. Аксиния Джурова в монографията си за фамилията Санча, има две версии за смъртта на Пако. Според едната е бил убит заедно с Лорка. А според друга е бил хвърлен в затвора и издъхва там. Скоро след това си отива и майката на Хосе Санча.
Самият Хосе е с вече изградени леви убеждения. Той без колебания се включва във въоръжените сили на републиканците и участва самоотвержено в битките, докато през 1939-та надделяват франкистите, подкрепени от Хитлер и Мусолини.
Разбитите републиканци поемат по пътищата на емиграцията. Хосе Санча попада в онази вълна, която отвежда хиляди испанци към тогавашния СССР.
В Москва вече се намират две сестри на Хосе заедно със съпрузите си. Там той продължава да рисува, прави украси на училища, в които учат испански емигранти, негови творби са откупени от Музея за западно изкуство. И среща българската студентка Анелия Стоянова, за която се жени през 1940 г. В Москва се ражда и първородният им син Алън.
След нападението на нацистка Германия над СССР испанските емигранти сформират свой батальон от доброволци към Червената армия и Хосе Санча се включва в него. Така участва в отбраната на Ленинград.
След края на войната е изпратен „под прикритие” в Мексико – да помага за евентуална социалистическа революция там, до каквато така и не се стига. Ангажира се с тази мисия сам, семейството му не е с него. Според дъщеря му Бланка Алисия в Мексико Хосе Санча преживява роман със своя съратничка американка, която забременява от него. От връзката се ражда дъщеря. Почти половин век по-късно тя се свързва с Бланка Алисия, която едва тогава научава за съществуването на тази своя по-голяма сестра.
Самата Бланка Алисия се ражда в София през 1950 г. – три години, след като през 1947 г. Хосе Санча вече се установява при семейството си, в родината на жена си България. През същата 1947-ма той прави и първата си самостоятелна изложба у нас. В нея представя предимно пейзажи от Мексико.
Българският му период е много плодотворен. Той работи дейно като илюстратор, сценограф, художник на филми. Много детски книги оживяват с негови рисунки – сред тях и „Чудната врата” на Веселин Ханчев, който му посвещава прочутото си стихотворение.
Къщи от Созопол и Банско намират място в пейзажите му. Прави и много портрети. Сред тях е и нарисуваният през 1953 г. портрет на малкия Георги Пирински, с чийто баща Хосе Санча е бил близък приятел. Картината също е включена в сегашната изложба.
Испанският художник е сред създателите на Сатиричния театър, за чийто първи спектакъл през 1957 г. – „Баня” от Маяковски, прави декорите. Хосе Санча е и авторът на прочутата емблема на театъра – „Кукерчето с камшика”. Сценограф е и на още много постановки, включително и в Народния театър.
В киното е художник на филми като „Септемврийци” (1954 г.), „Празник” (1955 г.), първата ни цветна лента „Точка първа (1955 г.), „Земя” (1956 г.). Най-голяма слава му носи филмът „Звезди” – копродукция на България и ГДР със сценарист Анжел Вагенщайн и режисьор Конрад Волф, удостоен с награда на кинофестивала в Кан през 1959 г.
Покрай филма, а и по-късно, Хосе Санча живее със семейството си в Берлин, работи за киностудия ДЕФА и се надява да си издейства испански паспорт и връщане в родината чрез посолството на Испания в Западен Берлин.
Не го постига тогава, а чак след още няколко години, когато се мести с жена си и с децата в града на детството и младостта си – Лондон. Там също обсажда испанското посолство. За да го допусне на територията си, франкистка Испания поставя условие – Хосе трябва да сключи и църковен брак с Анелия. Правят го и така най-после, след четвърт век скитания по света, Хосе се връща в родната си Испания заедно със своята Анелия. А децата оставят в Лондон при роднини – боят се за тях, защото от франкистите всичко може да се очаква. И действително, Хосе дълго е тормозен от спецслужбите на диктатурата. В течение на цяла година ежедневно го прибират за целодневни разпити и чак вечер го връщат само да спи у дома, за да повторят на заранта цялата процедура.
Диктатурата започва да се пропуква едва след смъртта на Франко през 1975 г. Тръгва демократизация, която става необратима с приемането на новата конституция през 1978 г. Така че последните десетилетия от живота си Хосе Санча прекарва в една обновена и отворена към света Испания. Но не забравя и България – през 1977 и 1987 г. той прави у нас две самостоятелни изложби. През 1989 г. у нас е заснет и документален филм за Хосе Санча. Умира през 1994 г.
Интересното е, че в картините му не се усеща напрежението от живота, която е водил. Особено пейзажите му са изпълнени със светлина, спокойствие, мекота и прозрачност, които очевидно отразяват и същността на човешкия му натюрел. В монографията си проф. Джурова цитира следното обобщение на Бланка Алисия: „Баща ми много лесно ставаше щастлив. Ако види хубав човек или нещо вкусно за ядене, или как слънцето грее, това му стигаше. Не му трябваше много, за да се чувства добре”.
Бланка Алисия никога не остава да живее в Испания за постоянно – само гостува на родителите си. Тя учи във Виена, работи там като сценограф и художник, участва в изложби и в други австрийски градове. Омъжва се за австрийския юрист Хелмут Нахтигал, днес покойник. Има двама сина – Аарон и Бенямин. Семейната традиция е продължена от родения през 1988 г. Бенямин, който също става художник.
Бланка Алисия поддържа и топла връзка с българския си корен – с родата си по майчина линия, по линия на дядо си Людмил Стоянов. От около 10 години идва редовно у нас, живее почти по равно време в Австрия и в България. Има къща в Ковачевица – родното място на Людмил Стоянов. Иска да възстанови и неговата родна къща там, която не се е съхранила.
Първата си изложба в София Бланка Алисия прави през 2017 г. Стилът ѝ е ярък, експресивен. Важна тема в творчеството е природата – градините, животните. В сегашната експозиция е включила свои платна, които провокативно поставят животни в човешки роли – например, маймуна в дамска рокля и шапка с пера до диван с възглавнички, лаптоп и черен лебед.
С различна образност, но също провокативен е и синът ѝ Бенямин, чиято запазена марка са гротескните човешки фигури с плодове вместо глави. В изложбата в Националната галерия той участва с редица графики, както и с инсталации, включващи такива предизвикателни фигури от керамика.
Както казват изкуствоведите, а и самата Бланка Алисия, колкото и да са различни стиловете на представените сега у нас художници от фамилията Санча, все пак във всеки от тях се усеща светлият, хуманистичен, често зареден и с хумор поглед към шарения свят наоколо. Една извънматерална, но силна „червена линия”, която преминава през творбите на 4 поколения от рода Санча.
А ето и думите на Бланка Алисия Санча-Нахтигал за „Барикада”:
„Тази изложба е победа на хуманността. Ето, стояхме сега тук заедно, българи и испанци, докато се откриваше изложба на хора с такъв невероятен живот като на дядо ми и баща ми.
За мен и сина ми като художници това е съвсем особен момент – да представяме наши творби заедно с дядо ми и баща ми. Част от картините дори не ги познавахме предварително. Сега ги виждаме за първи път и веднага откриваме близост. Интересно, откъде идва това нещо, откъде е минало? Нещо подземно ли е, нещо небесно ли?….
Част от картините са на Националната галерия, има и на Градската, на наши приятели, които са купували картиниот баща ми картини. Част дадох и аз. От 10 години планираме това. Не мога да повярвам, че се случи.
Много се надявам, че и майка ми щеше да се радва и да хареса резултата. Тя беше много строга – признавам, че ми имаше страха, както се казва. Беше изключителна жена – дъщеря на Людмил Стоянов, много красива, много интелигентна, много образована. Работеше като журналистка.
Тя достойно споделяше живота на баща ми, който никак не беше лесен, особено за една жена. Историята им започва в Москва, където се запознават, и свършва в Испания, където тя отиде заедно с баща ми и остана там с него до последно.
За баща ми трагичното при завръщането му в родината беше в това, че се чувстваше много испанец, а испанците гледаха на него като на англичанин.
Спомням си го как стои до мен и разглеждаме нещо, което съм нарисувала. А той казва: „Много добре, ама ето тук трябва малко по-лекичко”. Защото той рисуваше много по-деликатно. Аз съм по-дива. Докато той искаше във всичко да има повече търпение, да е лекичко, светличко.”
Изложбата на фамилията Санча „„От Малага до Виена, минавайки през София” в Националната галерия ще продължи до 7 юли.
…………………………………………………………………….
Веселин Ханчев
РОМАНСЕРО ЗА ХОСЕ САНЧА
Хосе Санча,
Хосе Санча,
търся те, за да говоря
с тебе,
мили Хосе Санча,
мой приятел и художник,
с тебе,
побелял по гари,
остарял от нови срещи,
двадесет и пет години
обикалял по земята.
Питам те,
защо не можеш
вярно да я нарисуваш?
Питам те,
защо рисуваш в моите тракийски къщи
танцувачки на фламенко и мадони,
Хосе Санча?
Питам те,
защо рисуваш Северно море в червено,
в синьо, в розово, в зелено
и мъжете му рисуваш
с циганска тъга в очите?
Питам те,
защо рисуваш тия бикове край Сена,
тия златни кастанети
по небето на Варшава?
Питам те,
защо рисуваш белите немкини в черно,
с мантилята на Кармен,
защо изгряват рози
в хълмовете на гръдта им?
Питам те,
защо рисуваш кипариси и маслини
до брезите на Русия?
Питам те,
защо рисуваш в погледа на дъщеря
ми две големи нощи,
Санча,
два кинжала от Толедо?
Хосе Санча,
Хосе Санча,
ти мълчиш.
Не отговаряш.
Побелял по черни гари,
остарял от нови срещи,
двадесет и пет години
обикалял по земята,
ти на всяка чужда гара
слизаш в своята Испания,
ти при всяка нова среща
виждаш своята Испания,
ти рисуваш по земята
само своята Испания.
По очите те целувам.
Хосе Санча,
Хосе Санча.
About The Author
