Съобщенията, че президентът на САЩ Доналд Тръмп се готви да помилва няколко щатски военнопрестъпници – както обвинени, така и вече осъдени – предизвикаха оправдано възмущение. Не става въпрос за неясни случаи. Седем бивши войници обвиняват „морския тюлен“ Едуард Галахър от техния взвод, че като снайперист в Ирак редовно е стрелял по жени и деца, както и за хладнокръвно убийство на пленен тийнейджър. Никълъс Слейтън пък е наемник, който засега е единственият осъден за клането на 14 цивилни иракчани през 2007 г.
Тръмп многократно е изразявал подкрепа за изтезанията и други жестокости на войната. Както и при предишните случаи, в които е помилвал убийци в униформа, сегашното му решение предизвиква особена погнуса сред много хора, които за разлика от президента са служили във въоръжените сили.
Но ако подобно величаене на насилието от страна на президента е нещо ново, то практическата безнаказаност на американските войници в чужбина не е. Негодуванието на иракчаните към американските сили е очевидно и войнствено, но такива помилвания ще ерозират доверието към САЩ и сред по-спокойните им съюзници. Това важи особено силно за Източна Азия, където несправедливостта на щатските военни съдилища многократно е разгневявала местните хора. В страни като Южна Корея, Япония и Филипините явната безнаказаност на щатския военен персонал обръща местното население срещу разполагането на военни бази, предизвиква масови протести и води до обтягане на дипломатическите отношения.
Индивидуални нарушения на суверенитета са основен двигател зад тези протести, но те са свързани с по-широки антиамерикански настроения, подхранвани от многократните случаи, в които САЩ не съдят справедливо собствените си войници. Макар такива несправедливи процеси да са се случвали в различни държави и по различно време, те са оставили силен отпечатък в колективната историческа памет. Протестиращите в Южна Корея често се позовават на кланетата, извършвани от САЩ във Виетнам (където южнокорейските сили също са участвали в зверства), както и на ужасните деяния по време на самата Корейска война. Вулгарните провали на щатското военно правосъдие в Ирак пък са крайъгълен камък за всички, които се противопоставят на присъствието на САЩ по света.
В днешно време военното обучение в САЩ обръща внимание на военните закони и необходимостта да не се подчиняваш на заповеди, които ги нарушават. Действията на САЩ обаче не показват, че политическото отношение към този въпрос не се е променило.
Американските политици многократно са отказвали да приемат ролята на Международния наказателен съд, а настоящият държавен секретар Майк Помпео е отправял многобройни заплахи срещу институцията. Арогантността, расизмът и аплодирането на жестокости, които се проявяват от върхушката на сегашното щатско правителство, продължават да обезсилват всякакви опити за възстановяване на репутацията на САЩ на по-ниски нива.
Никое от тези неща не е вина на щатските войници като цяло – те не са по-добри или по-лоши от която и да е друга група млади хора, намиращи се далеч от дома. Коренът на възмущението не е тяхното поведение, а междуправителствените споразумения, които ги защитават, както и честата липса на въздадено правосъдие от щатските военни институции.
На японския остров Окинава, където се намират ключови тихоокеански бази на САЩ, американските военни бяха напълно неподвластни на местното правосъдие до 1972 г. и рядко са били разследвани и съдени от собствените си висшестоящи. „Те можеха просто да блъснат с кола някого на улицата, след което да се върнат до базата и да минат спокойно през портала, което беше същото като да се върнат обратно в САЩ. Толкова е вбесяващо. Може да изнасилиш, убиеш или сгазиш някого и просто да се върнеш?“, разказва жител на Окинава пред The Nation. Това възмущение стана основа за мощно протестно движение против базите на острова, въпреки многобройните опити на централните японски власати да го смажат.
Според действащите сега споразумения за щатските военни в Окинава и Южна Корея, американският персонал може да бъде съден от щатски военни институции, само ако предполагаемите престъпления са извършени, докато обвиняемите са изпълнявали служебните си задължения. Това обаче не помага особено да се разсеят съмненията, че САЩ защитават своите хора. През 1995 г. имаше случай на изнасилване, който веднага предизвика слухове за потулване, макар обвиняемият да бе предаден на японските власти.
В Южна Корея през 2002 г. две ученички загинаха при ужасяващ инцидент по време на щатско военно учение. Дадената от военния съд оправдателна присъда за замесените войници (която вероятно е справедлива, имайки предвид показанията на свидетелите) предизвика огромни протести и масови антиамерикански настроения. По онова време преподавах в Сеул и моите десетгодишни ученици ми заявяваха, че мразят американците, „защото те са убили Шин Хио-сун и Шим Ми-сеон“. Смъртта на двете деца продължава да се отбелязва с ежегодни протести.
Тези емоции имат практически последствия. Антиамериканизмът остава силен фактор в южнокорейската политика, въпреки заплахата от Северна Корея, срещу която щатските войници трябва да са щит. Изграждането на нови бази на САЩ на Окинава многократно е било забавяно или спирано заради съпротивата на местните хора. Във Филипините щатските военни бяха изхвърлени през 1991 г., а завръщането им през 1999 г. бе посрещнато с протести и политическа съпротива.
Провалите на щатското военно правосъдие в мирно време са достатъчни сами по себе си, но е налице и дълга история на безнаказаност за американски военен персонал, извършил военни престъпления в Азия. Това може да се проследи до многобройните зверства, извършени при окупацията на Филипините в началото на 20 век. През 1902 г. републиканският сенатор Джордж Фризби Хоар, страстен антиимпериалист, осъжда военните престъпления на САЩ в реч пред Сената: „В очите на безброй хора вие превръщате американското знаме в емблема на оскверняването на християнски църкви, изгарянето на човешки домове и на ужаса на изтезанията с вода“.
Лицата, отговорни за масовите убийства и мъчения, обаче получават слабо възмездие. Джейкъб Хърд Смит, който нарежда хиляди филипинци да бъдат избити като отмъщение за смъртта на 48 щатски войници, попаднали в засада, е пословичен със заповедта си да бъде убиван всеки мъж и момче над десетгодишна възраст. Той е изправен пред военен съд, но единственото последствие е, че тихомълком е пенсиониран. Други високопоставени виновници не са пипнати и с пръст.
Виетнам не изглежда много по-добре. Макар извършените там военни престъпления понякога да са били разследвани, много са заметени под килима. Тук не става въпрос за наредените от най-високо ниво военни престъпления, изтъквани от критиците на Виентамската война, като например стратегическите бомбардировки на цивилни цели. Става въпрос за случаи на изнасилвания и убийства, които са наказуеми според щатското военно законодателство, но рядко са били преследвани. Членовете на елитния отряд на армията на САЩ „Тигри“ например са убивали, изтезавали и осакатявали хора из Централен Виетнам. Четиригодишно разследване на армията потвърждава извършените престъпления, но не са повдигнати обвинения.
След клането в Ми Лай, разкрито от медиите, въпреки опитите на щатската армия да го прикрие, доста американци настояват да се въздаде правосъдие. Но много повече ентусиазирано застават на страната на мъжете, избили над 500 виетнамски селяни, изнасилвали групово жени и осакатявали деца. Писмата до Белия дом, защитаващи извършителите, надвишават в съотношение 100 към 1 тези, настояващи да бъдат наказани. Социологическите проучвания показват, че 75% от обществото ги подкрепя, а едва 17% не одобряват техните действия. Двадесет и шестима мъже са обвинени във военни престъпления, но само един – лейтенант Уилям Коли, е осъден. Макар първоначално той да получава доживотна присъда, президентът Ричард Никсън се намесва, за да подсигури, че Коли ще прекарва времето в уютен домашен арест. В крайна сметка лейтенантът е помилван след само три години и половина.
Ако американците искат да бъдат виждани като защитници, а не като потисници, правосъдието на САЩ трябва да гарантира справедливост, каквато никога не е осигурявало в миналото. Бъдещите лидери на страната ще трябва сериозно да обмислят включването на местните съдилища във военната правосъдна система – решение, което върви със свои собствени проблеми, произтичащи от културни различия и политически пристрастия, но значително би допринесло да бъде отговорено на опасенията. Същевременно помилванията на Тръмп само ще подсилят посланието, което американските съюзници са чували многократно: войниците на САЩ могат да изнасилват и убиват във вашата страна както си поискат, а ние ще ги защитаваме докрай.
