Младите хора, излезли по улиците за да протестират срещу бездействието на политиците относно климатичните промени, са прави: тяхното бъдеще бива открадвано. Икономиката представлява една екологична пирамидална схема, която прехвърля пасивите към младите и неродените. Днешният растеж зависи от междупоколенческата кражба.
В сърцето на капитализма лежи едно мащабно, но слабо проучвано предположение: че имате право на такава част от световните ресурси, колкото можете да купите с парите си. Можете да си купите толкова земя, атмосферно пространство, минерали, месо и риба, колкото можете да си позволите, независимо кой може да се окаже лишен заради това. Ако можете да платите, значи можете и да притежавате цели планини и плодородни равнини. Можете да изгаряте колкото гориво искате. Всеки паунд и долар осигурява определени права върху световното природно богатство.
Но защо? Какъв справедлив принцип приравнява цифрите в банковата ви сметка с правото да притежавате тъканта на Земята? Повечето хора, към които отправям този въпрос, остават непълно озадачени. Стандартното оправдание датира още от Втория трактат за управлението на Джон Лок, публикуван през 1689 г. Той твърди, че придобиваш правото да притежаваш природен ресурс като смесваш труда си с него: плодовете, които събираш, минералите, които изкопаваш и земята, която ореш се превръщат в твоя изключителна собственост, защото си вложил труд.
Този аргумент е разработен допълнително от юриста Уилям Блекстоун през 18 век, чиито книги са изключително влиятелни в Англия, САЩ и не само. Той настоява, че правото на „еднозначно и деспотично господство” на човек върху земята е установено от този, който пръв я е заел, за да произвежда храна. В последствие това право би могло да бъде разменено срещу пари. Това е основната обосновка за голямата пирамидална схема. И тя няма никакъв смисъл.
Като за начало, това предполага, че има Начална година. В тази произволна точка във времето човек може да стъпи върху парче земя, да го смеси с труда си и да я обяви за своя собственост. Лок използва Америка като пример за празен лист, върху който хората могат да установят своите права. Но тази земя (както признава Блекстоун) става празен лист чак след изтреблението на тези, които са живели там.
Колонизаторите са могли да изтрият не само всички минали права, но и всички бъдещи права. Смесвайки труда си със земята веднъж, вие и потомците ви придобивате вечни права върху нея, докато не решите да я продадете. По този начин отнемате правото на всички бъдещи претенденти да придобият природни богатство със същите средства.
И още по-лошо, според Лок “твоят” труд включва и труда на тези, които работят за теб. Но полагащите труда може да не са тези, които получават правата? Това става разбираемо чак след като осъзнаете, че под “човек” Лок има предвид не човечеството като цяло, а европейските собственици. Работещите за тях нямат подобни права. Според тази система, това означава, че към края на 17-ти век мащабни земевладелски права биха могли да бъдат оправдани само чрез притежание на роби. Може би случайно, Лок е съставил и харта за човешките права на притежателите на роби.
Дори ако тези възражения някак могат да бъдат отхвърлени, какво точно в труда е толкова магическо, че може да превърне всичко в частна собственост? Защо да не установяваш правото си върху природното богатство като например го препикаеш? Аргументите в защита на икономическата ни система са слабовати и нелепи. Обелете ги и ще видите, че цялата структура е основана на плячкосването: плячкосване от други хора, плячкосване от други нации, плячкосване от други видове, и плячкосване от бъдещето.
И все пак, на базата на тези абсурди, богатите присвояват за себе си правото да изкупуват природните богатства, от които останалите зависят. Лок предупреждава, че неговото оправдание работи само “ако е останало достатъчно и също толкова добро и за останалите”. Днес, независимо дали говорим за земя, живи системи, богати минерални залежи или други форми на природно богатство, е видно, че няма “достатъчно и също толкова добро” останало за всички други. Всичко, което вземаме за себе си, вземаме от някой друг.
Можете да настройвате тези система. Можете да се опитвате да я модифицирате. Но не можете да я направите справедлива.
Така че какво трябва да заеме мястото ѝ? Струва ми се, че основополагащият принцип на всяка справедлива система трябва да е това, че на все още неродените трябва да са подсигурени същите права, които имат и живеещите днес. На пръв поглед това сякаш не променя нищо: първият член във Всеобщата декларация за правата на човека постановява, че “всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права”. Но това заявление е почти безсмислено, защото в декларацията няма текст, който да настоява, че едно поколение не трябва да краде от следващото. Би трябвало да има член, гласящ, че “всяко поколение трябва да има равни права на ползване на природните богатства”.
Този принцип е трудно оспорим и може да промени всичко: той директно ни казва, че никой възобновяем ресурс не трябва да бъде използван отвъд темповете му на възстановяване и че изобщо не трябва да се потребяват невъзобновяеми ресурси, които не могат да бъдат напълно рециклирани и използвани отново. Налагането на такъв принцип би имало две неизбежни последствия: кръгова икономика, при която няма загуба на ресурси, и прекратяване на използването на изкопаеми горива.
А какво да правим със самата Земя? На тази гъсто населена планета всяка собственост върху земята от един човек по необходимост изключва собствеността на други. Член 17 от Всеобщата декларация си противоречи. Той декларира, че “всеки има правото на собственост”. Но тъй като не се поставя ограничение за размера на собствеността на една личност, от тук следва, че не всеки може да се възползва от това право. Аз бих го променил така: “Всеки човек има право да използва имущество, без да нарушава правата на другите да използват имущество”. Последствията от това биха били, че всеки роден днес ще може да придобие равни права на използване, или трябва да бъде компенсиран, ако е изключен. Един начин да се приложи това е чрез големи данъци върху земите, плащани на специален държавен фонд. Това би изменило и ограничило концепцията за собственост и би спомогнало икономиките да се насочат повече към преразпределение, отколкото към концентрация.
Тези прости предложения, разбира се, повдигат хиляди въпроси. Аз нямам всички отговори. Но тези проблеми би трябвало да са обект на оживени дебати навсякъде. Предотвратяването на срива на околната среда и колапса на екосистемите ще изисква да оспорим най-дълбоките си и най-рядко поставяни под въпрос вярвания.
About The Author
