Правителството в София и подопечният му Съвет за сигурност за пореден път демонстрираха дипломатическа и правна шизофрения с признаването на самозванеца Хуан Гуайдо за „временен президент” на Венесуела. Това бе в разрез с позицията на президента Румен Радев от 4 февруари, че България не бива да взима страна в тази криза и трябва само да съдейства за мирното ѝ решаване чрез диалог. На този фон човек няма как да не се зачуди дали не е ред сега на Венесуела да се произнесе коя власт в България смята за легитимна – президента или правителството?
Ситуацията не е по-малко гротескна и при другите 19 държави от ЕС, които вече признаха Гуайдо. Защото те влизат в драстично противоречие с основополагащия принцип на международното право и Устава на ООН за ненамеса във вътрешните работи на суверенни държави. Обявяват, че не признават за легитимни състоялите се миналата година и спечелени от Николас Мадуро президентски избори, изисквайки от него да се оттегли и да се състоят нови избори. И в същото време признават за легитимен „временен президент” човек, самообявил се за такъв на един площад, без да е минавал през избори за такава позиция…
Що се отнася до Съединените щати, които първи и незабавно признаха Гуайдо, техни висши дейци начело с президента Доналд Тръмп постоянно заплашват с прилагане на военна сила спрямо Венесуела и подтикват армията ѝ към преврат, с който да бъде свален Мадуро. А това си е крещящо нарушение на международното право.
В медиите мощно доминира отразяването само на едната гледна точка. Но е редно да се даде гласност и на другата. Потърсихме за интервю по горещата тематика посланичката на Венесуела у нас Н. Пр. Ориета Капони.
(Интервюто е взето преди българското правителство да излезе с официална позиция по казуса)
Ваше Превъзходителство, как ще коментирате безпрецедентната ситуация около Венесуела с признаването или непризнаването от други страни на нейното държавно ръководство?
Бих казала, че големият проблем днес не е Венесуела, макар тя, разбира се, да е в центъра на онова, което става. Проблемът днес е зачитането на международното право, уважението към основополагащи принципи в международните отношения и ролята на международните институции и организации.
Ситуацията около Венесуела, или по-скоро агресивният натиск върху нашата държава, съчетан с психологическо, медийно, икономическо насилие от страна на САЩ, разрушава международното право и пренебрегва международните институции и организации. Това ни връща в епохата не даже преди основаването на ООН, а дори някъде преди Първата световна война, в началото на ХХ век, когато отношенията между държавите са се основавали на натиск и насилие. Чувстваме се като в каубойски филм, защото така се държат дейци като американският вицепрезидент Майк Пенс или съветникът по националната сигурност на САЩ Джон Болтън. Упражняваната от тях политика е една постоянна заплаха и погазване на международното право, като подчертавам, че заплахата е реално срещу всички държави. Утре на наше място може да се окаже друга страна. Затова според мен случващото се поставя в опасност самата демокрация и международното право.
Рефлекс от всичко това са и противоречията вътре в Европейския съюз по венесуелската тема. Липсва единна позиция и затова висшата представителка на ЕС за външната политика Федерика Могерини обяви, че всяка страна е свободна сама да решава дали признава или не самообявилия се за „временен президент” Хуан Гуайдо.
На този фон единствената разумна позиция, стъпваща върху международното право и уважението към суверенитета на държавите и народите, е позицията на Мексико и Уругвай. Те се събират на 6 февруари в Монтевидео на обща среща със страните от Caricom (Карибската общност) и със Секретариата на ООН.
На 6-ти или на 7-ми? Федерика Могерини обяви, че на 7 февруари ще бъде в Монтевидео за сформиране на предложената от нея европейко-латиноамериканска контактна група за кризата във Венесуела.
Това е друго. Целта на тази контактна група така, както е обявена засега, е отново да поставя условия и да оказва натиск на нашата суверенна родина. А аз говоря за срещата на 6 февруари по инициатива на Мексико и Уругвай. Тези две страни дават импулс на онова, което може да даде решение на ситуацията – диалога. По друг начин няма как да се преодолее кризата във Венесуела, която е провокирана и подхранена отвън.
Как се преживява тази криза от венесуелците?
Често ме питат направо има ли хаос във Венесуела. Винаги отговарям, че никакъв хаос няма. Хаосът е навън, той е между страните, объркани кого да признават и да не признават. Венесуела живее в мир. Народът ни работи упорито, за да преодолява тежката ситуация, създадена от санкциите на САЩ и ЕС, от тяхната финансова и икономическа блокада. Тя е, която причинява страданията на нашия народ. Правителството прави всичко възможно, за да се намали ефекта от тези агресивни мерки.
Как гледа Венесуела на официалните реакции в България по венесуелския казус? Президентът Румен Радев настоя държавата ни да не взема страна, а да спомага за диалог и мирен изход от кризата. След него МВнР излезе с контра-позиция, в която се обявяваше за признаване на Хуан Гуайдо. А накрая и Съветът за сигурност към правителството провъзгласи, че признава Гуайдо. Как възприемате всичко това?
Благодарни сме на президента Румен Радев за заетата от него позиция на уважение към международното право и на отстояване на диалога в търсене на изход от кризата, като всички варианти за действия се съобразяват и с венесуeлската конституция.
Важно е всички да знаят, че според нашата конституция е невъзможно сега да се свикват президентски избори, защото те вече са се състояли на 20 май м.г. с всички гаранции. Изборите, които е допустимо да се изтеглят напред, са предстоящите догодина избори за Национално събрание.
Също така трябва да поясня, че според основния закон на Венесуела, когато президентският мандат се преполови, тоест след изтичане на първите му три години, може да се свика референдум, който да постанови провеждането на нови президентски избори. Но за да стане това, внеслите такова предложение трябва да съберат определен от конституцията брой подписи и да спазят всички останали параметри, определени от основния закон.
Нека напомня, че такъв референдум беше свикан по инициатива на президента Уго Чавес през 2004 г. и след проведеното гласуване неговият мандат тогава бе потвърден.
Ето това е конституционната рамка спрямо президентските избори у нас.
Ще кажете ли нещо и по позицията на Съвета за сигурност към правителството на България, който за разлика от президента призна Гуайдо?
Съжалявам много за решението на Съвета за сигурност към българското правителство да се признае като „временен президент” на нашата страна един човек, когото никой не е избиран за такъв. Гуайдо сам се провъзгласи за „временен президент”, въпреки че такава фигура не съществува в нашата конституция. Той твърди, че такова право му дава член 233 от основния закон, но това не е вярно.
Надявам се българският народ да се заинтересува и да провери какво предвижда този член 233. Според него може да се появи вакуум във властта само при „пълна липса” на упражняващ правомощията си президент. Това означава президентът да е мъртъв, да е с доказана от медицинска експертиза ментална неспособност да заема поста, да е подал оставка или да е бил свален. Никое от тези условия не е налице в момента. Но дори и да допуснем, че има такива условия, конституцията пак не предвижда председателят на Националното събрание по свое усмотрение да се самообявява за „временен президент”.
Първо, решението има ли или няма „пълна липса” на президент се взима колективно и след общо обсъждане от всички власти в страната, а те у нас са пет по конституция – съдебна, изпълнителна, законодателна, избирателна и на гражданите. После, в зависимост от това, дали става дума за първата половина на президентския мандат или за втората, остатъкът от мандата може да се доизкара от вицепрезидента или пък вицепрезидентът в качеството си на временен държавен глава да свика нови избори. Никъде не става дума, че за „временен президент” може да се самопровъзгласи ръководителят на законодателната власт. В момента опозицията интерпретира конституцията така, както тя си иска.
Ще повторя, че сме благодарни на президента Радев за неговата позиция, тъй като между България и Венесуела винаги е имало добро сътрудничество и приятелски отношения.
Каква ще е ситуацията във Венесуела на онези държави, които признаха Гуайдо? Например, как ще функционират посолствата и другите им представителства във вашата страна? С какви институции ще комуникират, след като държавните учреждения са в ръцете на официалната власт в страната в лицето на президента Мадуро, а въпросните държави не го признават?
Днес сутринта проверявах последните данни и искам да кажа, че 87% от страните по света признават президента Мадуро и смятат, че съществуващите вътрешни противоречия в страната ни трябва да се решават чрез диалог. Останалите проценти са за страните, които често чуваме да се представят като „международната общност”. Което е абсурдно, защото международната общност са всички държави.
Четох в испанския вестник „Ел Паис” статия от един депутат от испанската партия „Подемос”, който оспорва решението на правителството на премиера Педро Санчес да признае Гуайдо и отбелязва, че въпросният Гуайдо просто не контролира нищо във Венесуела. И този депутат пита: когато някоя от многобройните испански компании, които работят на венесуелска територия, или някой от онези 150 000 испанци, живеещи и работещи там, срещнат някакъв проблем, как ще защитава испанската държава интересите им, към кого ще се обърне? Очевидно Гуайдо няма да може да помогне, защото – повтарям – нищо не контролира. Ситуацията е абсурдна, извън здравия разум.
Всичко това е резултат само на изключително силния натиск на Съединените щати, които незабавно след самообявяването на Гуайдо за „временен президент” го признаха. Американското правителство брутално, безпардонно, с рекетьорски похвати започна да принуждава и други държави да направят същото.
Не знам какво ще стане нататък с поддалите се на това страни. Никоя от членките на ЕС, които заеха такава позиция, не е затворила посолството си в Каракас. Венесуела ще реагира спрямо всяка страна отделно, в зависимост от действията ѝ. В дипломацията е много важна реципрочността.
Преценявате ли като реална заплахата от военна интервенция в страната ви?
Според мен САЩ нямат интерес от военна интервенция. Не можем, разбира се, да подценяваме заплаха. Трябва да сме готови към отбрана и защита на родината. Ние разполагаме не само с добре обучена и въоръжена редовна армия, но имаме и още над 2 милиона членове на милициите – народното опълчение. Затова винаги говорим за гражданско-военното единство, което е много важно за нас, то е един от фундаментите на нашата революция.
Гуайдо и Съединените щати – по-добре всъщност да говорим само за Съединените щати, защото именно те „произведоха” Гуайдо – много държат да подтикнат армията към бунт, към преврат. Единственото, което досега излиза по тази посока, е серия от „фалшиви новини”. Показаха ни например военни, които били дезертирали в Колумбия. Но униформите им не бяха на нашите Национални въоръжени Боливарски сили, така че това беше постановка.
Не го правят за първи път с нас. Същото ставаше и в Либия навремето, когато ни показваха уж въстание на Зеления площад там, което беше снимано предварително другаде. Наистина сега с Венесуела „фалшивите новини” се въртят с максимална интензивност.
Ще изчакаме развитието на събитията. Вниманието ни сега е насочено към тази международна среща в Монтевидео, която споменах и която е по инициатива на Мексико и Уругвай с участието на Caricom и ООН. Защото нас като народ и държава ни интересува мирът и диалогът. Президентът Мадуро над 400 пъти досега е отправял апели именно към диалог. Дано това най-после се осъществи.
Каква е позицията на ООН по венесуелския казус?
ООН не взима страна в такива ситуации. Нейният генерален секретар Антонио Гутериш изрично подчерта, че не е работа на ООН да признава или не държавните ръководства на своите членки. Организацията ще зачете мненията на другите държави членки, но тя самата не може да се меси в такива въпроси. Освен това по принцип не съществува казус да се признават или не правителства. Могат да се признават или не само държави. Гутериш изтъкна още, че решението трябва да е мирно, дипломатическо, чрез диалог.
Смятам, че ситуацията, в която сме поставени, е като от ерата на колониализма – чужда държава ни поставя ултиматуми и се опитва да ни разпорежда какво да правим у нас. Една суверенна и независима страна няма как да приеме такова третиране.
Ще обясните ли какво ще стане с тази хуманитарна помощ, която според Гуайдо скоро трябва да започне да влиза във Венесуела от територията на Колумбия? Кой ще я вкара, кой ще я приеме, как ще реагират властите у вас?
Пак ще цитирам генералния секретар на ООН Гутериш, който каза, че на една суверенна държава няма как да ѝ се натрапи хуманитарна помощ отвън, ако самата държава не е поискала и договорила условията за предоставяне на такава помощ. Международният Червен кръст е на същата позиция. Така че тези две организации не участват в замислената от Гуайдо демонстративна проява с тази помощ, която е закарана в Кукута – граничен колумбийски град. Смятам, че тя няма да излезе от Кукута. Най-много правителството на Колумбия да покани венесуелците, които желаят, да отидат в Кукута и да получат там хуманитарна помощ. Но през границата това няма да мине. И то не само защото нашата армия е там, пазейки венесуелската територия. Но и защото самият народ няма да позволи да се наруши суверенитета на родината и под прикритието на тази помощ да се осъществи интервенция.
От венесуелска страна край границата в тази част е разположен нашият щат Тачира. Неговата губернаторка е от опозицията. Но от онзи неин сектор, който не признава Гуайдо. Тя оповести, че е получавала заплахи от други опозиционери заради това, че не иска да го признае и заради това, че се противопоставя на влизането на тази хуманитарна помощ.
Каква е стратегията на САЩ спрямо Венесуела в създалата се ситуация според вас?
Това е стратегия, насочена към предизвикване на бърз преврат в страната ни. Искат да постигнат целите си във възможно най-кратки срокове. Болтън директно заяви, че сега не било момент за диалог. Повтаря, че това щяло само да даде „кислород на диктатурата” – тоест на управлението у нас според тяхната терминология. Много искат бързо да свалят Мадуро от власт. Но не разполагат с вътрешна опора, за да го направят.
Опозицията е слаба. И това се видя по време на двата паралелни митиkга на 2 февруари – на опозицията и на чавистите. Опозицията събра своите привърженици в един квартал в източната част на Каракас, на една улица, която не може да побере повече от 20 000 души. Те толкова и бяха. Докато онези, които подкрепят правителството, бяха стотици хиляди и изпълниха целия център на града, целия много дълъг и широк булевард „Боливар” и всичките му преки, а това са още три големи булеварда.
Това много добре го виждат в САЩ. Затова постоянно се стремят да сплашват със заканата с военна намеса. Нещо, което обаче, както казах, не им е изгодно. Не биха ги подкрепили за такава интервенция дори съюзниците им в Латинска Америка. А и ако се започне война, тя няма да свърши бързо. Като погледнем какво стана навремето във Виетнам, или как се развиха нещата в Сирия – нищо добро за САЩ не е произлязло.
Ако все пак се стигне до война, как ще действа Венесуела? Освен пряк сблъсък между армиите, ще има ли и партизанска война?
Мисля, че ще се действа и по двете линии. Разбира се, армията ще брани родината, но съм убедена, че ще се вдигне и целият народ.
Но надеждата ни е да не се стига до там. Венесуела е част от Латинска Америка, която преди няколко години беше провъзгласена за „територия на мира” от CELAC (Общност на латиноамериканските и карибските държави).
Онова, към което се стремят САЩ, е да предизвикат военен бунт, а после и гражданска война у нас. Затова възприемам като ужасна позицията на Испания – страна, която е преживяла страшна гражданска война, а после и жестока диктатура. Как е възможно сега с действията си да подкрепя САЩ, които явно искат да причинят същото на Венесуела…
