Венесуела преживява конвулсивни дни и часове. Изключително наситен с драматични обрати бе 23 януари. И правителство, и опозиция свикаха за този ден масови шествия, като едното се обяви в подкрепа на президента Николас Мадуро, а другото – против него.
Хуан Гуайдо, 35-годишният ротационен председател на суспендираното от две години Национално събрание, доминирано от опозицията, положи импровизирана клетва като „временен президент” пред „своя” митинг, макар конституцията на страната да не му дава такова право. И за пореден път призова към държавен преврат – към сваляне с участие на военните на „узурпатора” Мадуро.
Опозицията не признава състоялите се на 20 май м.г. президентски избори, в които отказа да участва и които излъчиха като победител Мадуро. Те обаче бяха проведени в съгласие с действащите в страната закони. Мадуро положи клетва за втори мандат на 10 януари т.г., като на клетвата му присъстваха представители на 94 държави, признаващи го за конституционен държавен глава. Опозицията и някои подкрепящи я правителства в чужбина начело със САЩ обявяват Мадуро за „нелегитимен”.
В същото време около него твърдо са сплотени поддръжниците му и армията, която вчера официално му декларира верността си в лицето на военния министър Падрино Лопес. А Диосдадо Кабейо, председателят на доминираното от чависти Национално конституционно събрание, изборите за което на 30 юли 2017 г. опозицията бойкотира и затова не го признава, обяви „постоянно дежурство” на правителствени привърженици около президентския дворец „Мирафлорес”, за да се демонстрира така решимостта президента да бъде защитаван от превратаджии.
Международните реакции на тези събития се оказаха също така разделени. Веднага след самопровъзгласяването на Гуайдо за „временен президент” американският държавен глава Доналд Тръмп обяви, че го признава за такъв и му изрази подкрепата си. Втори в този отбор стана бразилският президент Жаир Болсонаро. Същото направиха и повечето страни от т. нар. Група от Лима, обединяваща 13 десни латиноамерикански правителства, които от две години постоянно се обявяват против управлeнието в Каракас и подкрепят американските санкции срещу него. Деветте държави от тази група, признали вчера Гуайдо, наред с Бразилия са още Аржентина, Гватемала, Канада, Колумбия, Парагвай, Перу, Хондурас, Чили. Към тях се присъедини и Еквадор, който не е член на Групата от Лима. Но пък различна позиция изрази влизащото в нея Мексико – то не подкрепи Гуайдо, а както и друг път досега, се обяви за диалог между правителството и опозицията във Венесуела и за търсене на компромисно и мирно излизане от кризата.
Подобно становище изрази и висшата представителка на ЕС за външната политика Федерика Могерини. В нейната официална позиция липсва всякакъв намек за признаване на Хуан Гуайдо като „временен президент”, макар и тя да потвърждава подкрепата си за опозиционното Национално събрание, зовейки да се спазват „гражданските права, свободата и безопасността” на всички негови членове, включително и на Гуайдо. Относно създалата се обстановка Могерини изтъква, че „ЕС настоятелно призовава за започване на непосредствен политически процес, водещ до свободни и достоверни избори в съответствие с конституционния ред” и че общността е готова да подкрепи „надежден мирен политически процес в съответствие с конституцията на Венесуела”.
Макар и витиевата, тази официална позиция на ЕС се разминава сериозно с линията на Вашингтон, която еднозначно е за непризнаване на Мадуро и за смяна на властта в Каракас. Но такъв подход очевидно няма нищо общо нито със законността, нито с демокрацията.
Интересното е, че направените в социалните мрежи неофициални лични коментари от страна на председателите на Европейския съвет и на Европейския парламент Доналд Туск и Антонио Таяни съдържат изрази на подкрепа за Хуан Гуайдо, но само като председател на Националното събрание, иначе и те се въздържат да го признаят като „временен президент”.
В началото на тази седмица в рамките на ЕС се оформи група от пет страни – Испания, Португалия, Италия, Франция и Холандия, която поде инициатива за европейско посредничество във венесуелската криза с цел да се осъществи диалог между правителството в Каракас и опозицията и да се намери мирен изход. Най-активен в координацията на тази инициатива е испанският външен министър Жозеп Борел, бивш председател на Европарламента и много влиятелен политик, който държи на „предпазливостта” и зове за изработването на информирана обща позиция на ЕС – бърза, но „не на гореща глава”. Той подчерта: „Няма да се хвърляме да следваме никого”.
Според испанската преса Борел е в постоянна връзка с колегите си от ЕС и събитията се следят внимателно от всички. Той направи вчера и следния публичен коментар по отношение на ставащото във Венесуела: „Когато се случват такива неща, решаващото е на коя страна е армията, а ние не знаем тя къде е”.
Впрочем, както споменахме, венесуелската армия съвсем ясно се обозначи. Венесуелският военен министър Падрино Лопес заяви: „Отчаянието и нетолерантността атакуват мира в страната. Войниците на родината не приемаме президент, спуснат в сянката на тъмни интереси и самопровъзгласил се незаконно. FANB защитава нашата конституция и е гарант на националния суверенитет”. От своя страна шефът FANB Ремихио Себайос декларира: „Няма да позволим на предателите да продължат с неуважението си към родината, ще се борим и ще победим”.
При създалата се ситуация всяко прибързано взимане на страна от външни сили очевидно е крайно уязвимо от гледна точка на международното право, чийто ключов постулат е ненамесата във вътрешните работи на суверенни държави. Още повече, че действията на Гуайдо няма как да минат за законни, а са си чист държавен преврат.
Затова е напълно логична въздържаната позиция на ЕС и на Испания в частност, която винаги е играла водеща роля в определянето на европейските становища по латиноамерикански казуси.
Настоящото испанско правителство на социалиста Педро Санчес обаче бе подложено на натиск още снощи първо от лидера на либералната партия „Сюдаданос” Алберт Ривера, а после и от водача на консервативната Народна партия Пабло Касадо, настояващи Мадрид да признае Гуайдо за „временен президент”. Такива призиви отправи и ултрадясната партия Vox. Същото поиска и многохилядна демонстрация на мадридския площад „Пуерта дел Сол”, свикана от живеещи в Испания венесуелци, които наброяват над 60 000 души. Сред тях бяха също Ривера и Касадо.
За признаването на Гуайдо се изказа и бившият испански премиер Фелипе Гонсалес. За него отдавна се знае, че има сериозни финансови интереси във Венесуела и е в близки отношения с влиятелни венесуелски милионери.
Настоящият премиер на Испания Педро Санчес, който в момента е на Световния икономически форум в Давос, е разговарял оттам по телефона с Хуан Гуайдо и е поискал да научи плановете му, съобщи днес в. „Ел Паис“.
На свой ред партиите „Подемос” и „Обединена левица” настояха Испания да „защитава международното право, посредничеството и мирния диалог, а не един държавен преврат”.
Подобни скрупули очевидно липсват в американската официална политика, която от самото идване на власт на венесуелския президент Уго Чавес през 1999 г. не е криела негативното си отношение към подетата от него мирна Боливарска революция и многократно досега е действала агресивно спрямо Каракас, налагала е санкции и е подкрепяла открито опозицията. Но все пак досега още никога намесата на САЩ не е била демонстрирана така безпардонно, както сега. Особено скандално и потъпкващо всякакви норми на международното право бе видеообръщението на американския вицепрезидент Майк Пенс към „добрия народ на Венесуела”, направено на 22 януари, точно в навечерието на свиканата от Гуайдо за 23 януари антиправителствена демонстрация. Пенс директно призова венесуелците към участие в проявата, към сваляне на „диктатурата”, към поддръжка на Гуайдо и призивите му за преврат. И увери: „Ние (САЩ) сме с вас”.
На следващия ден дойде и незабавното признаване на „временния президент Гуайдо” от страна на шефа на Белия дом Доналд Тръмп. Скоро след това шефът на Държавния департамент на САЩ Майк Помпео призова Мадуро да се оттегли от президентския пост и да го предаде на Гуайдо, като освен това американецът призова венесуелската армия да се намеси.
На фона на всичко това Николас Мадуро, който на 23 януари държа твърда реч пред поддръжниците си, събрали се край президентския дворец „Мирафлорес”, обяви и скъсване на дипломатическите отношения със САЩ. И даде 72-часов срок на персонала от тяхната дипломатическа мисия да си ходи. Малко по-късно американският държавен секретар Майк Помпео озадачи наблюдателите, като обяви, че Вашингтон няма да изтегля дипломатите си от Каракас, защото не признава Мадуро. Не е ясно как ще се развие това от дипломатическа и международноправна гледна точка, въпреки че досегашните действия на САЩ очевидно изобщо не се съобразяват с тези рамки.
Междувременно държави като Китай, Русия, Турция, Боливия, Никарагуа, Куба и др. известни с дружеските си отношения с Каракас, изразиха твърда подкрепа за Мадуро и предупредиха, че „чуждата намеса“ носи риск от „кървава баня“ в страната.
Трябва да добавим, че веднага, щом стана известно решението на Тръмп да признае Гуайдо, бе променен маршрутът на масовото чавистко шествие, което беше поело към центъра на Каракас. Председателят на Националното конституционно събрание Диосдадо Кабейо, който е и ръководител на управляващата Венесуелска единна социалистическа партия (PSUV), призова участниците в шествието да обърнат към президентския дворец „Мирафлорес” и да изразят там подкрепата си за Мадуро. По време на последвалия край двореца митинг Кабейо обяви и споменатата си вече инициатива за „постоянно дежурство” на чавистите край сградата, за да се демонстрира решимостта на народа да брани президента си.
Диосдадо вече има резултатен опит от подобни действия. През април 2002 г., когато надъхана от САЩ група военни прави опит за преврат срещу Чавес, арестува го и обявява за временен президент тогавашния шеф на Националното събрание, именно Диосдадо, в качеството си на вицепрезидент по онова време, призовава народа да залее улиците и да блокира водещите транспортни артерии. А също така мобилизира верните на законния президент сили в армията да неутрализират превратаджиите. Метежът е потушен, организаторите му са арестувани и Чавес триумфално се връща в президентския дворец.
Така че и сега, при изключително подобния сценарий за преврат, разиграван в момента, много наблюдатели предвиждат подобен развой на събитията.
Има и още прилики. През 2002 г. повод за метежа става стрелба от наети от позицията снайперисти едновременно по два големи, паралелни митинги на чавистите и на опозицията. Във всеки от тези два противостоящи си лагери смятат другите за виновни. Положението се нажежава – и тогава е извършен опита за преврат, под предлог за умиротворяване на обстановката.
В сегашния случай също е бил подготвян такъв сценарий и донякъде е осъществен. В нощта на 20 срещу 21 януари един сержант и 26 войници от Националната гвардия нападат казарма в квартал на Каракас и отмъкват оттам 51 автомати, като обявяват на жителите на района, че започват метеж срещу Мадуро. Малко по-късно извършителите са заловени от силите за сигурност – това става, когато те отиват на предварително уговорено място, на което трябва да предадат оръжието на опозиционери, но опозиционерите не идват, очевидно установили, че мястото е под наблюдение. Арестуваните бързо проговарят и заявяват, че са били подведени от организаторите опозиционери. Разказват, че в плана влизала и кражбата от казармата на униформи на Националната гвардия. С тях трябвало да бъдат преоблечени наети стрелци, които да се въоръжат и с откраднатите автомати. Целта била те да стрелят по опозиционната демонстрация на 23 януари като за това да бъде обвинено правителството и верните му части на Националната гвардия.
От откраднатите 51 оръжия обаче при ареста са открити само 40. 11 остават в неизвестни ръце. Броени часове по-късно при провокирани сблъсъци в един от кварталите на Каракас е застреляно 16-годишно момче. Още трима души са убити при опити за ограбване на магазини. Тези 4 случая от 22 януари веднага са подети от големите медии и започват са се въртят из тях като „жертви на режима на Мадуро”.
Впрочем, медийната манипулация се изразява и в практически пълното отсъствие от репортажите на големите медии на кадри от чависткото шествие на 23 януари, за сметка на пълното доминиране на картини от опозиционния митинг.
В тенденциозните репортажи липсват и възмущението, и притеснението на обикновените жители на Каракас, че по улиците на някои квартали в града отново се натрапва атмосфера на насилие – подобна на онази от бруталните 4-месечни безредици през лятото на 2017-та, отнели живота на над 120 души.
Венесуелците мразят насилието и със сигурност няма как да ги спечелят закани, като отправената от една от най-известните опозиционерки Мария Корина Мачадо: „Ако Мадуро иска да спаси живота си, трябва да признае, че времето му е свършило”. При такива изказвания, допълнени и от силно дразнещото националния венесуелски дух видеообръщение на Майк Пенс, едва ли някой може да се съмнява, че управлението на Мадуро ще се циментира още повече.
Впрочем, дори умерената позиция на Федерика Могерини ядоса доста венесуелски потребители на Фейсбук, където бе публикувано становището на ЕС – понеже в него се отправя и призив за нови избори, а мнозина във Венесуела смятат, че това също е вътрешна работа и че избори в страната се провеждат редовно и демократично.
Та ето някои от коментарите:
„Вече имахме (избори) ги спечели Мадуро”.
„Пак ли? Избори, докато гринговците изберат сами себе си?”
„Ще будят доверие, само ако Мадуро ги загуби”.
„Не знаем само какво мисли китайският татко. Дали той ще продължи да играе с Мустака или не. Ако Китай каже, че Мустака продължава, ще продължи. Те са, които командват. Ще видим какво ще стане”.
„Поздравления за Европа, те са най-добрите в света с термините за демокрация. Мимоходом да повикат НАТО да го свали (да свали Мадуро). Потърпи, Гуайдо”.
„Европейска, хаха, демокрация. Някой да ми обясни какво е това”.
„Не от името на народите на Европа”.
„Да ги е.., а защо не поискат правителството на Испания да спре с потисничеството на Каталуня”.
„Да бомбардират къщите на тези смешници (от правителството) и Венесуела да мине под международен контрол, докато нещата не се подобрят”.
Последният коментар очевидно е от привърженик на опозицията, която продължава да бъде славословена като демократична от чуждите ѝ покровители. Но как да се върже това с действията ѝ, тласкащи страната към държавен преврат, насилие и кръвопролитие?
Впрочем, същата тази опозиция доскоро беше почти умряла поради дълбокото си вътрешно разцепление и непримирими съперничества. Сегашното внезапно изгряване на новата „звезда” Гуайдо, когото никой във Венесуела по-рано не беше чувал, си е чиста проба изкуствено създаден отвън проект – просто ново и неизхабено лице, което да спечели отдавна разочарованите от досегашните опозиционни водачи венесуелци.
Много интересен е и един от заместниците му в Националното събрание – също доста младия политик с емблематичното име Сталин Гонсалес. Същият този Сталин съвсем неотдавна, през ноември 2018-та, дава дълго интервю на опозиционния блог Aperturaven. В него той дълбоко се кахъри за разединението в опозицията, за пълната липса на авторитет сред гражданството и зове за диалог с правителството, като дори изрично изтъква, че Мадуро трябва да се признае, защото иначе няма да се стигне до нищо конструктивно.
И още интересни неща казва тогава този младеж. Например, категорично отхвърля идеята за паралелно правителство – такова, каквото сега се кани да прави Гуайдо, а същият този Сталин в момента плътно стои до него със суров вид. Обаче преди броени месеци Сталин е мислил и казвал друго: „Кой ще го номинира (това правителство)? Сто души, затворени в Националното събрание? Такова нещо не е предвидено в конституцията”. И още: „Щом ще се боря за демокрация и за зачитане на конституцията, за разделение на властите, отговорът ми на това е, че не може да се номинира паралелно правителство, затворено в Националното събрание”.
Е как сега пък изведнъж се оказа, че може? Само защото Вашингтон ли каза „ние сме с вас”?
Хубаво е също така да се припомни защо точно 23 януари бе избран като дата за това премерване на демонстрациите – и от опозицията, и от чавистите. Защото на 23 януари 1958 г. масово народно въстание с подкрепата на всички политически сили във Венесуела сваля зловещата диктатура на Марко Перес Хименес. Това е свята за всички венесуелци дата – като символ на свободата и на народната сила.
Гуайдо сега, разбира се, търси внушение, че народът трябва да се вдигне и срещу Мадуро така, както преди 61 години се е вдигнал срещу Перес Хименес.
Чавистите пък смятат, че народът, както и тогава, така и сега, трябва да се вдигне срещу всички, които са оръдия на американския империализъм и мачкат страната си, за да угодят на Вашингтон – както е правел Перес Хименес
Репортажите от революцията, помела Перес Хименес, са първият голям журналистически пробив на младия тогава колумбийски репортер Габриел Гарсия Маркес, бъдещия автор на „Сто години самота” и нобелист. Той е пряк свидетел на събитията и ги описва разтърсващо, изпълнен с възхита от празнуващия по улиците народ.
Същото прави година по-късно, отразявайки и Кубинската революция, победила на 1 януари 1959 г. Маркес пише от Хавана: „Имам чувството, че някой ми прожектира повторение на картината от Каракас”.
Хубаво е да се вслушат в него онези, които сега се опитват да повторят с Венесуела санкциите и атаките срещу Куба. 60 години Куба си остава онова, което те през цялото това време се опитват да разрушат. Май искат да гледат прожектиране на същата картина и с Венесуела.
