Двояки бяха реакциите, когато миналото лято стартира европейският проект на останалия без американски постове политтехнолог Стив Банън, коронясан от медиите като главен сътворител на шеметната победа на Доналд Тръмп в президентските избори в САЩ през 2016-та.
Част от коментарите тогава му приписваха почти свръхестествени способности. И подхранваха страховете, че щом се е зарекъл да срути ЕС, обединявайки всички ултрадесни популисти на Стария континент, за да превземе Европейския парламент на евроизборите през май т. г. и да предизвика възраждане на националните държави върху руините на Общността, значи всичко така и ще стане. А всяка политическа конвулсия дотогава ще е резултат от ноу-хауто му – манипулации с обществените емоции и умове в социалните мрежи, за което напълно му стигат 10-те служители на неговата учредена в Брюксел фондация The Movement („Движението”).
Друга част от първоначалните отзиви бе по-пренебрежителна – с натякване, че Банън сам тиражира легендите за уменията си, за да се продаде по-добре на заинтересувани от съветите му партии и спонсори. Че самочувствието му не отговаря на реалните европейски условия, които той просто не познава. Че общоевропейска крайна десница де факто няма, защото във всяка страна тя е специфична и никога няма да тръгне да се обединява с другите разклонения в някакъв Интернационал, особено пък „под шапката” на американец. И т.н. Всичко това – с генералния извод, че Банън не е никакво чудовище, протягащо остри нокти към европейското единение, а само карнавално сламено плашило, което няма защо да се взима насериозно.
Сега, полови година по-късно, лагерът на отстояващите втората теза се е смалил значително. Или най-малкото медиите не им дават често думата. Защото междувременно на изборите в Швеция през септември м.г. неонацистката по произход партия „Шведски демократи” постигна силен резултат и стана трета политическа сила в парламента в Стокхолм, както малко по-рано беше предсказал Банън. В испанската автономна област Андалусия пък се видя изненадващ възход на ултрадясната партия Vox на вота в началото на декември – и там също се открои топла връзка с политтeхнолога от САЩ. А правителството в Белгия падна малко преди Коледа заради спор по мигрантския пакт на ООН – и то точно след пламенна антиимигрантска реч пред депутатите, произнесена от американския гуру. Допълнителен бонус беше и триумфът във вота за президент в Бразилия на ултрадесния Жаир Болсонаро, който също се възползва от хватките на Банън и така глобализира тенденцията. Някои провидяха дългата ръка на политтехнолога включително и в бунта на „жълтите жилетки” във Франция и Белгия.
Наличната реалност води към извода, че Банън може наистина да е просто ексцентричен гастрольор в световната политика, но не бива да се подценява. Защото обективните условия са в полза на каузата му и защото екстремизмът и нихилизмът са притегателни за много граждани, отдавна загърбени от „елитите” и изключени от взимането на решения. Не е ясно кой за кого работи повече – дали Банън за европейските ултрадесни, дали те за него. Но феноменът с крайнодесния възход е факт и не дава признаци скоро да бъде изчерпан. А това подсеща за класическия извод – сънят на демокрацията е този, който ражда чудовищата и подлъгва народите към опасни алтернативи. За медиите, естествено, е много удобно да лепнат като етикет на това явление конкретното лице на нашумелия тръмпист.
Нека напомним откъде тръгва Стивън Банън и как развива идеите си. Роден е през 1953 г. в Норфолк, Вирджиния, в католическо семейство на телефонен техник и домакиня от ирландски произход – „работническо семейство“, както казва самият той. Родителите му са били привърженици на убития през 1963 г. президент демократ Джон Кенеди, чиито корени също са ирландски.
Младият Стив завършва първо частен Бенедиктински колеж (католически), а после – през 1971 г. – и висша военна школа в Ричмънд. През 1976 г. получава бакалавърска степен по градско планиране в Техническия колеж по архитектура и градоустройство във Вирджиния.
От 1976 до 1983 г. служи в частите на военноморските сили на САЩ в Персийския залив. Изживява като личен шок кризата с американските заложници в Иран, проточила се от ноември 1979 г. до януари 1981 г. Особено го разтърсва нескопосаният и коствал човешки жертви опит заложниците да бъдат спасени, предприет от администрацията на президента демократ Джими Картър през април 1980 г. Това е периодът, в който Банън радикализира възгледите си и преориентира своите симпатии към републиканеца Роналд Рейгън, поел властта във Вашингтон в началото на 1981-ра, ден след уреждането на иранската заложническа криза с посредничеството на Алжир.
Докато е под крилото на Пентагона, оформящият се млад десен радикал действа като специален помощник на началника на военноморските операции и пише доклади с анализи за състоянието на флота по света. Успоредно завършва с вечерна форма на обучение в Джорджтаунския университет магистърска степен по национална сигурност.
След като се маха от марината, Банън от 1984 до 1990 г. работи в банката Goldman Sachs. Занимава се с инвестиционно банкиране. За да е в час с новите за него занимания, през 1985 г. взима още една магистратура по бизнес администрация в Харвардската бизнес школа.
Според агенция „Блумбърг”, Банън влиза в Goldman Sachs по чиста случайност. Той просто си търси работа и така попада на събеседване в банката, където обаче открива, че за поста се състезават около 700 кандидати. Решава да не се хаби с престараване за интервюто, отпуска се, взима си питие и започва да си бъбри с хората в залата, където се чака за препитването. Така завързва сладка приказка и с „двама малоумници”, както по-късно се шегува. „Малоумниците” се оказват Джон Уайнбърг, син на шефа на Goldman Sachs, и старшият партньор на банката Роб Каплан. После те се застъпват за него и Банън получава работата, макар да няма подходящо образование, да е служил във военноморските сили (към миналите служба под пагон банкерите са скептични) и възрастта му да е прекалено напреднала за позицията, която е вакантна.
Въпреки всичките „но”-та обаче Банън е предпочетен заради личната му харизма и креативност и оттук-нататък на съдбата задълго ѝ става навик да му поднася печеливши билетчета, а той пък свиква да вярва в своята изключителност.
През 1987 г. се мести от Ню Йорк в Лос Анжелис, за да се включи в пробива на Goldman Sachs в киноиндустрията и развлекателния бизнес. Така стига и до вицепрезидентски пост в този клон на банката.
По онова време Банън е женен за първата си съпруга Катлийн Сюзън Хоуф, която през 1988 г. ражда дъщеря им Морийн, години по-късно избрала военна кариера. Скоро след раждането на детето бракът се разпада.
През 1990 г. заедно с още няколко колеги Банън решава да работи за собствена сметка и така създава своята бутикова инвестиционна банка – Bannon & Co. Тя се фокусира върху медийната сфера.
В една от сделките Bannon & Co се старае за филмова, продуцентска и медийна компания, която благодарение на усилията на посредника успява изгодно да продаде свой продукт на гиганта Си Ен Ен. В резултат Банън си осигурява не просто консултантски процент, а финансов дял в пет популярни телевизионни предавания с високи приходи. От някои от тях той и до днес получава дивиденти.
Между 1995 и 1997 г. е женен за втората си съпруга Мери Луиза Пикард, негова колежка по инвестиционно банкиране. От нея има две дъщери близначки. Този брак също приключва с развод, като бившата съпруга издига срещу Банън обвинения за домашно насилие и в антисемитизъм, защото ѝ посягал и не искал да пуска момиченцата в детска градина, ръководена от евреи. Адвокатите му отричат.
Приключението на Банън в света на банкерите завършва скоро след развода – през 1998 г., когато той продава Bannon & Co на Société Générale. Преди това успява сам да финансира и да продуцира редица станали популярни филми, като се започне от „Индиански бегач” (1991 г.) с Шон Пен.
В онзи период си харесва киното – най-вече документалното – като основно средство, чрез което да популяризира своите все по-одесняващи възгледи. През 2004 г. е премиерата на филма му за неговия политически любимец Роналд Рейгън с емблематичното заглавие „Пред лицето на злото” – пряка препратка към шумната борба с „Империята на злото” (така Рейгън навремето нарича СССР).
През 2006 г., докато снима „Войната на границата: Битката с нелегалната имиграция”, сключва и трети брак – с Даян Клоузи. Разводът и тук слага точка – през 2009 г., когато Банън вече снима „Нулевото поколение”, посветен на финансовата криза през 2007-2008 г.
Кой знае дали личните му женски истории са повлияли, но следващият негов филм, заснет през 2010-та, е с патетичното заглавие „Огън от дълбините: Пробуждането на консервативната жена”. Това е колективен апологичен портрет на легендарната британска министър-председателка Маргарет Тачър, на неуспялата кандидатка за вицепрезидент на САЩ от ултраконсервативното „Чаено парти” Сара Пейлин и на американската журналистка и авторка на книги от същата тенденция Ан Коултър (заглавията на книгите ѝ говорят сами за себе си: „Ако демократите имаха мозък, щяха да са републиканци”, „Демонично: Как либералната тълпа застрашава Америка”, „Адиос, Америка: Планът на левите да превърнат страната ни в адска дупка от Третия свят” и т.н.).
През 2011-та излиза и документален филм на Банън срещу движението „Окупирай Уолстрийт”, озаглавен „Окупирай без маска”
Всичко това намира своята публика и дори носи печалби, така че раждащият се гуру на крайноконсервативния популизъм бързо слага ръка върху пулса на „дълбоката Америка”. Следвайки вълненията ѝ, през 2012-та Банън основава неправителствената организация Government Accountability Institute (Институт за подотчетност на правителството). А три години по-късно пуска книгата Clinton Cash („Клинтънови кеш”), в която твърди, че чужди правителства щедро са възнаграждавали Бил и Хилари Клинтън. Не прощава и на републиканците – същата година излиза и друга книга, която пък разобличава обогатяването на губернатора на Флорида Джеб Буш (син и брат на бивши президенти) чрез държавната му служба и интимниченето му с корпорациите.
Да, ултрадесният и ултраконсервативен дискурс на Банън включва и борбата със злоупотребите и с корпорациите, които за него олицетворяват омразния му глобализъм и свързания с него либерализъм. И да, тези послания са нож с две остриета – защото лесно могат да изкушат неориентираното в тънкостите на идейните разлики масово съзнание. То – както историята, а и българското съвремие, уви, вече са показвали – е способно с лекота и без да се усети да преминава от социалистически към националсоциалистически увлечения…
На премиерата на филма за Рейгън през 2004-та Банън се запознава с издателя и писателя Ендрю Брейтбард, който година по-късно помага за основаването на ляво-либералния вестник Huffington post. Така Брейтбард може би прави жест към младежките си левичарски уклони, въпреки че всъщност вече се е оформил като симпатизант на Рейгъновия консерватизъм и либертарианството. Върху тази основа се крепи и здравото им приятелство с Банън.
През 2007 г. Брейтбард решава да основе ултраконсервативно дигитално издание, което кръщава със собственото си име – Breitbart, определяйки го като „Huffington post за десните”. В ръководството на медията влиза и Банън. Пропагандата, която започва да се лее оттам, често напомня стилистиката, използвана за тази цел и в нацистка Германия. Впрочем, на Банън, който продължава да прави и филми, много му харесва да се равнява и да подражава на любимата режисьорка на Хитлер – Лени Рифенщал. А Брейтбард директно нарича приятеля си „Лени Рифенщал на „Чаеното парти”. Мнозина виждат в излезлия през 2012 г. филм на Банън The Hope & The Change („Надеждата и промяната”) съзнателни заемки от снетия през 1935 г. от Рифенщал „Триумф на волята”.
През 2012 г. Брейтбард внезапно умира от сърдечна недостатъчност едва на 43-годишна възраст. Ръководител на сайта Breitbart става Стив Банън. Дигиталното издание печели славата на безспорен рупор на така наречената Alt-Right – алтернативна десница. Breitbart критикува безпощадно целия истаблишмънт, включително и в Републиканската партия, взимайки на мушка дори шефа на Камарата на представителите Пол Райън.
Изобилстват текстове с расистки, антиимигрантски, ислямофобски, хомофобски послания, с нападки не даже срещу феминистките, а срещу жените изобщо, плюс драматични заклеймявания на абортите. Всичко това – полято със страстни критики срещу глобализацията, лишила капитализма от жизнените му сили, тоест от християнските и семейните ценности.
Банън не публикува свои авторски текстове в сайта, но излизащото там е в синхрон с възгледите му, които той развива в свои публикации другаде и в свои публични изяви.
Успоредно със сайта Breitbart и с Института за подотчетност на правителството, той се позиционира на още едно ключово място – става вицепрезидент на основаната през 2013 г. компания за обработка на данни „Кеймбридж Аналитика”. Да, същата, която после ще бъде обвинявана, че е използвала информацията от милиони профили на потребители във Фейсбук, за да въздейства върху нагласите на гласоподавателите при референдума за „Брекзит” във Великобритания и при президентските избори в САЩ през 2016 г. И да, самият Банън е пряко замесен в тези дейности, сочат негови бивши сътрудници, цитирани от американски медии в многобройни публикации от миналата пролет. Допълнителни данни по темата разгласи наскоро и сп. „Нюйоркър”.
Собственик на „Кеймбридж Аналитика”, както и на сайта Breitbart, е фондацията Mercer Family, основана от хедж-фонд-милиардера и мегадонор на републиканците Робърт Мърсър, който от година и половина е отстъпил ръководството на бизнеса и на спонсорството на дъщеря си Ребека.
Самият Банън никога не е крил, че гледа на Фейсбук и въобще на социалните мрежи и новите технологии, като на вариация на обществените услуги. И че според него всеки, който иска и умее, може да се възползва от тях. Това очевидно е и главното ноу-хау на Банън – намерил е начин да вкарва идеите си в главите на милиони хора, без те да си дават сметка, че са използвани като пешки в битка за световно влияние.
Що се отнася до същността на въпросните идеи, те не целят нищо повече от проста мимикрия на капитализма, който да се измъкне от изхабената си глобалистична кожа и да грейне в пъстри националистически пера, радващи масовата публика – само и само да запази същността си. А и да се отърве пътьом от спъващи го ключови елементи на демокрацията, обявявайки ги за неработещи.
Банън се самоопределя като „икономически националист”, зовейки САЩ да се откажат от глобализацията и да се съсредоточат върху собственото си развитие, но пак, разбира се, върху фундамента на „свободния пазар”. Критикува нашумялата идеоложка на обективистичния капитализъм Айн Ранд, която според него „иска хората да се превърнат в стока и личностите да се обективизират.” Срещу това той противопоставя своето виждане, че „Съединените щати не са само икономика” и че капитализмът буксува, защото е загърбил християнските ценности. Главен виновник за това според Банън е „Партията от Давос”, като има предвид, разбира се, събиращата се ежегодно в швейцарския курорт глобална финансова и управленска върхушка. Попадението му тук веднага отключва позитивна реакция в масовото съзнание – че кой нормален човек не се дразни от тази върхушка?!
Банън също така е против „спасяванията” на закъсали големи компании и банки чрез правителствени финансови инжекции, наричайки това „социализъм за най-богатите”. Апелира за вдигане на данъците до 44% върху приходите за онези, които печелят над 5 милиона долара годишно, като същевременно се намалят данъците за средната класа. Пламенен ентусиаст е за инвестиране в инфраструктурни обекти и за съкращения във федералния административен апарат, считайки по принцип административната държава за вредна.
И понеже това дотук с радост се преглъща от народа, нататък също с лекота му се поднасят и други врагове – като мексиканските имигранти, например, срещу които да се вдигне стена, или посягащият към американското световно лидерство Китай, който да бъде ударен с търговска война. А че ако не са мигрантите, няма да има кой да работи из нивите и плантациите, нито кой да чисти тоалетните, или че Китай държи огромния американски държавен дълг – в такива спорове Банън изобщо не влиза. Бърза нататък. Не обича Китай и Русия, обаче не се притеснява да изтъква, че са силни държави, защото имат силни национални лидери. Също като Япония, Турция, Индия, Филипините…
Теоретично Банън се е подковавал от такива личности като палеоконсервативния коментатор Пат Бюканън (подвизавал се като съветник на републиканските президенти Ричард Никсън, Джералд Форд и Роналд Рейгън) или ливано-американския икономист, есеист и изследовател на обществени процеси Насим Никълъс Талеб (който смята глобализацията, бюрократизацията и интелектуализацията за спирачки в развитието). От класиците най-силно му е въздействал ирландският теоретик на консерватизма Едмънд Бърк и по-специално апологията му на религиозните институции и моралната стабилност като основа за просперитета на държавата. В много публикации за Банън се споменава и позоваването му на италианския езотерик, окултит и идеолог на фашизма Юлиус Евола, когото той цитира в своя реч на конференция във Ватикана през 2014 г.
Сборът от всички тези увлечения и възгледи е в основата и на сближаването на Банън с Доналд Тръмп, в когото той вижда потенциал да стане президент на САЩ и да реализира лозунга „Америка преди всичко”.
През август 2016 г. Тръмп кани Банън да оглави предизборната му кампания вместо отстранения Пол Манафорт, паднал жертва на антируската истерия в САЩ – обвиняват го, че е консултирал и бившия украински президент Виктор Янукович, смятан за проруски, без повече аргументации защо това трябва да е осъдително.
Поемайки с удоволствие кампанията, Банън оставя постовете си в сайта Breitbart, Института за подотчетност на правителството и „Кембридж Аналитикс”. По-късно никога няма да пропуска да се хвали със своя принос за победния финал на кампанията (когато атаките срещу съперничката Хилари Клинтън като олицетворение на хищната глобализация стигат апогея си) и триумфа на Тръмп в президентските избори на 8 ноември 2016 г.
Само 5 дни след вота е обявено предстоящото назначаване на Банън за старши съветник в бъдещата администрация на Белия дом, в която ще отговаря за стратегическия анализ. Демократите в Камарата на представителите веднага пускат подписка срещу него, пълна с обвинения в расизъм, антисемитизъм и сексизъм, настоявайки да не бъде допускан на такъв важен пост. Никакъв ефект.
На 28 януари вече встъпилият в длъжност президент на САЩ Доналд Тръмп включва Банън в постоянния състав на Съвета за национална сигурност, като същевременно изключва оттам началника на обединения комитет на началник-щабовете на армията и шефа на националното разузнаване. Вече никой не се съмнява, че бившият рупор на Alt-Right става един от най-влиятелните членове в управлението на държавата.
В началото на февруари се разбира, че Банън застава начело на новосъздадената Група за стратегически инициативи заедно с другия старши съветник – зетя на Тръмп Джаред Кушнер. Става дума за самостоятелен център, който няма да се дублира от никоя друга структура в администрацията и ще подготвя препоръки лично за президента.
По същото време списание „Тайм” излиза с корица, на която слага портрета на Банън и надписа „Великият манипулатор”. Разбира се, медиите, които не обичат Тръмп, не обичат и Банън. Той им отвръща с пълна взаимност и не пести остри реплики спрямо тях.
Повярвал в собственото си всесилие, в собствената си приказка, че сам е „създал” Тръмп и че разполага с пълно влияние над президента, Банън не успява да долови кога тенденцията се променя и кога става неудобен с крайните си позиции и с предизвикателното си самочувствие. Затова е изненадан, когато през април 2017-та първо е изваден от състава на Съвета за национална сигурност, а през август с.г. е принуден да подаде и оставка от поста на старши съветник. Второто става на фона на бурната обществена реакция след нашумялата драма в град Шарлотсвил, когато насред покаченото напрежение между шествие на крайнодесни, расистки организации и левичарска контрадемонстрация симпатизант на първите премазва с кола жена от редиците на вторите. Политици, медии, обществени активисти скачат срещу опасното влияние, което придобива крайната десница в страната, окрилена от високите позиции на такива свои емблематични представители като Стив Банън. И той трябва окончателно да се сбогува с Белия дом.
Не пада по гръб, разбира се. Заявява, че оставката му била планирана предварително, просто го помолили да изчака анонсираното събитие в Шарлотсвил, та затова нещата съвпаднали… Който иска, да вярва.
Факт е обаче, че Тръмп поне в онзи период продължава да си харесва низвергнатия съветник. Понеже става ясно, че Банън се връща в любимия си сайт Breitbart, президентът бърза да туитне, че изданието щяло отново да се радва на „едно силно и умно перо”.
Перушината в главата на самия Банън обаче явно става твърде много, защото през януари 2018-та са тиражирани доста изговорени от него словесни „бомби”, злепоставящи „творението” му Тръмп. Те излизат в книгата „Огън и ярост” на Майкъл Вулф, заел се да опише задкулисната картина в Белия дом. Авторът не само цитира Банън да обяснява колко глупава е любимата президентска дъщеря Иванка, но и думите му за „предателството” на Тръмп заради среща, проведена в предизборния период между него, зетя му Кушнер, Пол Манафорт и руска адвокатка. „Изглежда освен поста, той си е загубил и ума!” – изригва Тръмп. И това е краят на идилията между „великия манипулатор” и „творението” му.
Нещата за Банън се влошават дотолкова, че дори спонсорката на Breitbart Ребека Мърсър му обръща гръб. Така че той е принуден да напусне убежището на сайта, който го въздигна на пиедистала на Alt-Right. И немил-недраг да отпътува от родната велика Америка, за да тръгне да освобождава други страни и народи…
Е, някои подозират, че този „велик манипулатор”, който несъмнено е и велик мистификатор, всъщност може всичко да е режисирал с кинематографичния си талант, какъвто никой не би оспорил и на любимката му Лени Рифенщал. Защото несъмнено за новата му мисия в Европа е по-добре да не го възприемат като официален емисар на Тръмп и Вашингтон. Колко по-„алтернативно” е той да грее като един неоправдан дисидент, пострадал заради идеалите си! Колко по-„чисто” това може да въздейства на своенравните, много различни помежду си и тъй честолюбиви европейски десници! Колко повече неутрални граждани, просто възмутени от непрекъснато прецакващия ги транснационален капитализъм, ще се окажат податливи на усвоените му в „Кеймбридж Аналитикка” алгоритми и ше преминат от противосистемната крайна левица към по-настъпателната крайна десница…
Ако има режисура, впрочем, тя едва ли е самодейност единствено на Банън. Идеята за разбиване на Европейския съюз, който, ако е единен, самостоятелен и социалноориентиран, е пречка за глобалното господство на САЩ, не е от вчера и не е патент само на настоящото американско ръководство. Още югославските войни и натовските пиромани около тях добре обслужиха дестабилизацията на Европа. Успоредно тръгна и ерозиранего на класическата европейска социалдемокрация, тикната по „третия път” на Тони Блеър и Герхард Шрьодер, с което практически беше изтрита разликата между нея и консервативната християндемокрация. Ефектът от това особено остро пролича при болно ударилата по гражданите финансово-икономическа криза от 2008-ма, когато всички правителства и партии на статуквото, независимо от етикетите си, се хвърлиха да „спасяват” едрия капитал за сметка на безпощадни социални орязвания, и „банките изядоха хората”. Тогава обществата потърсиха алтернатива вляво – площадите се изпълниха с протестиращи от движението на възмутените, което възнесе на вълните си партии като „Сириза” в Гърция и „Подемос” в Испания. Но те бяха удушени от усмирителните ризи на вече наложените в ЕС със съучастничеството на хайверената „левица” правила за „финансова дисциплина”. И разочарованието от безсилното управление на Алексис Ципрас в Атина и от безплодното парламентарно участие на Пабло Иглесиас в Мадрид роди откат надясно, подсилен с насъскване на масовото съзнание срещу удобния нововъздигнат „враг” – мигрантския поток.
Не, това далеч не е плод само на усилията на Банън или на умрялата вече „Кеймбридж Аналитика”. Това не бе извършено само за година, две или даже десет. Това е дълъг процес, който докара Европа от онези нейни площади, изпълнени през пролетта на 2003-та с гневни хора, протестиращи срещу американската война в Ирак, до днешните картини от същите площади, на които пак гневни хора крещят вече срещу бегълците от кошмарите в арабския свят, разпалени тъкмо от войната в Ирак и всички последвалия – в Либия, Сирия, Йемен… Какво се случи за тези 15-16 години? Какво стана в човешките умове, които по-рано ясно разбираха до какво може да доведе онази война и затова се вдигаха срещу подпалвачите ѝ с искания да я спрат, а днес вече сякаш са забравили същинските виновници и скачат срещу жертвите? Алгоритмите явно добре са поработили междувременно – много преди за тях да се сети някой си Банън. И когато днес се заговори за „алтернатива” на очевидно буксуващата обществена система в Европа, вече никой не се сеща за започналите тъкмо с лозунги за алтернативно развитие „Сириза” и „Подемос”, а за „Алтернатива за Германия”…
Бърз поглед именно към Германия може да подсили тезата, че разбиването на ЕС чрез унищожаване на левицата, стимулиране на десния национализъм и неутрализиране на европейската икономическа конкуренция е официална американска политика, а мисионерът Банън просто осигурява медийния ѝ фойерверк.
Не друг, а официалното лице на Вашингтон в Берлин – американският посланик Ричард Гренел, който пое поста си там през май м.г., буквално на следващия ден, при първата си среща с местни дипломати и бизнесмени, обяви с разпореждащ тон, че германските компании, работещи с Иран, трябва незабавно да спрат да го правят, за да не ги сполетят американски санкции. И ни най-малко не се смути от кипналото възмущение, че се държи като колониален губернатор и се бърка в германските икономически интереси и в германската външна политика.
Напротив, малко по-късно продължи още по-настъпателно – даде интервю за… сайта Breitbart, разбира се, в което провъзгласи, че ще насърчава „пробуждащата се” десница в Европа. „Искам да вдъхна сили на консерваторите в цяла Европа. Консервативните политики набират мощ отдолу, защото политиките на левицата се провалиха,” обяви Гренел в интервюто, изразявайки специалните си симпатии към десния австрийски канцлер Себастиан Курц, когото сравни с рок звезда. На новата вълна от възмущение, предизвикана от интервюто, посланикът отвърна в Туитър с осъждане на „превратните тълкувания” на думите му, с обявяване за „смешни” на твърденията, че подкрепял определени кандидати или партии, но и с категоричното обобщение: „Заставам зад думите си, че наблюдаваме пробуждане на мълчаливото мнозинство – на онези, които отхвърлят елитите и техния „балон”. Водени от Тръмп”.
За да няма никакво съмнение в „генералната линия”, Гренел я потвърди в своя си стил и в първите дни на януари 2019-та разпрати писма до големи германски компании, работещи с Русия за изграждането на газопровода „Северен поток-2”, заплашвайки ги със санкции.
Вярно, подобна дърводелска, с извинение, „дипломация” може само да затрудни мисията, за която се старае и Банън. Защото националистите са много чувствителни на тема указания отвън. Явно не е случайно, че поне засега „Алтернатива за Германия” отказва да откликва на апелите на Банън за десен Интернационал под егидата на неговото брюкселско „Движение”.
Това се разбра още при проучвателната европейска обиколка, която бившият стратег на Тръмп предприе през март м.г., като посети Италия, Франция и Германия. Най-силно го въодушеви гостуването в Рим точно в навечерието на парламентарните избори там на 4 март, които дадоха водещи резултати на обявяващото се за антисистемно популистко движение „Пет звезди” и на ксенофобската партия „Лигата”. Банън установи отличен синхрон най-вече с водача на „Лигата” Матео Салвини, който днес е вътрешен министър на Италия и със суровата си антиимигрантска политика изправя на нокти евроинституциите в Брюксел.
Салвини стана и първият лидер на голяма европейска дясна партия, който през септември м.г. категорично потвърди влизането на своята формация в „Движението” на Банън с цел координация на ултраконсерваторите за изборите за Европарламент.
Нито във Франция, нито в Германия обаче засега е постигнат подобен ефект. Иначе през март Банън беше много радушно посрещнат на конгреса в Лил на френския Национален сбор, както Марин Льо Пен преименува бившия Национален фронт.
„Не сте сами. Вие сте част от едно глобално движение, което отива много по-далеч от Франция, Италия или Унгария. Историята е на наша страна,” провъзгласи тогава Банън пред делегатите. Насърчи ги още: „Нека ви наричат расисти. Приемайте го като почетно отличие”… Обаче въпреки изразените взаимни симпатии и поддържания постоянен диалог, досега Марин Льо Пен не е декларирала присъединяване към „Движението”. Дори напротив, правила е изявления, че само европейците ще решават как да се представят на изборите за Европарламент.
С призивите си към „глобално” обединение на крайната десница Банън, разбира се, влиза в противоречие дори със собствените си антглобалистки послания и никак няма да му е лесно да изкуши така европейските националистически водачи, за да разшири подкрепата, която получи от Салвини. Но всъщност едва ли е и важно формалното членство в „Движение”, стига постоянно обикаляните от него ултрадесни лидери да се възползват от ноу-хауто му за разширяване на електоралното влияние.
Банън е затруднен и от европейските закони, които не му дават възможност пряко да финансира политически партии и създават още доста пречки за дейността му. Но той намира начини да ги заобикаля. Самото „Движение” бе основано като фондация съвместно с белгийския юрист и лидер на дясната Народна партия Мишаел Модрикамен, като именно той го регистрира в Брюксел през януари 2017-та. Впрочем, времето на регистрацията е още един индикатор, че Банън, който тогава – да не забравяме, все още е водещ стратег на Тръмп и член на Съвета за национална сигурност на САЩ, изобщо не действа самодейно и сега, а следва цялостна американска стратегия.
Активирането на „Движението” става през лятото на 2018-та, когато Банън вече започва на всеослушание да обявява из медиите намерението си чрез тази структура да повлияе върху резултатите от европейските избори през май 2019-та. Но „разгрявката”, както вече видяхме, е още при итало-френско-германската обиколка през март. А през май м.г. Банън гостува в още една ключова за проекта му страна – Унгария. Той отива в Будапеща за участие в конференция за бъдещето на Европа, организирана от Вишеградската група. На форума дръпва апологична реч в прослава на унгарския премиер Виктор Орбан, наричайки го „Тръмп преди Тръмп”.
Самият Банън твърди, че при онова посещение се е срещнал и директно с Орбан и с негови сътрудници, които му изразили подкрепата си. След това още няколко пъти отскачал до Будапеща, където много му харесало, за следващи подобни срещи. Те обаче не са разгласявани официално и унгарските власти досега не са ги потвърждавали. Но има снимка поне от една такава среща, публикувана от дигиталното издание Kafkadesk, което се самопредставя като разпространяващо „ултралокални новини от Централна Европа”.
Засега Орбан не е правил никакви изявления пряко за проекта на Банън, но нееднократно е изразявал единодушие с вече официалния съюзник на американеца – Салвини, с когото вървели „по общ път” към „антиимигрантски фронт“. Възможно е Орбан да се въздържа от официално ангажиране, защото ще му е трудно да обясни на поддръжниците си защо клейми и гони един американски мисионер – Джордж Сорос, а пък се съюзява с друг – Стив Банън, макар вторият и да е провъзгласил, че ще е „Джордж Сорос наопаки”. Да, идейно двамата са антиподи, но са все американци, все идват отвън, все спускат някакви програми, което определено е проблем за унгарската националистическа гордост.
Що се отнася до Салвини, който очевидно вече се изявява като емисар на „Движението” и то не само спрямо Унгария, съвсем наскоро той положи усилия да привлече в него и полското ултраконсервативно правителство от партията „Право и справедливост” на Ярослав Качински. Салвини използва посещението си във Варшава преди десетина дни, което направи като италиански вътрешен министър, за да агитира полските си домакини, включително и лично Качински, за десния алианс. „Полша и Италия могат да бъдат героите на Европейската пролет,” провъзгласи Салвини от Варшава. И поясни пред медиите: „Предложих на Качински един пакт за Европа с ясни ангажименти, платформа от 10 точки, подобна на онази, която подписахме в Италия между „Лигата” и „Пет звезди”. Нека да създадем съюз между онези, които искат да променят Европа”. Засега и Качински още си мълчи като Орбан.
Факт е обаче, че с Банън или без Банън крайната десница в Европа набира самочувствие и сили, като към нея преливат много хора, които просто не откриват свои представители в партиите, крепящи статуквото. А то е все по-безчувствено за социалния нерв на обществото, все по-бюрократично и все по-малко демократично. И точно там е проблемът. В заспалата демокрация, която може да е жива, само когато има баланс на политическите полюси. Но днес действената левица и силните синдикати вече са само спомен.
Банън и подобните му умеят да печелят симпатии с риториката си, но идеите им водят до конфронтации и разломи вътре в обществата, между нациите и между държавите, което носи силен потенциал за войни и разруха. А насреща им – там, където трябва да е силната левица със своя ясен проект за един различен, по-справедлив, мирен и социален свят, всичко се е размило. Организациите, които днес са ни представяни за левица, не се занимават с характерната за този политически полюс борба със социалното неравенство, не защитават социалните и гражданските права на всички хора, независимо от произход и лични белези, а се хвърлят в битки за правата на отделни общности – тоест продължават политиките на десницата за фрагментиране на обществото, за капсулиране на всяка общност в нейния малък проблем. Не се предлага фундаментална смяна на икономическата и финансовата система, която да преодолее самите предпоставки за неравенства и войни и да даде на обществата възможност за устойчиво развитие. Като не им се очертава такава смислена перспектива, народите са като изгубени в гората деца и естествено взимат за благо захарната къща на вещицата.
За изкривения обществен рефлекс, за изчезващата солидарност и организираност за общ отпор, разбира се, принос има и глобализацията, придала незапомнен размах на транснационалната експанзия на едрия капитал и на бягството му от данъци и социални ангажименти. Сума ти производства бяха изнесени из Третия свят с неговия евтин труд и това превърна милиони работещи европейци в „гъвкав” прекариат, неспособен, а и нежелаещ да се организира, за да брани ефективно правата си, но податлив към внушения, че някой пришълец ламти за залъка му. Докато в действителност причината за обществените неволи е в растящото неравенство, непрекъснато подхранвано от самата същност на неолибералния модел. Който, впрочем, ултрадесните изобщо нямат намерение да пипат.
Ето какво казва за тези процеси младият германски социолог Оливер Нахтвай, доста нашумял напоследък с тезата си за регресивната модернизация: „В стария класов модел работниците бяха част от рамкиран колектив, в който вината за неуредиците можеше да бъде на капитализма или на държавата. Сега хората са приели, че социални класи вече няма и никой не носи отговорност за теб – нито предприемачът, нито държавата. Сам си. Затова много хора се боят от бъдещето. Неравенството не е пряка причина за възхода на популизма, но е отключващ фактор за това, че имигрантите започнаха да се възприемат като застрашаващи начина ни на живот… Години наред на хората им се казваше, че няма пари, но дойде финансовата криза и се намериха пари за спасяването на банките. После дойдоха бежанците и за тях пак се намериха пари. Така хората свикнаха да мислят, че някой друг им отмъква това, което им се полага”.
А някакви Банъновци сега умело насочват всичко това към още по-голямо отмъкване – на тази заспала демокрация, която все пак е по-добре да събудим, отколкото да им я дадем, за да я погребат.
About The Author
