Макар скептицизмът към “свободната търговия” да нараства дори на политическата сцена в САЩ, липсва яснота какви нейни алтернативи биха могли да възникват. Докато прогресивните сили в политиката се закрепват, е нужно да изясним разбирането си за международната политическа икономия, да си представим и да започнем да изграждаме реални алтернативи.
Според конвенционалната мъдрост, ако се противопоставяш на свободната търговия, то тогава трябва да подкрепяш протекционизма или икономическия национализъм. Това е подвеждащо. Не съществува такова нещо като “свободна” търговия. Хората създават всички системи, които управляват политическата ни икономия. Тези системи неизбежно благоприятстват някои човешки дейности спрямо други, и ние можем да ги проектираме да действат по какъвто начин искаме. Важният въпрос е: за кого са “свободни” търговските политики? Или казано по друг начин: кого благоприятстват търговските политики?
Развенчаване на “свободната” търговия
“Свободната” търговия е свободна само за собствениците на капитал: малцината плутократи, които притежават и контролират мултинационалните корпорации. Когато държавите сключват споразумения за свободна търговия, правителствата на практика се съгласяват, че законите им няма да облагодетелстват бизнесите от тяхната страна за сметка на бизнесите от другата. Основният начин, по който свободната търговия прави това, е като се опитва да сведе всички мита възможно най-близо до нулата, да елиминира квотите за внос, и да обезсърчи държавите да субсидират собствените си бизнеси.
На практика “свободната” търговия не насърчава свободата за всички, а дава власт на мултинационалните корпорации от развитите икономики в “глобалния Север” да контролират световната политическа икономия по два важни начина. Първо, свободната търговия улеснява корпорациите от глобалния Север да поддържат неравностойната търговия с развиващите се страни от глобалния Юг, установена в колониалните времена. Това увеличава неравенството в силата и богатството между развитите и развиващите се икономики.
Второ, свободната търговия дава възможност на мултинационалните корпорации от развитите страни да планират световната икономика заедно с младшите си партньори – корпорациите от глобалния Юг, и да създават конфронтация между хората от работническата класа в двата региона.
Поради това свободната търговия се превръща в модерна одежда за империализма. През цялата история на САЩ, властите в страната са използвали военна сила, за да разпространяват свободната търговия по света. Вече повече от столетие подкрепяните от Вашингтон военни преврати и диктатури водят до установяване на партньорства между правителството на САЩ, мултинационалните корпорации и местните елити – партньорства, изградени около търговията, концентрираща богатството в ръцете на мултинационалите. Това остава основен източник на насилие по света и има редица последствия. В момента например бежанците от Централна Америка, струпващи се на южната граница на САЩ, биват криминализирани, защото бягат от последствията на една история, изпълнена с организирани от Вашингтон военни преврати и интервенции и с неолиберални търговски политики, наложени от щатските корпорации и местните елити.
Колониализмът и историята на неравностойната търговия
През 50-те години на 20-и век аржентинският икономист Раул Пребиш и германският му колега Ханс Зингер разработват своята „теория за зависимостта“, която описва неравностойните условия за търговия, наложени върху глобалния Юг по време на колониализма – същите неравностойни икономически взаимоотношения, които днес са защитавани чрез свободната търговия. Пребиш и Зингер оспорват мейнстрийм търговската теория за „сравнителното предимство”, според която страните естествено произвеждат стоките, в чието производство са най-ефикасни. В ядрото на тази теория – и на преобладаващата икономическа теория днес – е идеята за “невидимата” ръка на пазара, която направлява тези естествени избори.
По време на колониализма обаче колонизаторите не са разчитали на “невидимата ръка на пазара”. Вместо това те са си подсигурили монопол върху производството на стоки с висока добавена стойност, които са най-печелившите сектори от икономиката. Постигнали са това чрез физическо насилие и използване на мита (и до ден днешен продължават да пречат на развиващите се държави от своя страна да използват мита). Корпорациите от глобалния Север продават тези стоки, както на хората в собствените си държави, така и на тези в страните от глобалния Юг, като същевременно се стараят да подсигурят, че корпорациите в развиващите се икономики нямат капацитет да ги произвеждат самостоятелно.
Глобалният Север превърна глобалния Юг в износител на суровини – позиция, от която повечето страни все още не успяват да избягат. Така развитите икономики имат достъп до непрекъснато нарастващи доставки на евтини суровини, необходими за производството на стоки. Заедно с реорганизирането на развиващите се икономики така, че да станат износители на суровини, страните от глобалния Север си подсигуриха и достъп до пазарите на глобалния Юг. През целия период на колониализма, и донякъде в по-малка степен днес, корпорациите от развитите икономики успяват да притежават и присвояват печалбите от производството на суровини, в добавка към притежанието на глобалното производство на стоки с висока добавена стойност.
Важно е да се отбележи, че правителствата на глобалния Север са използвали протекционизъм, за да поддържат тези неравностойни икономически отношения, създадени по време на колониализма. Британците например използват мита и субсидии, за да помогнат на собствените си корпорации да се превърнат в господстващ производител и износител на текстил и машини в началните етапи на индустриалната революция. Те не спират да използват протекционистки политики дори докато се опитват да наложат нормите на свободна търговия върху другите страни, включително американските си колонии. По подобен начин САЩ разчитат силно на митнически тарифи, докато се превърнат в доминиращ производител и износител на производствени стоки в началото на XX век.
Това лицемерие продължава и днес. По-силните правителства в глобалния Север не спазват духа дори на собствените си споразумения за свободна търговия, като често фаворизират своите индустрии, особено в аграрните, фармацевтичните и дигиталните индустрии. В същото време те използват споразуменията за свободна търговия, за да изискват от развиващите се икономики да не прибягват до същите инструменти, които те самите са употребявали, за да постигнат днешните си доминиращи икономически позиции.
Нови дрехи за старото неравенство
Масовата съпротива срещу колониализма започва да се усилва в началото на миналия век и става по-интензивна след световните войни. Корпорациите от глобалния Север обаче вече не се нуждаят от колониализма. От тяхна гледна точка става много по-рентабилно да се придвижва напред международния икономически модел, който ще се превърне в “свободна търговия”. Както социологът Джоана Бокман пише за правителствата и бизнес елитите на САЩ след Втората световна война: “Те не си представяха нито свободната търговия, нито глобализацията като равнопоставено поле с капиталови потоци, движещи се равномерно по целия свят. Вместо това те подкрепяха международната неоколониална система чрез Общото споразумение за митата и търговията, като същевременно използваха реториката за свободната търговия и модернизацията, за да подкрепят националните интереси на САЩ”.
Близо 70 години, след като глобалният Север създава следвоенния международен ред, корпорациите му продължават да притежават и контролират непропорционален дял от най-печелившите индустрии в световната икономика. Макар много коментатори в САЩ да предупреждаваха за възхода за БРИКС, към 2013 г. щатските корпорации все още имаха водещи позиции в 18 от 25-те най-печеливши индустрии. Освен това те продължават да доминират в ключови сектори като банковите и финансови услуги, аерокосмическа и отбранителна индустрия, производство на химикали, компютърен хардуер софтуер, застраховки, фармацевтика, тежки машини, петрол и газ. Макар САЩ да отговарят за около 5% от световното население и 25% от глобалния брутен вътрешен продукт, щатските корпорации вероятно контролират много повече от 25% от произвеждащият печалба капитал. Тези печалби са концентрирани в ръцете на акционерите на мултинационални корпорации, базирани в САЩ, които според някои оценки са поне 85% собственост на американски граждани. Тези печалби не биват споделяни с огромното мнозинство от хората по света, повечето от които не притежават никакво богатство, камо ли дялове в корпорации.
Господстващото положение на глобалния Север и щатските мултинационални корпорации в световната икономика не е случайност, тъй като властите в развитите страни и мултинационалите са използвали създадените от тях международни институции след световните войни, за да поддържат положението си. Тези институции включват ООН, Общото споразумение за митата и търговията, впоследствие превърнало се в Световна търговска организация (СТО), Международния валутен фонд и Световната банка.
СТО е основната международна институция, която определя и налага търговски политики. В основата ѝ са заложени принципите на “недискриминация” и “национални режими”. Недискриминация означава, че страните няма да използват своите търговски политики за възпрепятстване на стоки, произведени в различни чужди държави. Националните режими означават, че страните няма да използват търговските си политики, за да фаворизират стоки, произведени в собствените им икономики за сметка на такива, произведени в други държави.
Както е описано по-горе, страните от глобалния Север от векове използват своите търговски политики, за да насърчават стоките, произвеждани от корпорациите, базирани в техните държави. Принципите на свободната търговия отричат правото на която и да е държава да използва същите тези политики днес. Така се подсигурява, че правителствата от глобалния Юг няма да прилагат политики, които могат да помогнат на собствените им корпорации да разработят богатството и активите, които са им нужни, за да се конкурират.
В допълнение към това, тъй като рамката за свободна търговия на СТО улеснява продължаващия контрол над напредналите индустрии, за корпорациите от глобалния Север е много по-вероятно да разработят и високотехнологичните индустрии на бъдещето, тъй като прибират печалбите, които могат да бъдат инвестирани в изследователска и развойна дейност.
Както изтъква Лорънс Съмърс, икономически съветник в администрациите на Клинтън и Обама, режимът на свободна търговия на СТО е толкова успешен, че днес споразуменията за свободна търговия дори не се отнасят за традиционните препятствия пред свободната търговия, тъй като те на практика са елиминирани в повечето държави. Вместо това тези споразумения се фокусират върху защита на правата на собственост (особено на интелектуална собственост) на мултинационалните корпорации и хармонизиране на регулаторните режими, с които корпорациите трябва да се съобразяват. С други думи, днешните споразумения за свободна търговия са за налагане на неравноправните икономически взаимоотношения, съществуващи от времената на колониализма.
Най-потресаващият пример за това как СТО е използвана за регламентиране на неравностойните колониални икономически отношения са “свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост” (TRIP). Това споразумение, което е част от Световната търговска организация, разширява патентите, авторските права и запазените марки към всички членове на организацията – и на практика върху цялата световна икономика. Глобалният Север обаче е нетен производител на интелектуална собственост, а глобалният Юг е нетен консуматор. Защитата на интелектуалната собственост според TRIP се разпростира върху стоки като лекарства, дигитални технологии и повечето произведения на изкуството и развлекателното медийно съдържание. Това позволява на корпорациите, притежаващи патентите, авторските права и запазените марки да поддържат монополен контрол върху тях. Те могат да си позволят да искат високи цени за фармацевтични и дигитални продукти от потребителите в развиващите се държави, чрез което прехвърлят богатство към глобалния Север. Тези защити също така предотвратяват конкуренция от страна на корпорациите в глобалния Юг и гарантират, че монополизирането на печалбите може да продължава.
След преструктурирането на международната икономика в следвоенния период, развиващите се страни се нуждаеха от капитал, за да развиват собствени индустрии. Рамката за свободна търговия на СТО забранява на тези страни да създават политики, които да помагат на собствените им индустрии да трупат излишен капитал, така че страните от глобалния Юг трябваше да прибегнат до заемане на пари от финансовия сектор. МВФ и Световната банка насърчават и субсидират банки от развитите държави, които кредитират развиващите се държави, и правят капитала достъпен за държавите от глобалния Юг само под условие да приемат политиките на свободна търговия, както и приватизацията на държавни индустрии и дерегулация на икономиките си.
Чрез работата на СТО, МВФ и Световната банка, правителствата и бизнесите в развиващите се държави са държани в същата неравностойна икономическа позиция, установена по времето на колониализма. Както обяснява Виджай Прашад, САЩ и Запада са спомогнали за разрастване на свободната търговия по целия свят и чрез подкрепата на военни диктатори и военни преврати в Азия, Африка и Латинска Америка. Икономическото и военно насилие са видимата ръка на правителствата от глобалния Север и на корпорациите, свикнали да концентрират в ръцете си световното богатство.
Уроци от предишни опити за реформа
Преди да задълбаем в изследване на алтернативите на свободната търговия, които можем да създадем днес, трябва да обърнем внимание на два опита за промяна на установения международен политико-икономически ред след Втората световна война: опитът на Джон Мейнард Кейнс и Ернст Фридрих Шумахер да създадат Международен клирингов съюз през 40-те и усилията на Движението на необвързаните държави за “структурно приспособяване” през 60-те и 70-те.
През 40-те години икономистите Кейнс и Шумахер препоръчват създаването на международна система за контрол на капитала, а други икономисти, включително Янис Варуфакис и Пол Дейвидсън възобновяват тези усилия днес. Кейнс и Шумахер са считали предложението си за клирингов съюз за решение на два ключови проблема на международната финансова система.
Първо е това, че мултинационалните компании и банки от развитите страни изсмукват печалбите от развиващите се пазари. Изтичането на печалбите навън намалява сравнителната покупателна способност на глобалния Юг. Това прави тези страни все по-зависими от внос на високотехнологични стоки, което на свой ред подкопава националните им валути. В крайна сметка това отслабване на покупателната способност в редица части на света води до глобални рецесии.
Второ, националните правителства не могат просто да увеличат покупателната способност чрез публични разходи. Ако правителствата харчат, създавайки пари в собствената си валута, това понижава стойността ѝ спрямо другите валути, което прави вноса още по-скъп и допълнително подкопава покупателната способност на страната. Кейнс и Шумахер на практика твърдят, че правилата на международната финансова система потискат покупателната способност и причиняват рецесии, защото тези правила позволяват на корпорациите от глобалния Север да откажат да преразпределят капитала и да го концентрират в ръцете си. Без преразпределение, покупателната способност в глобалния Юг остава твърде ниска, за да стимулира мултинационалните корпорации да инвестират на нива, достатъчно високи, за да се избегне рецесия.
Според двамата икономисти решението е да се създаде Международен клирингов съюз, който на практика ще действа като международна банка, чрез която ще се осъществяват всички размени на валута. Тази институция ще следи търговските излишъци в развитите държави, и ако те преминат определен обем, ще облага валутите на тези страни и ще преразпределя част от това облагане към развиващи се страни, с което ще увеличава покупателната им способност и ще им помага в изграждането на собствен производствен капацитет. Според Кейнс и Шумахер, такава система ще рециркулира печалбите в целия свят и ще поддържа съвкупното търсене на достатъчно високо ниво, за да се избегнат нестабилност или рецесии. Днес също се чуват призиви за подобна система с някои разлики. Варуфакис например предпочита преразпределянето на излишъците да бъде управлявано чрез прозрачен дигитален инструмент (като технологията, стояща в основата на криптовалутите), вместо от международни бюрократи.
Друга алтернативна визия, която си струва да бъде разгледана, е свързана с усилията на Движението на необвързаните държави. Тази група от развиващи се държави като Индонезия, Индия, Египет, Танзания, Югославия, Куба и други, претендиращи за независимост от двата политически блока по време на Студената война, създава Конференцията за търговия и развитие към ООН (ЮНКТАД). Гореспоменатият аржентински икономист Раул Пребиш става първият ѝ генерален секретар.
През 60-те и 70-те Движението не необвързаните се опитва да използва ЮНКТАД като инструмент за създаване на нещо, което са си представяли като структурно приспособяване на международната политическа икономия (по-късно МВФ ще използва този термин, за да улесни налагането на Вашингтонския консенсус сред развиващите се икономики). Програмата на ЮНКТАД за структурно приспособяване призовава за нови политики и институции, които да изместят контрола върху капитала от развитите към развиващите се страни. Предложенията включват търговски картели, които да обединяват силите на мултинационалните корпорации от глобалния Юг, безвъзмездно осигуряване на финансова и техническа подкрепа от страна на глобалния Север за корпорациите от развиващите се страни, както и споразумения за минимален пазарен дял, с които развитите страни ще се съгласяват да изкупуват определен обем производствени стоки от компании от развиващите се икономики, осигурявайки им така достъп до пазарите си.
Краткият отговор на въпроса защо тези усилия на ЮНКТАД са се провалили е това, че развиващите се страни просто не са имали необходимата политическа сила. Те не биха могли да развият програмата сами, а единството им не успя да издържи на глобалната рецесия през 70-те.
Ключовият извод от тази програма за структурно приспособяване е това, че съществуващите условия за икономическа конкуренция между корпорациите от глобалния Север и глобалния Юг са неравнопоставени, и че са необходими целенасочени политики за прехвърляне на капитал, технологии и пазарен достъп за преодоляване на тази неравнопоставеност, точно както целенасочени политики са били необходими за създаването ѝ.
Планът за структурно приспособяване на ЮНКТАД обаче има един значим недостатък – той не търси решение за неравенствата при богатството и властта в самите страни. Тази програма е проектирана да измести баланса на силите между държавите в глобалния Север и глобалния Юг. Той не бе предназначен да създаде демократична политическа икономия и да прехвърли власт към масите за сметка на малобройните елити, контролиращи мултинационалните бизнеси.
Ние обаче можем да започнем да изграждаме алтернативи на “свободната” търговия, които прехвърлят власт и богатство както от глобалния Север към глобалния Юг, така и от елититие към масите в отделните държави. Надграждайки уроците от усилията на Кейнс, Шумахер и Движението на необвързаните за реформиране на световната икономика, можем да работим за прогресивна международна политическка икономия, която промотира материалното достойнство и свобода за всички хора по света.
About The Author
