През декември унгарският парламент прокара закон, позволяващ на работодателите да изискват от персонала да работи до 400 часа извънредно всяка година, като плащането за този труд може да бъде отложено с три години. Тези мерки, наложени от правителството на десния премиер Виктор Орбан, предизвикаха масови протести без прецедент от началото на управлението му през 2010 г.
Станалият широкоизвестен като „робски закон” на практика може да принуди унгарците да работят шест дни седмично, а заплащането може да бъде отлагано толкова дълго, че да бъде обезценено от инфлацията. Начинът, по който бе приет законът – прокаран авторитарно през парламента без съобразяване с конституционни изисквания – е свързан с по-широката битка за унгарската демокрация. Оформилото се след приемането му протестно движение е предвождано от синдикати и студенти, но включва и доста различни партии, противопоставящи се на правителството на Орбан. Списание Jacobin разговаря с унгарския писател и философ Гаспар Миклош Тамаш за „робския” закон, корените на протестното движение и заплахата, която то може да бъде за Орбан.
Защо законът за извънредния труд се превърна в гръмоотвод за недоволството? Протестите срещу него надграждат ли други скорошни антиправителствени мобилизации? Как са организирани хората и как се опитват да бъдат чути?
Тези протести идват на фона на разрастващо се недоволство в целия регион като големи демонстрации имаше и в Румъния, Словакия и Сърбия (мотивирани от различни фактори, но всички споделят някакви смътни антисистемни настроения). Налице е нестабилност и в цяла Европа, от Испания през Великобритания, Франция и Германия. Протестите в Унгария обаче бяха предизвикани и от редица специфични фактори, някои от които случайни.
Конституционните обичаи и парламентарните правила в Унгария изискват важни закони като този за извънредния труд да бъдат обект на подробни и продължителни парламентарни дебати и да бъдат проведени консултации със заинтересованите страни – в този случай профсъюзите и работодателите. Правителството заобиколи всичко това като вкара закона за разглеждане през двама депутати от мнозинството, вместо през кабинета, което направи възможно гласуването да мине без голям шум само за един ден.
Опозицията се опита да блокира скоростното приемане като предложи над две хиляди изменения, но председателят на парламента постанови (незаконно), че те могат да бъдат отхвърлени на куп само с едно гласуване. След това опозицията се опита да блокира работата на парламента с протестни действия – окупиране на трибуната, постоянно вдигане на шум и т.н. Всичко това беше излъчвано на живо по телевизията и интернет. Същата вечер, първоначално импровизирано и спонтанно, се проведе демонстрация на парламентарния площад.
На следващия ден студенти с леви убеждения инициираха ново събиране на същото място, където имах честта да изнеса първата реч. Но всичко това бе свързано с предишната демонстрация срещу прогонването на Централноевропейския университет и другите репресивни действия срещу университети и научни институти, на която също говорех. Поради това вече имаше гласове за сливане на студентските и работнически искания. „Работническо-студентска солидарност” бе един от най-популярните лозунги.
На следващия ден опозиционни депутати, придружавани от няколко хиляди души, се опитаха да прочетат исканията на протестиращите по държавната телевизия. Вече около 90% от всички медии са подчинени на управляващата крайна десница по различни начини, поради което те изобщо не отразяваха исканията. Депутатите имат право да влизат в държавни институции, така че те бяха пуснати в сградата, но искането им да бъдат интервюирани бе отхвърлено.
Опозиционните депутати останаха в сградата на телевизията през нощта, но на разсъмване бяха брутално изхвърлени от охранители от частната фирма на вътрешния министър. Това беляза повратна точка, след което протестите се разраснаха – започнаха блокиране на пътища и организиране на демонстрации и на други места, постоянна интернет дейност, произвеждане на памфлети, вицове, песни, видеоклипове, мемета. Появи се една радостна атмосфера на бунт и масово изразяване на хумористично презрение към режима в тази обикновено навъсена и апатична страна.
Опозицията изглежда изключително разнообразна – от либерали до „Йобик“, която е позната по цял свят като крайнодясна партия. Какви са общите им искания? „Йобик“ променили ли са курса? Каква роля имат синдикатите в протестите – какви работници се включват?
След доста смелото поведение на депутатите, партиите бяха приети от протестиращите, поне засега. Техните идеологии и различия са напълно игнорирани – единственото, което има значение е до каква степен са склонни да се съпротивляват. Партиите като такива не са излезли със специфични искания, те само отразяват исканията на протестиращите и синдикатите. Те включват отхвърляне на новите административни трибунали (въведени в същия ден, в който бе приет законът за извънредни труд и със също толкова съмнителни методи), реформа на обществените медии, както и включване на страната в Европейската прокуратура. Последното искане е мотивирано от нежеланието на унгарските прокурори, предвождани от един от главните съюзници на Орбан – Петер Плот, да разследват многото очебийни и скандални случаи на корупция в страната.
„Йобик“ в момента са се превърнали в по-скоро консервативна партия и изглежда, че са отхвърлили последните следи от фашисткото си минало. Те се оказват доста по-умерени от управляващата партия на Орбан Фидес (която вече не е партия, а съчетание на държавния апарат и неформална, но силно централизирана пропагандна машина без вътрешен партиен живот). „Либералното ляво” не изглежда като независима сила: опозицията за момента е обединена зад синдикатите и студентите, цялата картина е идеологически неясна. Като цяло обаче всичко изглежда движено от една лява динамика, която не смее да се самозаяви. Все пак за пръв път на протести се появиха червени знамена. Това подлуди официалните медии, но не срещна възражения от разбунтувалите се.
Не може да се каже, че синдикатите са мобилизирали хората – по-скоро те бяха мобилизирани от демонстрантите и поне отначало реагираха много добре. Те сформираха стачни комитети и дебатираха възможностите за действия, тъй като правата на стачки са силно ограничени, особено когато са засегнати обществени услуги (като например железопътния превоз). Ръководството на синдикатите предупреди, че ще организира генерална стачка заради закона за извънредния труд.
Най-силните синдикални организации са на железничарите, учителите, държавните служители и работещите в автомобилния и химическия сектор, но работническата класа е неорганизирана – петте национални синдикални конфедерации имат общо около 100 хил. членове (в страна с 9 млн. население). Една истински важна стачка ще трябва да е самоорганизирана и разпространяваща се с неофициални средства. След горчивите разочарования през последните 15 години, електоралните политики са оставени в килера – изглеждаше сякаш никой вече не се интересува от това. Изведнъж различните фракции в управляващите класи започнаха да изглеждат без значение – всичко е въпрос на „нас” срещу „тях”
Какво стои зад новото законодателство, кои сили подкрепят прокарването му?
Има недостиг на работна ръка заради масовата емиграция – или по-точно масовото бягство – от Унгария (около 600 хил. унгарци работят в чужбина). Населението на страната е намаляло с един милион души след края на 80-те. Това също така е и класическа мярка за орязване на заплащането: работодателите ще могат да плащат за извънредния труд с тригодишно забавяне. Предвид текущите нива на инфлация, това потенциално им позволява значително да намалят разноските си. Интересно е, че работодателските организации – най-вече представляващите германските автомобилостроители – заявяват, че нямат интерес от тези мерки и нямат желание те да бъдат прилагани. Според тях, това ще създаде повече неприятности с трудовата сила, отколкото ползи. Това е класически арогантно и антинародно законодателство на квази-диктаторско управление, което иска да решава всичко чрез административна воля.
Това са характеристики на фашистки и пост-фашистки режими: върховенство на политиката, триумф на волята. В подобни режими властта може да бъде упражнявана в интерес на капиталистическата класа, но не задължително от капиталистическата класа. Едиктите на върховния лидер заменят управлението на буржоазното съгласие. Откритото презрение към народа, към misera plebs contribuens – покорните бедняци, плащащи данъци – има първостепенна роля.
Господин Орбан очевидно вярва, че расистката пропаганда (и съвсем реалната дискриминация срещу ромите) може да надцака всичко друго. Той прилагаше успешно това над пет години, но изглежда не може да продължава вечно. Това, което аз наричам „постфашизъм” и „етницизъм”, не бе директно адресирано от сегашните протести (макар че крайнодесните държавни медии ги представят като „проемигрантско” движение). Но това би било и неефективно в настоящата ситуация.
В един момент бе съобщено, че полицаите в някои части на страната са изискали изплащане на собствения си извънреден труд, но не са се асоциирали с протестите. Какви са възможностите това недоволство да се разпространи и в части от държавния апарат? Каква бе реакцията на държавните медии?
Знае се, че полицаите не са доволни от трудовите и социални условия (те са сред най-обременените с извънреден труд и новите регулации поставят непоносимо бреме върху плещите им). Мнозина от тях в лични разговори споделят, че симпатизират на протестите, но това е военизирана организация – те са дисциплинирани и послушни.
Държавният апарат бе многократно прочистван, десетки хиляди обществени служители се оказаха излишни без никакви обяснения и навсякъде експертите бяха подменени със слабо квалифицирани крайнодесни лоялисти (властта се опитва да разшири тази политика и към университетите, научните институти и културните институции). Младите служители или отиват в частния сектор, или емигрират (липсват лекари и медицински сестри в болниците, липсват преподаватели в училищата, особено в провинцията, липсват и инженери във фабриките).
А държавните медии – което означава почти всички медии, било открито или прикрито са изпаднали в тоталитарна параноя: всичко е резултат от ръководена отвън конспирация, опитваща се да подкопае нашата бяла, християнска и генетична мъжественост. Протестите се описват като водени от „културни марксисти”, „феминисти”, „джендър фашисти”, „космополитни глобализатори” и „гей лобито”, да не говорим за силите на асимилацията, които внасят мюсюлмани, за да изкормят националността, „маджарщината” и какво ли още не.
Представители на властта очаквано отхвърлиха демонстрациите като малки и подтиквани от представители на елита като Джордж Сорос като в същото време подчертаваха непопулярността на опозиционните партии, които бяха разгромени на изборите през април. Как преценявате дълбочината на обществената подкрепа за протестите? Какво е отношението на либералните сили?
Твърде учтиво се изразявате. Вместо „елита” трябва да се разбира „еврейски или юдео-масонско-илюминатски заговор“. Официалните медии наричат работниците „слуги на Сорос” – жалка картинка, всъщност. Както казах, засега опозиционните партии не се броят. А относно обществената подкрепа, социологическите анкети показват, че 83% от населението е против „робския закон”. Либералните сили – под което трябва да разбираме няколко журналисти – застанаха изцяло зад протестите, подобно на анти-Орбан консерваторите.
Премиерът Орбан не даде публичен отговор на протестите. Каква е стратегията му? Колко са силни позициите му в собствената му партия и правителството?
Орбан не обели и дума след началото на протестите. Той не иска да бъде свързан с нищо, което може да се окаже твърде непопулярно, макар политическите му инстинкти да са свирепо репресивни. Той е най-добрият враг на унгарския народ – проницателен, интелигентен, хитър, търпелив, усърден и безмилостен. Той е уважаван и ненавиждан. В неговата „партия” – в която няма движение, няма членове, има само апаратчици – той, разбира се, е неимоверно уважаван, да не говорим, че плаща добре.
Орбан е един от най-богатите хора в Европа (чрез посредници и кухи компании; неговият медиен конгломерат наброява цели 176 издания в тази малка държава). Той е опасен противник, но късметът му изглежда започва да се изчерпва. Той направи огромни грешки: хората не дават и пет пари за парламента, но неговото открито нарушаване на законите отиде прекалено далеч, особено след като започна да се разкрива луксозният живот на семейството му, а лакеите му започнаха да купуват дворци като за херцози. Преместването на кабинета му в кралския дворец на хълма Буда може да се окаже малко в повече.
Клеветите и истеричните обиди срещу протестиращите от страна на пропагандния отдел може да се окажат грешка. Цялата страна се усеща подиграна. Нещо трябва да поддаде.
About The Author
