„Растежът заради самия растеж e идеология на раковата клетка”
Едуард Аби
Планираното остаряване е тайният двигател на капиталистическото производство. Нашето общество е доминирано от икономическия растеж, чиято логика не е свързана със задоволяването на нуждите, а с растежа заради самия растеж. Още през 20-те години на XX век производителите започват да съкращават живота на продуктите си, за да увеличат продажбите си.
Иронията е, че електрическата крушка – символ на идеите и на прогреса, става първата жертва на планираното остаряване. На 23 декември 1924 г. в Женева е създаден картелът Фьобус[1] между производителите на електрически крушки, който решава, че животът им трябва да се ограничи до 1000 часа. Дотогава издръжливостта им е над 2500 часа, което обаче ограничава продажбите. През 1925 г. картелът Фьобус създава „Комитет за 1000 часа издържливост”, който подготвя таблица с ясно определени глоби за производителите, чиито крушки са с живот, надвишаващ 1500 часа. За спазването на ограничената издръжливост организират проверки. Въпреки че впоследствие са регистрирани стотици патенти на ел. крушки, като дори съществува такъв за крушка със 100 000 часа живот, те така и не се появяват на пазара.
Друг известен пример за планирано остаряване идва от известната химическа компания Дюпон, която през 1940 г. създава ново революционно влакно – найлона. Първите произведени женски чорапи са гордост за химиците и инженерите на фирмата заради тяхната изключителна издръжливост. Скоро обаче става ясно, че производителите на чорапи не са доволни от издръжливостта на влакното, тъй като така се ограничават продажбите им. Това става причина Дюпон да възложи на служителите си създаването на влакно, което се къса по-лесно.[2]
Стоките, които не се чупят, са трагедия както за производителите, така и за търговците. Работниците също се притесняват от прогреса, тъй като се страхуват да не изгубят работните си места и така да се влеят в редиците на безработните заради издръжливостта на продуктите, които създават. Въпреки че икономическите агенти в капиталистическата система се нуждаят от увеличаването на продажбите, като потребители всички те се сблъскват с проблемите на некачествената продукция и страдат от тях.
През 1932 г., в разгара на Голямата депресия, в своята разработка „Да сложим край на депресията чрез програмираното остаряване”[3] Бернард Лондон лансира идеята за „задължително остаряване” на всички видове стоки:
„Според моя проект, правителствата ще определят конкретно „време за живот” на обувките, на къщите, на колите, на всеки един продукт на промишлената, минната и земеделската дейност в момента, в който бъде произведен. Тези предмети ще бъдат продавани и използвани в сроковете, „определени” за тяхното съществуване, които ще са известни и на потребителя. След като този период измине, тези неща ще бъдат „мъртви по закон”… и унищожени, в случаите на разпространена безработица. Фабриките и пазарите постоянно ще изливат нови продукти, които да заместват остарелите, и колелото на индустрията ще продължава да се върти, заетостта да се нормализира, осигурявайки масите”.[4]
Както виждаме, идеята на Лондон е по такъв начин да се гарантират както работни места за работниците, така и печалба за капиталистите. До голяма степен можем да открием прилики с известния пасаж на Джон Мейнард Кейнс, който по-късно ще се превърне в един от най-прочутите икономисти в историята и съветник на американския президент Рузвелт. В своята „Обща теория на заетостта, лихвата и парите”[5] той пише:
„Ако държавната съкровищница напълни с банкноти стари бутилки, закопае ги на подходяща дълбочина в излезли от употреба каменовъглени шахти, запълни ги после догоре с градския боклук и остави на частната инициатива на основата на добре изпитаните принципи на „лесе-фер”[6] да изкопае банкнотите от земята (като правото да се направи това се получи, разбира се, чрез търгове за концесия на банкнотоносната територия), безработицата би трябвало да изчезне, а косвено това вероятно би довело до значително увеличение както на реалния доход на обществото, така и на неговото капиталово богатство в сравнение на техните фактически размери. Наистина би било по-разумно да се строят жилища или нещо подобно; но ако по пътя към това лежат политически и практически трудности, горното би било по-добро отколкото нищо”.
В този цитат Кейнс не говори директно за планирано остаряване, но идеята му за разрешаването на проблема с икономическите кризи е свързана отново с извършването на дейност, която не е необходима, без значение какви биха били последствията за околната среда и колко труд би се хвърлил на вятъра. С което отново се сблъскваме с основния проблем при капиталистическото производство – то функционира не в името на задоволяването на някакви потребности, а в името на растежа на капитала.
Предложението на Лондон за държавно планираното остаряване не успява да се наложи, но идеята възкръсва през 50-те години, когато дизайнерът Брукс Стивънс въвежда едно ново определение на термина: „Това е желанието на потребителя да притежава нещо малко по-ново, малко по-добро, малко по-рано, отколкото е необходимо… Целта е да се създаде потребител, който е недоволен от продукта, който използва, за да го продаде за втора употреба и да си купи по-нов с по-модерен вид”[7]. Следвайки тази идея, Стивънс се посвещава на създаването на нови продукти, които да превръщат съществуващите в „остарели”, вместо да залага на лошото качество, което да води до преждевременно счупване на предметите. По този начин потребителят бива съблазняван, а не задължаван да ги подмени.
През 1949 г. Джеймс Дюзенбери в своята Теория на потреблението говори за така наречения „ефект на показност” – в рамките на всяка група доходи се счита за нормален определен жизнен стандарт. Групите с по-ниски доходи имат тенденция да приспособяват потреблението си към това на групите с по-високи доходи, харчейки повече от притежаваните от тях средства. Освен това Дюзенбери отбелязва съществуването на „ефект на зъбчатката” или „ефект на праговете” – веднъж свикнало с определено ниво на потребление, дори ако едно семейство изгуби част от доходите си, то няма да коригира съответно потреблението си.
Тези два ефекта се вписват перфектно в американското мото на 50-те години „Ново, красиво и модерно”, а не „необходимо“. Този американски подход към производството се базира на недоволството на клиентите от продукта и се различава от европейското от онова време, при което една дреха се счита за добра, ако може да се носи през целия живот. Обаче след като приключва реконструкцията на унищожените от войните европейски държави, европейското производство възприема принципа на американското. Ето, че вече не е необходимо остаряването да се налага от държавата чрез закон, а се прави от самите производители чрез пазара. Производителите започват да наемат дизайнери със задачата да създават атрактивни продукти за потребителя, което да увеличи продажбите им и следователно печалбите. Специално за дизайнерите в университетите се преподава дисциплината „Проектиране на жизнен цикъл на продуктите”, което е един завоалиран термин за вече познатото ни планирано остаряване. Светият граал на капиталистическата икономическа система е растежът, а планираното остаряване е неговата основа от 50-те години насам.
Един христоматиен пример за планирано остаряване е продуктът Айпод на американската компания Епъл. През декември 2003 г. в САЩ е заведено колективно съдебно дело „Уестли срещу Епъл”[8], в което компанията е обвинена, че е създала продукта си по начин, който не позволява смяната на батерията му след нейното изтощаване. Литиевите батерии нарочно са направени така, че да издържат около 18 месеца, след което потребителят на Айпод е принуден да закупи нов. Делото се води от адвокатката Елизабет Прицкер и се стига до извънсъдебно споразумение, задължаващо Епъл да изплати обезщетение на 2 млн. клиенти, както и да промени тактиката си и да позволи смяната на батериите на продукта си.
Иронията е, че Епъл се рекламира като модерна, зелена компания, загрижена за околната среда, а всъщност в името на печалбата създава продукти, които скоро след закупуването им стават неизползваеми и следователно се превръщат в отпадъци. След приключването на делото, Епъл продължава да следва същата линия, като този път залага не толкова на планираното, колкото на моралното остаряване, предложено през 50-те от Брукс Стивънс. Самият Стив Джобс, наскоро починалият основател на компанията, се почита като пример за гениален и предприемчив бизнесмен, тръгнал от нулата и създал цяла империя. След неговата кончина през 2011 г. бяха създадени десетки филми, разказващи за пътя му от обикновен младеж до един от най-богатите хора на планетата. Рядко в тях се споменава, че маркетинговата стратегия на Епъл се базира на планираното и моралното остаряване на продуктите им. Трудно е да се изчисли какви са щетите, нанесени от въпросната стратегия, но може би е време – предвид екологичната и климатичната катастрофа, на които сме свидетели, човечеството да си избира кумири, поставящи интересите на днешните и бъдещите поколения преди личната си печалба.
Ефектът от планираното остаряване върху ресурсите
Планираното остаряване на продуктите създава два основни проблема, пред които сме принудени да се изправим. На първо място, природните и енергийни ресурси, с които разполагаме, са ограничени.
Въпреки научно-техническия прогрес, производството на нови продукти винаги изисква използването на природни суровини. Не само, прогресът често води до Парадокса на Джевънс – феномен, изразяващ се в това, че технологичният напредък, увеличавайки ефективното използване на ресурсите, същевременно увеличава и степента на тяхната консумация. В края на XIX век британският икономист Уилям Стенли Джевънс[9] наблюдава как използването на въглища в Англия се увеличава, вместо да намалява, след като Джеймс Уат вече е подобрил ефективността на парната машина на Томас Нюкомен. С иновациите на Уат въглищата се превръщат в по-изгоден източник на енергия и тяхното потребление се увеличава, въпреки че намалява количеството въглища, необходимо за извършване на една и съща работа.
Докато една голяма част от човечеството продължава да живее в бедност и мизерия, западният стил на живот изглежда недостижим за 6,5 милиарда от световното население. В бедните страни вещите винаги се поправят и е недопустимо да се изхвърли нещо само защото се е счупило. Това е единственият начин за жителите им да икономисват оскъдните ресурси, с които разполагат. Тук може би следва да направим и уточнението, че всъщност повечето от бедните страни са снабдители на западните с ресурси, необходими им да поддържат богатия си стил на живот. За местното население остава само една малка част от местните ресурси. Това отново се дължи на неефективното разпределение на ресурси, предизвикано от силата на пазара, вместо от реалната необходимост за удовлетворяване на нуждите на населението.
Превръщайки остаряването на стоките в задвижващ механизъм на западното капиталистическо производство, ограничените ресурси на планетата биват разхищавани по престъпен начин. Така се отнема възможността на развиващите се страни, ако не да достигнат западния начин на живот, то поне да разрешат сериозните си социални проблеми, свързани с бедността. Проблемът с разхищението на ресурси се дължи и на факта, че западните държави субсидират петролната индустрия. Ако западните вносители заплащаха реалната цена на транспорта, включително екологичните щети от тази дейност, то цената на продуктите щеше да бъде много по-висока. Това щеше да ограничи търсенето и следователно, разхищението на ресурси.
Ефектът от планираното остаряване върху отпадъците
Вторият проблем, пред който ни изправя планираното остаряване, са отпадъците. В миналото производството на отпадъци на глава на населението е било скромно – хранителните отпадъци са се използвали за фураж, докато твърдите са се рециклирали като ценен ресурс или са се използвали за отопление.
С развитието на химическата индустрия все повече отпадъци биват синтетични, следователно трудно разградими, а в битовите често присъстват замърсяващи токсични вещества. Много отпадъци е невъзможно да бъдат рециклирани[10], а тези, които се рециклират, често се превръщат в нискокачествени материали с незначителна търговска стойност. Докато металите и стъклото могат да бъдат рециклирани без да губят качествата си, пластмасата, която днес присъства в множество продукти, губи своите, поради което преработката ѝ е скъпа и трудна.
Пластмасата е продукт на нефта и се разгражда в продължение на хиляди години, което я превръща в един от основните замърсители както на почвата, така и на световния океан, предизвиквайки огромни щети на биосферата. Един от методите, използвани от развитите страни за справянето с проблема, е изпращането на отпадъците в развиващите се страни. Когато обаче съществуват легални пречки за това, като например Базелската конвенция за контрол на трансграничното движение на опасни отпадъци и тяхното обезвреждане от 1989 г., която забранява изнасянето на електронни отпадъци без специално разрешение[11], се използват нелегални методи, като отпадъците се обявяват например за стоки втора употреба. Подобно заобикаляне на правилата се извършва в посока Западна Африка към Гана, Бенин, Либерия, Нигерия и Бряг на слоновата кост, когато в крайна сметка пристигащите от Европа електронни отпадъци са завършили своя цикъл на живот и са напълно неизползваеми[12]. Ето как проблемът с планираното остаряване и предизвиканото от него замърсяване се прехвърля отново върху бедните страни.
[1] На името на компанията, регистрирана в Женева през 1916 г., Phoebus S.A. Compagnie Industrielle for Développement de l’Éclairage. Водещите по онова време европейски и американски производители на крушки с нажежаема жичка се събират в Женева на 23 декември 1924 г. и създават картела „Фьобус” със срок до 1955 г. Избухналата Втора световна война обаче разбива споразумението през 1939 г. Членовете на картела са компаниите General Electric, Tungsram, Lampes Companies, OSRAM и Philips.
[2] Latouche, Serge, Usa e getta. Le follie dell’obsolescenza programmata, Bollati Boringhieri 2015
[3] London, Bernard, Ending the Depression trought Planned Obsolescense, 1932. Това кратко есе през 1933 г. става първата глава на неговата книга The New Prosperity: permanent employment, wise taxation and equitable distribution of wealth.
[4] London, Bernard, Ending the Depression trought Planned Obsolescense, 1932., p. 6
[5] Кейнс, Джон М., Обща теория на заетостта, лихвата и парите, John M., (The General Theory of Employment, Interest and Money) (1936), ИК „Христо Ботев“, София, 1993 г., стр. 152
[6] Изразът laissez-faire (от френски: „да се остави на мира”) обозначава политика на минимална намеса на държавата в икономическата дейност на индивидите и обществото. Laissez-faire е едновременно политическа и икономическа доктрина. Според нея, ако индивидът се остави да преследва своите собствени икономически цели, то той ще допринесе най-много за обществото. Следователно, функцията на държавата е единствено да поддържа реда и сигурността. Произходът на термина laissez-faire е от 17-ти век. Доктрината която представя, е развивана през следващите два века и е възприета от класическата икономика. Laissez-faire и свободната търговия са в основата на съвременния икономически либерализъм.
[7] Цитиран от Glenn Adamson and David Gordon, Industrial Strength Design: How Brooks Stevens Shaped Your World (Cambridge: MIT Press, 2003), 4-5.
[8] https://www.plainsite.org/dockets/wog8xuhz/superior-court-of-california-county-of-san-francisco/andrew-e-westley-v-apple-computer-inc-et-al/ Ultima visita il 23/05/2015
[9] Jevons, William Stenley, The Coal Question, 1865
[10] Според данни на Евростат през 2012 г. общото производство на отпадъци от икономически и домакински дейности в ЕС-28 възлиза на 2 515 милиона тона. През 2012 г. в ЕС-28 са преработени около 2 303 милиона тона отпадъци, включително отпадъци, внесени в ЕС. Почти половината (48,3%) от третираните отпадъци в ЕС-28 през 2012 г. са подложени на операции по обезвреждане, различни от изгаряне (основно депониране, но също и обработка на находища и изхвърляне във водната среда.
[11] http://www.basel.int/Portals/4/Basel%20Convention/docs/text/BaselConventionText-e.pdf
[12] От проучването Where are Weee in Africa (2011 г.) на Програмата на ООН за околната среда (UNEP), основаващо се на национални проучвания, проведени от 2009 г. до 2011 г., в 5-те държави, взети под внимание, се произвежда количество Излязло от употреба електрическо и електронно оборудване (RAEE) от 650 000 до 1 000 000 тона годишно – цифри, които правят човешкото и екологичното здраве в региона несигурни.
About The Author
