В Чили се разгаря бурна полемика около лансираната от парламентарната комисията по културата по инициатива на леви депутати идея летището на столицата Сантяго да се преименува на „Пабло Неруда” в чест на големия чилийски поет, нобелист и комунист, починал през 1973 г., малко след военния преврат на ген. Аугусто Пиночет. Неруда е смятан за най-авторитетното и популярно по света име от областта на чилийската култура.
В момента летището се казва „Артуро Мерино Бенитес” в памет на основателя на военно-въздушните сили на Чили. То е било кръстено така по време на диктатурата на Пиночет (1973-1990 г.). Синът на Артуро Мерино Бенитес – Артуро Мерино Нуниес – понастоящем е шеф на чилийските ВВС и, разбираемо, е категорично против да се маха името на баща му.
Но много по-шумно отхвърляне на огласената от депутатката от социалдеморатическа формация и популярна актриса Каролина Марсан идея за смяна на името идва от друг лагер. В бурна опозиция срещу това се мобилизираха феминистки организации и активистки. Най-дейна сред тях е журналистката и също депутатка, но от по-левичарската Хуманистична партия Памела Хилес. Като аргумент, че Неруда е неподходящ символ на Чили, тя размаха епизод от написаната от самия него прочута автобиография „Изповядвам, че живях”, излязла вече след смъртта му – през 1974 г.
В книгата, която е преведена и на български, роденият през 1904 г. поет разказва за преживяване, което е имал като млад чилийски консул в тогавашния остров Цейлон, днес Република Шри Ланка. Неруда е бил 24-годишен, тоест случката е от 1928 г. Той описва так обладал сексуално много красива тамилка от нисша каста, която била натоварена от местните власти с най-мръсната работа в скромното домакинство на чилийското консулство. Жената не се съпротивлявала, но останала напълно студена по време на акта. „Беше среща на един мъж с една статуя,” пише Неруда в „Изповядвам, че живях”.
Няма никакви други свидетелства за тази случка, освен собственото му описание. Някои негови изследователи допускат тя да е и плод на поетичното му въображение, макар все пак и да не е изключено да е истина – известен е неговият хедонизъм и многото му любовни истории, вдъхновявали го за омайната му поезия.
Сега обаче епизодът, който от 1974-та насам е минал пред милиони читателски очи, възхищавали се на автобиографията на Неруда, е издигнат като обвинителен акт срещу поета и той е заклеймен като „изнасилвач”, който „малтретирал жени” – по изразите на споменатата депутатка Памела Хилес. Интересно е да се знае, че тя самата като малко момиченце е познавала Неруда, тъй като дядо ѝ бил негов адвокат.
Още по-интересно е да се припомни, че същата автобиография на Неруда „Изповядвам, че живях” съдържа доста по-подробно описан и силно въздействащ епизод – на първото сексуално „посвещение” на 14-годишния Пабло. Това се случва докато момчето е на село и участва в колективна жътва заедно с други по-големи и вече семейни мъже, чиито жени пък помагат на общата работа, готвейки храна за всички. През нощта, докато заедно с другите мъже все още девственият Пабло е заспал сред сеното в плевнята, при него се промъква неизвестна зряла жена, която той така и не разпознава в тъмното. Тя прави бурен, но напълно мълчалив секс с него, за да не се събудят спящите редом други мъже. След което веднага изчезва.
Разбира се, случката е описана в книгата с изключителна поетичост. Този епизод обаче не се споменава сега от феминистките, въпреки че би могъл да се тълкува като несъмнена педофилия и сексуално малтретиране на малолетен от страна на неизвестната жена…
Вероятно, отчитайки все пак уязвимостта на обвиненията си срещу Неруда, че е изнасилил незнайната тамилка преди 90 години, Памела Хилес го уличава и в друго – че е изоставил родената си през 1934 г. с хидроцефалия дъщеря Малва Марина, която идва на бял свят при първия му брак с холандката Мария Антониета Хагенаар, наричана Марука. Сватбата им с Марука е през 1930 г., докато Неруда е консул на индонезийския остров Ява, тогава под холандско владичество.
През 1936 г. обаче бракът се разпада. Тогава Неруда вече е в Испания, където пламва Гражданската война, а в края ѝ той успява да организира извозването към Чили с кораба „Уинипег” на стотици испански републиканци, бягащи от франкистките репресии, като така поетът ги спасява от сигурна смърт. Вярно, по онова време той живее вече със с 19 години по-голямата от него аржентинска художничка и комунистка Делия дел Карил, която силно повлиява на развитието му и в литературата, и в политиката.
Сега Хилес му вменява, че в онзи период той бил зарязал Марука и болната им дъщеря и че в лично писмо бил нарекъл детето „трикилограмов вампир”. Всъщност и самата Марука скоро след това оставя момиченцето на приемно семейство, защото не може да се грижи за него. Неруда праща пари за отглеждането на детето, но това не е много лесно при избухналата междувременно Втора световна война. Сега обаче и за това го обвиняват – че не бил намерил сигурен начин да изпраща редовно средства. Генетичното увреждане на малката Малва Марина е неизлечимо и тя умира на 8-годишна възраст в Холандия през 1942 г. Други деца Неруда не е имал.
Памела Хилес все пак прави уговорката, че обвиненията, които издига сега срещу Неруда, не целят да омаловажат неговите творчески и политически заслуги, а просто да не допуснат прекомерната възхвала на човек, който е потъпквал морални норми в отношението си към жените и към собственото си дете.
Освен това Хилес смята, че в Чили има прекалено много обекти, назовани на мъже, и затова летището може да бъде кръстено и на жена. Нейната алтернативна кандидатура е на първата чилийска носителка на Нобелова награда за литература – голямата поетеса Габриела Мистрал (1889-1957 г.), на която отличието е присъдено през 1945 г.
Мистрал е била учителка. Никога не се е омъжвала и се смята, че не е и раждала. Въпреки това една от най-известните ѝ творби описва процеса на раждане, което навремето предизвиква бурни реакции из консервативните градчета и села, където е учителствала.
Има много твърдения, че Мистрал е поддържала дълга любовна връзка с много по-младата американска писателка Дорис Дана (1920-2006 г.), с която се запознава през 1946 г. и заедно с която поетесата живее години наред, включително след като е назначена за чилийски консул в Ню Йорк през 1953 г.
Самата Дорис Дана на свой ред предизвиква истински скандал в чилийските медии, след като през 1999 г. заявява, че починалият едва 18-годишен любим племенник на Мистрал – Хуан Мигел Годой Мендоса (1925-1943 г.), всъщност бил извънбрачен син на чилийската нобелистка.
Мистериите на чилийския литературно-политически живот са безброй, но сегашното изкуствено сблъскване на двете най-големи негови легенди – Пабло Неруда и Габриела Мистрал, едва ли могат да произведат нещо друго, освен пропукване на пиетета към тях. А с оглед политическите възгледи на Неруда, към които, впрочем е клоняла и Мистрал, всичко това се превръща и в удар по левицата от онази епоха. Ненапразно Фернандо Саес, изпълнителният директор на фондацията „Пабло Неруда”, коментира пред Би Би Си сегашната истерия около името на големия поет така: „Най-твърдата десница е тази, която сега се възползва от опитите да се помрачи образа му”.
