След референдума за семейството, организиран на 7 октомври т.г. на повърхността в румънското публично пространство изплува нов феномен. Все повече интелектуалци обявяват открито симпатията си към епохата на Средновековието. Разбира се, тези интелектуалци също така подкрепиха активно проваленият референдум, така че сегашният им жест е донякъде обясним.
По време на кампанията на тях им бе закичен пейоративния етикет „средновековни“. Те усетиха нуждата да отговорят и да минат в настъпление. И го направиха чрез упражнение по пиар. Ако им се казва, че са „средновековни“, хайде да покажат „чудесата“ на тази епоха – че Средновековието не е мрачен период, както сме учили в училище в резултат на просвещенската интерпретация, а че е епоха, в която откриваме забележителни творения на човешкия ум, мисъл, изкуство, архитектура, поезия и т.н.
Така прави например Север Войнеску (журналист и политически коментатор с консервативни възгледи, критикуващ левите идеи и социалната държава – бел. прев.) в своята статия „По-добре средновековен, отколкото съвременен“. Адриан Папахаджи (друг консервативен интелектуалец – привърженик на Моника Маковей – бел.прев.) заедно с Михаил Нямцу (румънската версия на Борислав Цеков – безусловен привърженик на Доналд Тръмп – бел.прев.) организираха онлайн дискусия „Колко тъмно е било Средновековието?“. Както статията, така и интервюто, целят да разобличат клишетата, наследени от нас по отношение на този период.
Няма нищо лошо в това да симпатизираш на Средновековието. В Румъния, както и на Запад, има забележителни специалисти по средновековния свят, посветили се с много труд на изследването му, които ни показват успехите на човешкия гений в тази епоха. Както твърдят и по-горе представените автори, средновековният свят не е тъмен, а ако имаме малко страст по миналото и малко търпение, за да стъпим в тази вселена, ще открием със сигурност забележителни неща. За мен обаче е спорно да се предлагат за следване на днешния свят социалните ценности на средновековното общество. Дори в случаите, в които това не е предложено еднозначно, се разбира, че именно това е идеята на онези, които утвърждават „средновековния“ дискурс.
Например, Адриан Папахаджи твърди неща от рода на: „Не говорете за право на социална помощ, на жилище, на работна място – това са възможности, а не права, както смятат социалистите“. Правото на труд или на жилище не били „права“, а били най-вече социалистически подаяния! Да оставим настрана схоластичната разлика между негативните права (на живот, на свобода и т.н.) и позитивните права (на труд, на образование, на здравеопазване и т.н.), която е важна за съвременния свят. Наистина е вярно, че в предмодерността не е имало никакво законодателство, което да предвижда експлицитно „право на труд“ или на „социална помощ“. Тези права са станали конститутивен, учредителен принцип на модерния свят след стотици години икономически и социален прогрес. Банален е фактът, че днес поставяме обществата в йерархия според способността им да осигурят позитивни права: на труд, на образование, на здравеопазване и т.н.
За г-н Папахаджи това са само някакви социалистически подаяния! Какви би казал той, ако му се отнеме „възможността“ да преподава в Университета „Бабеш-Боляяй“, понеже това е подаяние? И го уволнят. Ще се позове ли тогава на румънското законодателство, което му защитава правото на труд, или ще бъде верен на своите ценности и ще каже, че само социалистите са способни на такива нелепи борби?
В същата гама Папахаджи добавя препратка за диаболистичните социалисти, които са извратили днешния свят. Твърди, че социалната солидарност е фантазия и че богатите хора трябва да бъдат оставени да си покажат щедростта. „Никой не може да ни задължи да бъдем солидарни с другите, нито да задължи тях да бъдат солидарни с нас. Обществото може да ни задължи да бъдем коректни, но не и солидарни. То позволява Бог, а не държавата да ни съди колко сме били щедри!“. Тоест, държавата нямала право да се намесва и да налага социални политики на преразпределяне, защото да се намеси по отношение на собствеността е злоупотреба. Очевидно, средновековният дискурс се бори с модерната държава, която чрез фискалните си лостове прави преразпределяне, осигурявайки важен за съвременния свят социален принцип – равенството на шансове.
Знаем, че в Средновековието селянинът е бил зависим от собственика на земята и че е нямало държавна политика, която да осигури минимална социални кохезия. Вместо това има социален пакт, според който аристократът гарантира сигурността на селянина и в замяна последният върши земеделска работа в полза на феодала. Но механизмите за социална защита на съвременната държава са огромен прогрес спрямо средновековния свят и са дори жизнено важни. В Средновековието социалните механизми рухват в резултат от възхода тъкмо на капитализма, който Папахаджи вижда като Божия благодат! И все пак, ако той мисли, че в днешната епоха „солидарността не може да бъде задължителна“ не е ли по-добре да се върнем в епохата на крепостничеството, както тя е съществувала в закъснялото румънско Средновековие? По този начин всеки собственик може да покаже личната си щедрост и накрая Господ със сигурност ще му се отплати за всичко сторено. Изпълнява се Неговата воля.
Пиша тези редове не само заради клишетата, които Папахаджи разпространява в публичното пространство (и които показват границите на неговото мислене), а защото мисля, че подобни фрагментарни разсъждения идват в контекста на едно общество, което напредва точно по пътя, описан и предписан от Папахаджи. По-точно, смятам, че румънското общество е навлязло през последните 20-30 години в дълбок процес на демодернизация, който се проявява под различни форми.
Появата на презрението към всичко, което е публично – от символите до формите на собствеността, е един от признаците за тази демодернизация. Например, сграда на важна публична институция – Музеят на румънската литература в Букурещ, бе реституирана на бившите ѝ собственици! Това бе грях, който не успяхме да спрем. И съвсем не е единственият пример. Подобни казуси се срещат във всеки окръг на Румъния.
Освен презрението към публичната собственост, наблюдаваме редица злоупотреби на базата на един зле написан закон за реституцията. Същият закон създаде проблеми и с раздробяването на земеделските парцели и завръщането на румънския селянин буквално в Средновековието. Вместо да бъдат запазени формите на земеделие, съществували през 90-те години (поради простата причина, че бяха ефективни), земята бе върната на селяните в „реални граници“. Това, което последва, можеше лесно да се предвиди – след период на ентусиазъм, достатъчно дълъг, за да могат собствениците да си дадат сметка, че вече не са в състояние да обработват земята с коне като в ХХI век, те продадоха терените или ги изоставиха. Румънското село застаря и се обезлюди наполовина. Младите вече не искаха да се върнат в средновековния свят на автентичните ценности и предпочетоха благоденствието и комфорта на на днешната епоха! Само че по други земи.
За много от днешните ни сънародници, равенството на шансовете се превърнало в подаяние, точно както ни проповядва Папахаджи. Защото собствеността е свещена, а хората с парите си позволяват достъп до качествено образование или здравни услуги. Статистиката показва как децата от селските райони (които са най-бедните части на Румъния) имат незначителни шансове да учат висше образование (около 2% го правят). В същото време всеки от нас знае, че здравните услуги се полагат на базата на здравни осигуровки, ако човек няма пари за частна клиника и за персонално „внимание“ от лекар. Освен това в Румъния през последните 20 години обществото се трансформира значително. Различни професионални категории и социални слоеве си извоюваха привилегии, всеки според способностите. Всички знаят за специалните пенсии и заплати (например на хората от апарата по сигурността – бел. прев.), които не са нищо друго освен правно дадени привилегии. Те са постигнати в хода на времето под безучастния поглед на румънците. Очевидно в момента, в който идеалите от публичен интерес или социалното равенство изчезнат, всеки се чувстват овластен да отхапе колкото се може по-голямо парче от социалната торта. И го прави. Привилегията става легитимна. И се трансформира в заслуга.
Всички тези социални преобразувания не са настъпили, защото извършващите ги са били обсебени от ценностите на средновековния свят. Те са реализирани заради невъзможността на обществото да осигури балансиран преход, под нарастващия натиск на процеса на либерализация и на нуждата от първично натрупване на капитала. Друга причина, разбира се, е корупцията. Само че ако помислим малко, ще видим, че корупцията не е нищо друго освен наслагването на два свята един над друг: традиционния свят с неговите ценности (семейство, кръвни връзки, общност и т.н.) и модерния свят с неговите ценности (интереси, разумно изчисление, преговори). Ето как начело на обществените институции на румънската държава застават хора с крайно средновековно мислене, които вместо да ги администрират според принципите на модерното общество се отнасят към тях като средновековни феодали – като с бащиния. Неслучайно вече имаме понятието „местни барони“ (в България – „местни феодали“) – популярен етикет за този феномен.
Горепосочените интелектуалци не могат да направят друго освен да отрекат тези местни барони (понеже са свързвани със Социалдемократическата партия – бел.прев), така както подкрепят борбата с корупцията. Но самата тя също е завоевание на модерността. Ако наистина пледират за ценностите на един свят, дори той да е „западен“, добре е да помислят как изглеждат тези ценности в днешна Румъния. Нашите местни барони не са нищо друго освен личности със средновековно мислене, напълно неадекватни днес, точно защото трябва да действат в модерния свят.
Накрая една малко наблюдение. Обсесията от Средновековието не е нова в Румъния. Тя съществува сред много консервативни румънци още от края на XXI век и началото на XX век. Николае Йорга или Нае Йонеску са само двама известни интелектуалци, които отхвърлят модерността и се впечатляват от Средовековието. Само че за разлика от днешните консерватори, онези отпреди сто години са били последователни до край в своите убеждения: показвали са ужаса си не само спрямо Френската революция, но и спрямо пашоптисткото движение (което е активно по време на „пролетта на народите“ в Европа от 1848 г. и има войнстващ, национален характер на базата на ценностите на Просвещението – бел. прев.). Бих попитал днешните консерватори дали имат куража на техните предшественици – да си позволят да отидат докрай и да сринат пашоптизма?
Очарованието от ирационализма и средновековните ценности е било трудно за разбиране в междувоенния период, в който румънското общество не бе реализирало свой просвещенски проект и бе до голяма степен поместено в социално средновековие. Тогавашен интелектуалец прави следната много добра забележка: „Това, което липсва на нашия народ, са свободата, шосетата, правдата и чистотата на улиците. Трябва ни няколко души с характер и няколко хиляди тоалетни. Можем да се избавим в крайна сметка от литературни разсъждения и от техните деликатности.“
Днес имаме нужда от същите неща. Можем да се избавим с лекота от ценностите на Средновековието. И не би било зле да се случи. В условията, в които безусловното подчинение, послушанието спрямо властите и невъзможността да се води диалог са доминиращи нагласи в нашето общество, е дори необходимо да го направим. Сигурно не би било лошо, ако сега – 170 години след началото на модерния проект в Румъния, успеем да доведем всичко до край. Тази пледоария за общия интерес, за свободата, за истината, за равенството на шансовете и за социалното равенство днес е по-важна отвсякога.
About The Author
