Доналд Тръмп действа все по-необуздано, и по-уплашено.
Той е такова бедствие, че е изкушаващо да приветстваш всеки негов хулител и да се хващаш за всеки удобен кривак, с който можеш да го налагаш. Но изобличаването на Тръмп като злодей не трябва да върви с изпиране на имиджа на други злосторници.
Трябва и да признаем, че президентът има право по една точка: за неокони, журналисти, писатели, безпринципни партийци и коментатори има финансов стимул да го демонизират, да не говорим как моментално се сдобиват с ореол. Само Тръмп може да накара тълпата с шапки-вагини да протестира на „Таймс Скуеър“ срещу уволнението на Джеф Сешънс.
Ние изкарваме президента дяволско изчадие, а той ни изкарва врагове на народа – и всички печелят. Или може би не? До каква степен доходоносната Тръмп-истерия изкривява нашия дискурс? Тръмп може да е не е потен и мургав, но от него става добър злодей. Както при ситуацията с Никсън и Уотъргейт, правилният морален отговор съвпада удобно с щедрите възнаграждения.
Дори за стандартите на Вашингтон – тази столица на повторните опити, това бездушно блато, в което ужасяващите грешки не са попречили на никого да припечели и да получи достъп до секретна информация, случващото се е отблъскващ спектакъл. Военнопрестъпници, превърнали се в либерални герои, са награждавани с договори за книги, телевизионни участия и собствени коментаторски колонки.
Тези, които ни продадоха „лесната като разходка в парка” иракска война, пробутваха потресаващо неподготвената Сара Пейлин и представяха изтезанията като „подсилен разпит”; които оставиха Близкия Изток напълно разбит, със засилващи се бежански кризи и възход на ИДИЛ; тези, които акушерстваха при раждането на „Чаеното парти”, сега измиват греховете си в потока от омраза към Тръмп.
Съвсем същите републиканци, които подриваха моралния авторитет на САЩ в предишното десетилетие, днес потресаващо биват третирани като новите пазители на американския морален авторитет.
Те се вайкат гръмогласно, че Тръмп е болест за демокрацията. Но къде бяха всички тези патриоти, когато администрацията на Буш ни мамеше с фалшификациите, оправдали войната в Ирак?
Мишел Обама пише в мемоарите си, че никога няма да прости на Тръмп, че е пробутвал конспирациите за родното място на мъжа ѝ. Същевременно хората, направили възможна Пейлин, която активно разпространяваше същите мръсотии, днес са сред най-приветстваните гласове в партията на Мишел.
Тези, които проектираха и направиха възможни войната в Ирак и „Абу Гариб“, все още дават съвети за външната политика – както вътре в администрацията (Джон Болтън и Джина Хаспел), така и извън нея. Елиът Коен, който пробутваше теории за връзки между Садам Хюсеин и атентаторите от 11 септември, след изборите публикува коментар във Washington Post, с който призоваваше консерваторите да не работят с Тръмп; Макс Буут, който настояваше за инвазия в Ирак независимо дали страната е свързана с терористичните атаки, днес е анализатор на CNN, колумнист на Washington Post и автор на нова книга, критикуваща Тръмп; Джон Юу, който написа противоконституционните становища за изтезанията, сега изведнъж се е загрижил дали назначаването от Тръмп на противен главен прокурор е противоконституционно.
„Демократическата” телевизия MSNBC прелива от носталгия по Роналд Рейгън и Джордж Буш-младши.
Така че това е добър момент изобретателния режисьор Адам МакКей, известен с филма си за финансовата криза „The Big Short”, да влезе в дебата с новата си продукция „Вице”, посветен на Дик Чейни. Този филм повдига важния въпрос: дали подмолното унищожаване на демокрацията ни от един бюрократичен самурай с успокояващ глас като на училищен директор не е дори по-опасно от самоунищожителния палячо, който разкъсва ценностите ни публично?
Как ни харесва да бъдат нарушавани нормите? В Twitter или чрез тайни становища, позволяващи изтезания? От долнокачествен демагог, потъпкващ правила и баланси, които дори не може да проумее, или от потаен авторитарист, който умело и тихо демонтира правила и баланси, за които чудесно знае, че трябва да са неприкосновени?
МакКей за пръв път се занимава с катастрофата Буш-Чейни през 2009 г., когато става съавтор на черната комедия „Последна нощ с Джордж Буш”. В тази пиеса, която се превръща в хит на Бродуей, Буш е изигран от Уил Фарел. Неговият образ сравнява изтезанията с вода с процедури в спа-хотел и признава, че веднъж е открил Чейни, прегърнат с огромен рогат демон в стая, пълна с пентаграми.
Преди три години МакКей хваща настинка и докато се лекува започва да чете книга за Чейни. Това го вдъхновява да напише и режисира „Вице” – филм, който използва реалистични образи, остроумни лирични отклонения и културни отправки, за да изследва непоправимите щети, причинени от Чейни на планетата, и това как неговата крадливост и глупави грешки са довели до много от текущите кризи.
Актьорът Крисчън Бейл брилянтно влиза в кожата на още един Американски психар – тромавият, интригантстващ вицепрезидент, който лесно манипулира наивния и несигурен Буш-младши, чудесно изигран от Сам Рокуел. Докато Буш се старае да впечатли баща си, Чейни се опитва да впечатли жена си, убедително представена от Ейми Адамс.
Преди да имаме тръмповия рояк от кръвосмучещи лобисти, изкормващи държавните регулации отвътре, имахме лобистите на Чейни. Преди Тръмп безсрамно да започне да използва Белия дом, за да подсилва собствената си бизнес марка, имахме затъналия в хонорари Чейни: той позволяваше на приятелчетата си от енергийната индустрия да оформят енергийните политики; натискаше за инвазията в Ирак като даваше договори без конкурс на бившия си работодател Halliburton и помагаше на големите петролни играчи да приберат плячката от войната.
Филмът излиза по кината по празниците, но не е коледна приказка. Това е смущаващо предупреждение, показващо как демокрацията може да бъде саботирана още по-зловещо от доверен вътрешен човек, уважаван от по-голямата част от пресата, отколкото от клоун-аутсайдер, презиран от голямата част от пресата. След прожекция на „Вице” попитах режисьора кой от двамата десни диментори е по-лош, Чейни или Тръмп.
„Нека ти отговоря с въпрос”, каза той. „Кое би предпочела – да те гони професионален убиец или разпенявен маниак със сатър? Аз бих избрал маниака със сатър, така че смятам Чейни за много по-лош. А и ако погледнеш броя на труповете – над 600 хил. души загинаха в Ирак. Сравнението не е дори близко, нали?“.
About The Author
