Град, разпилял къщите си из живописни хълмове край езеро на планинско плато на 1300 метра надморска височина, и многобройни канали, пресичащи улиците и напояващи околните оризища.
Звучи туристически привлекателно или най-малкото любопитно. Но видяно на живо и то в Антананариво, столицата на Мадагаскар, всичко това поражда усещане по-скоро на тих ужас. Защото въпросните канали, заради които някой голям шегаджия е нарекъл града „мадагаскарската Венеция”, са страховито замърсени с отпадъци и излъчват трудно поносима миризма. Подсилват я купчините с боклуци, често по-високи от човешки ръст, струпани на много места край водоемите и свличащи се в тях.
Из боклуците ровят хора и вадят оттам, каквото им харесва, а от разровеното изхвърчат рояци насекоми.
Миризмата се носи над целия град, просмуква всичко, прониква дори зад добре затворените и уплътнени прозорци на скъпите коли с климатици и още по-лесно – в хубавите къщи в богатите квартали. Впрочем, оазисите на заможните обитатели не са концентрирани компактно в някоя „тяхна” зона, а са пръснати из целия град като ярки петна от рядка коприна в съшито от разноцветни парцалчета одеяло – потопени са сред мощно доминиращата, съдрана мизерия.
Все пак, колкото по-високо по хълмовете се изкачваш, толкова по-многобройни стават по-добрите къщи на очевидно по-богатите жители. А районът около някогашния кралски дворец, кацнал на най-високия хълм, е направо луксозен (особено по местните стандарти). Това е и фактическият център на града, от който редовите туристи рядко излизат.
Но ние, пратениците на „Барикада”, които бяхме поканени като наблюдатели на състоялите се на 7 ноември президентски избори в Мадагаскар, обикаляхме предимно из други квартали – доста бедни и всъщност най-представителни за реалния облик на Антананариво. Из тях бяха пръснати някои от изборните секции, които посетихме, или просто трябваше да преминем из поясите на бедността, за да достигнем до секции в по-благоустроените зони.
Навсякъде из улиците кипи живот. Всеки търгува с нещо и от всяка сергия ти се усмихват винаги ведрите лица на хората, събрали в чертите си Азия и Африка.
Транспортният трафик също е оживен и често стават убийствени задръствания, особено по тесните мостове над каналите.
Така имаш време да гледаш канутата, с които из тези канали се пренася какво ли не – но най-вече тухли, които се правят пак там, на брега, от червената глинеста почва, дала на целия Мадагаскар прозвището Червеният остров.
За мръсната вода в тези канали вече стана дума, но това не смущава местните жители, които масово се къпят в тях – не за удоволствие, а за да поддържат хигиената си. В бедняшките колиби, естествено, няма нито водопровод, нито канализация, нито ток.
На различни места, най-често из пазарите, има обществени душове, но за тях също трябват пари, затова най-бедните не стъпват там.
Прането също се извършва в мръсните канали. А дрехите се сушат опънати по склоновете над водата, направо върху тревата (където е оцеляла) или върху камъните.
Върху всичко полепва неизменният прахоляк, който се носи, също като миризмата, навсякъде из града. Вдигат го и постоянно сновящите сред колите и маршрутките (те са основният градски транспорт) рикши – много разпространено средство за превоз на най-всевъзможни багажи, а и на хора. Отпред тича и дърпа „возилото” някой по-як младеж, а отзад му помагат с бутане още поне двама-трима.
Градът е опасан с оризища, чието напояване е и главната цел на каналите. Там са не само комарите, но и доста от най-мизерните постройки.
Трудно е да се повярва, че през 70-те и 80-те Мадагаскар е бил доста напреднала и успешна държава, крайната бедност е била почти преодоляна, образованието и здравеопазването са били достъпни за всички и на високо ниво. Става дума за времето на т.нар. социалистическа ориентация на страната при управлението на тогавашния президент Дидие Рацирака.
Нещата се променят след разпадането на другаруващия си с Рацирака соцлагер и навлизането на реформите на МВФ през 90-те, които довеждат до рязко социално разслоение и бързо разрастване на бедността за сметка на забогатяването на тънка прослойка „избрани”.
Политическата нестабилност и напрежение също стават типичен белег на местния живот, като изреждащите се управляващи редовно се грижат главно за собственото си благоденствие, но не и за народа си. За тези турбуленции „Барикада” вече писа.
Авторитетът на властите днес е много нисък – включително и на международно ниво, поради което 15 наблюдателски мисии от чужбина с над 6000 участници дойдоха да проследят и провеждането на президентските избори на 7 ноември. За провеждането им из целия остров бяха открити над 25 000 секции. Но още преди гласуването имаше много коментари как нарушенията ще са неизбежни и затова е много важно зоркото око отвън.
Доста са чуждите интереси и апетити, които днес се пресичат в Мадагаскар и дейно лобират на местна почва – въпреки че исторически островът много дълго и успешно е устоявал на завоевателски попълзновения.
Първи от европейците до него достигат португалците още през 1500 г. После има боричкания между англичани, холандци, французи. Но никой не съумява да се наложи. И през 17-18 век тази планинска земя край африканския бряг всъщност остава царство на пиратите. А в началото на 19 век е създадено местното кралство Имерина, просъществувало до 1896 г., когато вече французите успяват да го завоюват и да обявят Мадагаскар за свой протекторат.
Именно от времената на Имерина е и споменатият внушителен кралски дворец „Рова”, извисяващ се и днес над Антананариво. През 1995 г., тъкмо когато дворецът трябва да бъде внесен в списъка на ЮНЕСКО с културното и историческо наследство на човечеството, опустошителен пожар го унищожава напълно. Той обаче е възстановен по-късно и днес е отново на мястото си.
Сключен е бил договор с френска фирма за възстановяване и на интериора, но изпълнението му спира, след като правителството на Мадагаскар се оказва в невъзможност да плаща. Част от оцелялата „покъщнина“ на кралския дворец днес е пренесена в президентския, а жители на страната не спират да се надяват, че някой ден реставрацията може би ще бъде довършена.
Дали и Мадагаскар ще може да възстанови някогашното си величие?… Няма съмнение, че такива надежди изведоха хората да гласуват на 7 ноември. Както „Барикада” вече писа, в надпреварата участваха 36 кандидати, но като основни фаворити още предварително се бяха очертали остро съперничещите си бивши президенти Андри Ражоелина и Марк Раваломанана. Участваше и управлявалият досега Ери Радзаунаримампианина, който ден след вота алармира за измами.
Онова, което видяхме като наблюдатели на неправителствената организация CIS-EMO в три от посетените от нас изборни бюра бе притеснението на много хора, че не могат да намерят имената си в избирателните списъци. Поради това не ги допуснаха до гласуване. Възможно е причината да е била организационна неразбория, но не е изключено да е и съзнателно възпрепятстване. Тепърва местната ЦИК ще проучва сигналите за нередности.
Учудващо е, че на пресконференцията след вота наблюдателската мисия на ЕС е отчела как той бил преминал без нарушения, въпреки че в една от секциите видяхме наблюдателка тъкмо от мисията на ЕС да общува с хора, изпаднали от избирателните списъци.
В същата секция възникна и скандал между избирателите, подкрепящи различни кандидати, след като се разбра за пуснато във Фейсбук съобщение, че един от кандидатите бил подкупвал хората като им раздавал сандвичи. Оказа се, че само застъпниците на този кандидат, които с официални акредитации следят хода на изборния ден и избягват да се отлъчват по какъвто и да е повод, били получили по нещо за похапване директно на мястото на мисията си.
Скрупулите в политическата борба тук, както и навсякъде по света, все пак са по-скоро изключение. Още се разказва например, как докато Раваломанана бил президент (2002-2009 г.), а Ражоелина – кмет на Антананариво, държавният глава нарочно нареждал да се спира тока из кварталите, където го има, само и само да подронва авторитета на популярния млад кмет. Е, кметът пък му го върнал, като оглавил после протести заради прокарвана от президента лобистка сделка и накрая сам седнал в президентското кресло (2009-2013 г.).
Факт е обаче, че и до днес за кметуването на Ражоелина повечето столичани си спомнят с носталгия, защото той направил много, за да подобри хигиената и благоустрояването на града. Не е така обаче очевидно с настоящата кметица – съпругата на Раваломанана, която се грижи главно за кампанията на мъжа си.
А купищата смърдящи боклуци из града и мръсните канали неизбежно поставят и остри въпроси към многобройните международни екологични организации – къде са, защо не вдигат аларма? Та в Мадагаскар наред с всичките други тропически болести в момента върлува и чума!…
Що се отнася до изборите, два дни след тях бяха преброени гласовете само в около 200 изборни секции от всичките 25 000. От тях излиза, че засега Ражоелина води с 45% срещу 40% за Раваломанана, но все още е твърде рано за обобщения. Първите по-ясни резултати ще бъдат оповестени едва на 20 ноември, а официализирането им ще е на 28 ноември от Конституционния съд. Ако никой от кандидатите на вземе 50% плюс един глас, ще има балотаж на 19 декември.
Дотогава красивите, но бедни хора от красивия, но държан в бедност Мадагаскар, ще продължават да се надяват на промени, макар че едва ли системата, в която живеят, може да възпроизвежда нещо друго, освен мизерия…
About The Author
