Живеем в епоха на несигурност, а ценностите на глобалния либерален ред са подложени на атака, въпреки прогреса, който са донесли за много хора. Възходът на популизма в политиката, страховете от забавящия се икономически прогрес в развитите икономики, влошаването на перспективите за бъдещите поколения, както и трупащите се доказателства за влошаване на субективното благосъстояние и доверието в много страни, са изразители на това.
Тези, които не се усещат облагодетелствани от текущия ред, разбираемо агитират за промяна. Тази реакция срещу “глобализацията” отразява провала на нашия обществен договор – механизмите, чрез които споделяме рисковете и които до някаква степен компенсират влиянието на късмета върху това как се развива живота ни. Това е въплътено в нашите социални държави, които дефинират правата и задълженията на гражданството, плащането на данъци в замяна на обществени блага, както и начина, по който се грижим за младите, старите, безсилните и изпадналите в затруднения.
Макар глобализацията да увеличи общото богатство, общественият ни договор не се справя добре със споделянето на ползите между всички. Нужно е да преосмислим договора, за да осигурим на хората по-солидно усещане за сигурност и по-добри икономически перспективи.
Централно място в тази задача са мерките, с които да подсигурим, че икономиките ни са по-справедливи. Докато глобализацията доведе до по-голямо равенство между отделните нации – много бедни държави отбелязаха огромен прогрес през последните десетилетия – тя също така изостри вътрешните неравенства, което е особено видно в развитите икономики.
В борбата с тези тенденции в средносрочен план ще са ключови политики за “предварително разпределение” като инвестиции в образованието и инфраструктурата. В краткосрочен план обаче преразпределението също трябва да играе роля, особено на фона на това, че пазарите на труда възнаграждават все повече и повече висококвалифицираните кадри. През последните 20 години данъчните системи в развитите икономики стават по-малко прогресивни – тази тенденция трябва да бъде преобърната. Неравенството при богатството е нараснало дори повече от неравенството при доходите, така че трябва да се обмислят и данъци върху активи като земи и недвижими имоти.
Трябва да противодействаме и на голямото разрастване на дела от общите доходи, който отива при капитала, вместо при труда. Капиталът е високомобилен и може да избягва облагане чрез използване на данъчни убежища и различни “данъчно-ефективни” уговорки. Едно международно споразумение за запушване на подобни вратички и облагане на икономическата активност там, където се извършва, ще представлява голяма стъпка към по-справедлива икономика.
Това трябва да бъде допълвано с осигуряване на повече време за приспособяване на гражданите към конкурентния натиск и технологичните промени, носени от глобализацията. Нужни са механизми, които да дадат на работниците по-голяма преговорна сила – включително по-силни синдикати, схеми за споделяне на печалбата или кооперативи.
Също така е нужно да има минимално ниво на доходите, което да подсигурява на всички разумен стандарт на живот, дори ако заплатите им са ниски. Вместо много обсъждания безусловен базов доход, има по-добри решения като дотации към заплатите, данъчни кредити или по-високо минимално заплащане, които трябва да са съчетани с подобрен достъп до обществени услуги като образование и здравеопазване.
Гражданите трябва да са уверени в икономическото си бъдеще, дори докато обществата застаряват, а работните им места биват автоматизирани. Демографските промени означават, че много от нас, които са достатъчно годни, ще трябва да работят по-дълго. Свързването на възрастта за пенсиониране с очакваната продължителност на живота (както е например в Холандия) ще помогне за приспособяване на очакванията към тази нова реалност.
Преквалифицирането също ще става все по-важно, и правителствата ще трябва да следват примера на Дания и да инвестират значителни ресурси в това начинание, тъй като работодателите няма да имат големи стимули да го правят сами, когато текучеството на персонал нараства. Всъщност работниците трябва да получат право на финансови ресурси, които да инвестират в собствените си умения, така че да могат да се пренастроят и да са способни да се издържат през целия си живот.
При всички положения автоматизацията ще трансформира пазара на труда. Макар че в крайна сметка ще се появят нови работни места, работниците трябва да бъдат подпомагани по време на прехода. Трябва да използваме повишената производителност като възможност да елиминираме рутинните и зациклящи аспекти от труда и да ги заменим с по-смислена работа и свободно време.
Докато държавите забогатяват, хората започват да работят по-малко часове. Осигуряването на почасовите и временни работници (които обикновено са нискоквалифицирани и нископлатени) повече права за пенсиониране, платен отпуск и обучение, дава добри резултати в страни като Германия, Дания и Холандия.
Нов обществен договор, следващ тези насоки, е от ключово значение за поддържането на политическа подкрепа за отворени икономики и общества. Тези проблеми имат дълбоки корени в историята и ценностите, така че всяка страна ще прави различни избори в балансирането на отговорностите между индивидите, държавата и пазара. Но този разговор трябва да започне – и то скоро – ако искаме да възстановим усещането за сигурност и надежда в обществата.
About The Author
