В категории:Избрано / Икономика

Рентиерският капитализъм няма бутон за рестарт

Дори говорители на про-пазарния светоглед като Financial Times вече признават, че в икономическата система има нещо много нередно – но не се отказват от заблудите, че капитализмът може да бъде реформиран и да се върне към някаква идеализирана, непокварена форма

pixabay.com

Наскоро вестник Financial Times публикува серия отварящи очите статии за хаотичното състояние на световната политика, призоваващи за „рестартиране“ на глобалната капиталистическа система с цел тя да стане по-приобщаваща и насочена към „печалбата с цел“, вместо към печалбата като цел. Това изглежда като поразителен обрат за издание, което винаги е било свързвано с въртящият се около „свободния пазар“ светоглед на Уолстрийт и Лондонското Сити. В серията статии се призовава за насочена към работниците икономика в САЩ и дори се препоръчва извънредно правителство във Великобритания, ако е необходимо предвождано от Джереми Корбин, което да уреди въпроса с Брекзит.

Централното послание на тези публикации обаче се вписва в по-широките тенденции в редакционната политика на вестника, пише икономистът Джером Рус в свой анализ за New Statesman. Той изтъква, че промененият тон на Financial Times просто отразява тектоничните движения в британската и глобалната политика. Според него амбициозните призиви за реформи на този вестник, който винаги е бил свързван с икономическата ортодоксия, биха били немислими без кризата на легитимността, пред която днес са изправени политическите и финансови елити, както и без силния натиск, оказван от страна на масови движения.

Система, изпълнена с проблеми 

Най-важната статия от серията е анализ на главния икономически анализатор на вестника Мартин Улф, озаглавен „Как подправеният капитализъм накърнява либералната демокрация“. Улф започва анализа си с това, че безспорно нещо сериозно се е объркало с икономическата и финансова система. През последните четири десетилетия, особено в САЩ, се наблюдава забавяне в растежа на продуктивността, засилване на неравенството, както и огромни финансови шокове. Улф цитира доклад на икономистите Джейсън Фърман и Питър Оршаг, в който се отбелязва, че „Между 1948 и 1973 г., реалният медианен доход на домакинствата в САЩ е нараствал с 3% годишно. При този темп е имало 96% шанс детето да има по-висок стандарт от родителите си. След 1973 г., реалният медианен доход расте с по едва 0.4%. В резултат на това, 28% от децата имат по-ниски доходи от родителите си“.

Според Улф причината за това влошаване се крие до голяма степен в „рентиерския капитализъм“. В този случай „рента“ означава възнаграждение, надхвърлящо нивата, нужни за стимулиране на предлагането на търсените стоки, услуги, земя или труд. „Рентиерски капитализъм“ означава икономика, в която пазарът и политическата власт позволяват на привилегировани индивиди и бизнеси да извличат големи обеми такава рента от всички останали. Улф отбелязва, че това все пак не може да обясни всяко икономическо разочарование. Според някои изследователи има фундаментално забавяне на иновациите след средата на 20 век. Технологиите също така създават по-голяма зависимост от високообразованите хора, което води до повишаване на сравнителното им заплащане, с което би могло да се обясни част от неравенството. Само че делът на единия процент най-богати в САЩ от приходите преди облагане е скочил от 11% през 1980 г. до 20% през 2014 г. Това не е резултат от технологичните промени, свързани с уменията.

„Ако човек се заслуша в политическите дебати в много държави, особено в САЩ и Великобритания, би могъл да реши, че икономическите проблеми са най-вече по вина на вноса от Китай, нископлатеният емигрантски труд, или и двете. Чужденците са идеални изкупителни жертви. Но разбирането, че растящото неравенство и забавящата се продуктивност се дължат на чужденците, просто е невярно“, казва Улф.

Всяка богата западна държава днес търгува с развиващите се икономики повече, отколкото преди четири десетилетия. Но увеличаването на неравенството варира значително в различните страни. Резултатът зависи от поведението на институциите и пазарите, както и от избора какви вътрешни политики да се прилагат. След като прави преглед на голямо количество научна литература по темата, икономистът от Харвард Елханан Хелпман заключава, че „глобализацията под формата на външна търговия и прехвърляне на производства няма основен принос за растящото неравенство. Многобройни изследвания на различни фактори по цял свят водят към този извод“.

Изместването на голяма част от индустриалното пространство, най-вече към Китай, може да е понижило с малко инвестициите в богатите икономики. Но този ефект не може да е бил достатъчно силен за да намали значително ръста на производителността, смята Улф. Напротив, промените в глобалното разпределение на труда стимулират развитите икономики да специализират в сектори, изискващи високи умения, където има по-висок потенциал за бързо повишаване на производителността.

Спад на производителността в развитите икономики. Източник: FT.

„Вместо това обаче, наивният меркантилист Доналд Тръмп се фокусира върху дисбаланса в двустранната търговия като причина за загубата на работни места. Търговските дефицити са резултат от лоши сделки, твърди американският президент. Истина е, че САЩ като цяло имат търговски дефицити, докато ЕС има излишъци. Но техните търговски политики доста си приличат. Търговските политики не обясняват дисбалансите в двустранната търговия. Балансите на двустранната търговия от своя страна не обясняват общия платежен баланс. Последният е макроикономически феномен – както теорията, така и емпиричните доказателства сочат към това“, изтъква Улф. Икономическият ефект от имиграцията върху развитите държави също е малък, независимо колко е силен може да е политическия и културен „шок от чужденците“. Наличните изследвания категорично сочат, че ефектът от имиграцията върху реалните доходи на местното население и върху фискалната позиция на държавите е слаб, като в много случаи е положителен.

Безполезен и непродуктивен сектор

Улф изтъква, че далеч по-продуктивно от този носещ политически дивиденти, но погрешен фокус върху щетите от търговията и миграцията, би било изследване на самия рентиерски капитализъм, в който живеем. Той посочва, че финансите са отговорни за няколко измерения на проблема: „Либерализираните финанси имат склонност към метастазиране, подобно на рака. Оттам идва способността на финансовия сектор да създава кредит и пари за финансиране на собствените си дейности, приходи и (често илюзорни) печалби“.

В изследване, подготвено за Банката за международни разплащания през 2015 г., се казва, че „нивото на развитие на финансовия сектор е добро само до един момент, след което се превръща в бреме за растежа. Този бързо развиващ се финансов сектор е вреден за съвкупния растеж на производителността“. Авторите на доклада изтъкват, че когато финансовият сектор расте бързо, той наема талантливи хора. Тези хора се занимават с даване на кредити срещу имущество, защото това генерира обезпечение. Целият този процес представлява отклоняване на талантливи човешки ресурси в непродуктивни, безполезни направления.

Прекомерният растеж на кредитирането почти винаги води до кризи, както показват Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф в книгата си „Този път е различно“. Това е причината никое модерно правителство да не смее да остави предполагаемо воденият от пазара финансов сектор да действа без помощ и направление. Но това на свой ред създава огромни възможности да се печели от безотговорността: ези – те печелят; тура – всички останали губят. По-нататъшните кризи са гарантирани.

Финансовият сектор също така допринася за растящото неравенство. Томас Филипсон от Бизнес школата „Стърн“ и Ариел Решеф от Парижкото училище по икономика са установили, че сравнителните печалби на работещите във финансите са започнали да растат рязко през 80-те, което съвпада с дерегулацията на финансовия бизнес. Изследователите изчисляват, че „рентата“ – възнагражденията, надвишаващи нужните за привличане на хора в сектора – отговаря за между 30 и 50 процента от разликата в заплащането между финансистите и другите професионалисти от частния сектор.

Делът на най-богатият 1% в САЩ от общите доходи преди облагане нараства след 1980 г., докато делът на половината от населението с най-ниски доходи намалява. Източник: FT.

Тази експлозия на финансистката активност след 1980 г. не е допринесла за ръст на производителността – по-скоро дори я е намалила, особено след глобалната криза. Същото се отнася и за експлозивния ръст в заплащането на корпоративните мениджъри, което е още една форма на извличане на рента. Улф цитира данни, според които във Великобритания съотношението между заплащането на изпълнителните директори и средностатистическите работници е нараснало от 48 към 1 през 1998 г. до 129 към 1 през 2016 г. В САЩ това съотношение се повишава от 42 към 1 през 1980 г. до 347 към 1 през 2017 г.

Личен интерес

Заплащането на мениджърите бе обвързано с цените на акциите, което им даде огромен стимул да надуват тази цена – чрез манипулиране на счетоводните резултати или теглене на кредити за финансиране на обратни изкупувания. Никоя от тези тактики не добавя реална стойност за компанията – но пък добавят доста богатство към джобовете на мениджмънта. С този аспект на управлението е свързан и проблемът с конфликта на интереси, особено що се отнася до независимостта на одиторите.

Накратко, личните финансови съображение се просмукват в процеса на вземане на решения на корпоративното управление. Улф цитира книгата на икономиста Андрю Смитърс „Производителност и културата на бонусите“, където се посочва че тази практика идва за сметка на инвестициите и дългосрочния ръст на производителността. Друг фундаментален проблем е свиването на конкуренцията. Някои изследвания показват все по-голяма пазарна концентрация в САЩ, по-малко нови фирми и по-малък дял на младите бизнеси в икономиката в сравнение с преди 3-4 десетилетия. Доклади на ОИСР и Oxford Martin School също отбелязват разширяващата се пропаст по отношение на производителността и маржа на печалба между водещите бизнеси и всички останали. Тези данни подсказват, че тече процес на отслабване на конкуренцията и увеличаване на рентата на монополистите. Освен това, голяма част от увеличаването на неравенството произтича от коренно различното заплащане за работници със сходни умения в различни фирми: това също е форма на извличане на рента.

Дял на най-богатите 10% от населението в развитите икономики. Разликите в степента на неравенството показват, че увеличаването му не е резултат само от естествени процеси, но и от прилаганите политики. Източник: FT.

Според Улф част от обяснението за отслабената конкуренция са пазарите, действащи на принципа „победителят взема почти всичко“ – няколко „суперзвезди“ и техните компании прибират монополистика рента, защото мащабът им позволява да обслужват глобалните пазари много евтино. Основните примери в това отношение са нулевите пределни разходи на платформите-монополисти (Facebook, Google, Amazon, Alibaba и Tencent), както и ползите, които тласкат хората да използват тези мрежи, които и другите използват.

Друга подобна „природна сила“ са мрежовите ефекти от големите градски агломерации, описани от Пол Колиер в книгата му „Бъдещето на капитализма“. Успешните метрополиси – Лондон, Ню Йорк, района на Залива в Калифорния – генерират мощни затворени кръгове, които привличат и награждават талантливи индивиди. Това ощетява бизнесите и хората, затворени в по-малките населени места. Агломерациите също създават рента, не само през цените на недвижимите имоти, но и на печалбите. Монополистките ренти обаче не са разултат само от подобни естествени – макар и тревожни – икономически сили. Те са резултат и от водената политика.

„През 70-те години професорът от Йейл Робърт Борк настоява, че „благосъстоянието на потребителите“ трябва да е единствената цел на антитръстовите политики. Подобно на максимализирането на стойността за акционерите, това виждане опростява прекомерно сложни проблеми. Това разбиране доведе до търпимост към силата на монополите, стига цените да остават ниски. Високите дървета обаче лишават фиданките от светлината, нужна им, за да растат. Същото се отнася и за много от гигантските компании“, изтъква Улф.

Някои хора интерпретират  „монополистката рента“, която се наблюдава във водещите икономики, като израз на „творческата разруха“, възхвалявана от австрийския икономист Джоузеф Шумпетер. Според Улф обаче не се вижда достатъчно творчество, разруха или ръст на производителнсотта, за да може тази теза да звучи убедително. „Един безспорен аспект от търсенето на рента е радикалното избягване на данъци. Корпорациите (а също и акционерите) са облагодетелствани от обществените блага – сигурност, правораздавателни системи, инфраструктура, образована работна ръка и социо-политическа стабилност, осигурявани от водещите либерални демокрации. Същевременно те се намират в идеална позиция да експлоатират вратички в данъчното законодателство – особено тези компании, за които е трудно да се определи къде точно се намира производствената и развойната им дейност. Най-големите предизвикателства пред корпоративната данъчна система са данъчната конкуренция,  ерозията на данъчната основа и „изнасянето“ на печалбата. Виждаме ефектите от това в намаляващите данъчни ставки, в прехвърлянето на интелектуална собственост в данъчни убежища, и в манипулирането на вътрешно фирмените разплащания и дългове“, пише Улф.

През 2015 г. Международният валутен фонд изчислява, че ерозията на данъчната основа и прехвърлянето на печалби са намалили годишните данъчни приходи на страните от ОИСР с около 450 млрд. долара (1% от техния БВП), а на страните извън ОИСР с малко над 200 млрд. долара (1.3% от БВП). Улф изтъква, че това никак не са маловажни цифри, като се има предвид, че за 2016 г. събраните данъци съответстват на едва 2.9% от БВП в ОИСР и 2% в САЩ.

Доклад на Брат Сетсър от Council on Foreign Relations показва, че щатските корпорации отчитат седемкратно по-големи печалби в малки данъчни убежища (Бермуда, Британски територии в Карибите, Ирландия, Люксембург, Холандия, Сингапур и Швейцария), отколкото в шест от най-големите световни икономики (Китай, Франция, Германия, Индия, Италия и Япония). „Това е безумно. Данъчната реформа на Тръмп на практика не промени нищо. Излишно е да се казва, че не само корпорациите от САЩ се възползват от подобни вратички. В подобни случаи не само има възползване от рентата, но и създаване на такава – чрез лобиране в полза на несправедливите данъчни вратички и срещу необходимото регулиране на сливанията, антиконкурентните практики, лошото финансово поведение, опазването на околната среда и гаранциите на пазарите на труда. Корпоративното лобиране смазва интересите на обикновените граждани“, казва Улф. Той посочва, че има проучвания, които показват ясно, че желанията на обикновените хора нямат никакво значение при изготвянето на политики.

След кризата от 2008 г. щатските корпорации започват да отчитат все по-голяма част от печалбите си в малки данъчни убежища, а не в големите държави, в които развиват дейността си. Източник: FT.

„Някои западни икономики все повече заприличват на Латинска Америка по разпределение на доходите, и заедно с това политиките им също стават по-латиноамерикански. Някои от новите популисти обмислят радикални, но необходими промени в антитръстовите, регулаторни и данъчни политики. Други разчитат на ксенофобски примамки, докато продължават да насърчават капитализма, манипулиран в полза на малък елит. Тези тенденции могат и да доведат до края на либералната демокрация“, предупреждава Улф.

Добър и лош капитализъм

В края на анализа си, главният икономически анализатор на Financial Times призовава бизнес лидерите да спомогнат за изграждането на по-справедлива и ефективна данъчна система, социални мрежи за сигурност и по-демократична политическа система, защото в крайна сметка това ще е и в техен интерес. В своя коментар, озаглавен „Рентиерският капитализъм няма бутон за рестартиране„, Джером Рус отбелязва, че от гледната си точка на „просветен либерал“, Улф в крайна сметка настоява капитализмът да бъде спасен от самия него.

„Противопоставяйки „лошия“ капитализъм на непродуктивното рентиерство на „добрия“ капитализъм на продуктивното предприемачество, конвенционалният либерален разказ пренебрегва факта, че двете неща са неразривно преплетени. Това мислене разчита на идеализираната, но изцяло теоретична версия, според която капитализмът е чист, непокварен и далеч по-добронамерен, отколкото някога е бил или някога ще бъде“, пише Рус. Той подчертава, че реалността е друга – концентрацията на богатство и власт в ръцете на малцина привилегировани рентиери не е отклонение от капиталистическата конкуренция, а логичен и често срещан резултат. „На теория, ние можем да направим разграничение между непродуктивняи рентиер и продуктивния капиталист. Но няма какво да спре продуктивния, предполагеамо отговорен бизнесмен да се превърне в отсъстващ наемодател или отдалечен акционер – и често точно това се случва. Рентиерската класа не е отклонение, а постоянно повтарящо се явление – което обикновено съпътства периоди на продължителен икономически упадък“.

Според Рус това е разместване, което обикновено се развива след икономически кризи, когато е по-лесно да се правят пари чрез спекулативни активи или търсене на монополистки ренти, отколкото чрез инвестиране в производство. Той дава за пример известната ренесансова династия Медичи, които са се трансформирали от търговци на текстил в банкери след икономическа криза през 14 век. Богатите търговци в Амстердам също се превръщат в „натруфени“ рентиери на фона на западането на Холандската република през 18 век. Френският историк Фернан Бродел нарича това регулярно развитие „знак за настъпваща есен“ – симптом на крайната фаза на дълго разрастване, което неизбежно бива последвано от период на смут и реорганизация.

Същият процес започва да се развива отново, макар и в много по-голям мащаб, още с икономическите кризи през 70-те. След 2008 г. набира скорост, което води до възхода на нова реколта капиталисти-рентиери и монополисти – от Amazon и Facebook, през Goldman Sachs и GlaxoSmithKline, до Pfizer – които притежават не само огромна пазарна сила, но и огромно политическо влияние.

„FT призовава „лидерите в конферентните зали и отвъд тях“ да „рестартират“ капитализма и да създадат по-динамична и приобщаваща икономика. Това послание със сигурност ще се радва на одобрение от делегатите в Давос, докато пият шампанско около камината. Но идеята, че бутонът за рестартиране на капитализма – ако подобно нещо въобще съществува – може да бъде натиснат безопасно от някоя заседателна зала, съвсем не отговаря на уроците на историята“, пише Рус.

Според него ако историята ни учи нещо, то е че разполагащите с богатство и власт нямат почти никакъв стимул да ограничават своите икономически и политически привилегии – и че създадената от тях система може да случи единствено за по-нататъшното им окопаване. Рус припомня случая на милиардера-инвеститор Уорън Бъфет, който след като открива, че правителството на САЩ иска да плати като данък много по-малък дял от приходите си, отколкото секретарката му ще плати от своите, заключава: „Има класова война, която се води от моята класа, богаташката класа, и ние печелим“.

„През 30-те годин Джон Мейнард Кейнс, водещият просветен либерал по онова време, все още вижда „рентиерския аспект на капитализма като преходна фаза, която ще изчезне, след като е свършила работата си“. Той твърдо вярва, че „евтаназията на рентиера, на инвеститора без функция, няма да е нещо внезапно, а просто постепенно продължение на това, което наблюдаваме напоследък във Великобритания“. Днес обаче рентиерите продължават да се радват на привилегирована позиция под есенното слънце. Рентиерският капитализъм не само не бе постепенно премахнат, но е станал още по-силен и устойчив. Дори ако е възможно да се „рестартира“ капитализма – и дори ако тези в заседателните зали наистина го искат – само въпрос на време е отново да се възроди“, завършва Рус.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар