В края на миналата седмица Комисията за образование и наука към Народното събрание одобри и двата законопроекта за изменение на Закона за вероизповеданията, внесени през май. Първият от тях е с вносители Цветан Цветанов, Корнелия Нинова и Мустафа Карадайь и отразява волята на трите партии, с подкрепата на президента Румен Радев, да покрият през държавния бюджет заплатите на свещениците от двете водещи вероизповедания, като същевременно ограничат даренията от чужбина. Вторият законопроект е внесен от „Обединени патриоти”, след като те не успяха да постигнат договореност с коалиционните си партньори от ГЕРБ за общ проект.
Законопроектът на ГЕРБ, БСП и ДПС, който се очаква да получи достатъчна подкрепа в пленарна зала, предвижда да се забрани външното финансиране за заплати на свещениците и административния персонал. Те ще се поемат от държавна субсидия в размер от 10 лева на човек, декларирал принадлежност към съответната религия при предишното преброяване, но не повече от общо 15 милиона лева. Чуждестранните дарения за изграждане на недвижими имоти пък се предвижда да минават през одобрението на дирекция „Вероизповедания” на Министерски съвет.
По този начин двете най-големи религии, към които са се причислили над 1% от населението при преброяването през 2011 г., ще започнат да се финансират и отчитат на същия принцип като партиите. От представянето на законопроекта в комисията по образование и култура, направено от Йордан Цонев (ДПС) се разбира, че държавата е склонна да отстъпи от изискването си вероизповеданията да подават отчети, чрез които да се проверява за съмнително финансиране. По неговите думи:
„Ние искаме поне част от дарителството – поне крупното от чужбина, да не е анонимно, за да може държавата да проследява откъде идват тези средства. Светият синод категорично възразява, останалите вероизповедания – също. Те наистина съществуват от дарения и волята на голяма част от дарителите е да останат анонимни”.
От изказването му обаче става ясно, че вносителите са склонни да отстъпят и да се изисква отчет само за средствата, които са получени от бюджета под формата на субсидия, а дирекцията по вероизповеданията да не получава допълнителни правомощия да събира информация за дарения и тяхното използване. По този начин обаче ще стане невъзможно да се постигне основната декларирана цел на законопроекта да ограничи „влиянието на чужди на страната държави и организации през основните вероизповедания, касаещи националната сигурност”. Възможността за регулация на чуждестранните дарения поначало е спорна, тъй като за целта могат да бъдат използвани подставени лица в страната или фиктивно регистрирани юридически лица.
Отстъпленията идват след критични становища от страна на всички по-големи църкви, включително БПЦ и Главното мюфтийство, които единствени биха имали право на допълнителна субсидия. Най-остри са възраженията на Светия Синод:
„Категорично е възражението на Светия Синод да се предоставят отчети на вероизповеданията. Такъв нормативно установен контрол е имало през тоталитарния, авторитарен и богуненавистен режим от 1949 до 1990 г. Повторното му установяване би било белег на аналогични тенденции в съвременната българска държава”
Според синода „увеличаване на контролните функции на една дирекция в МС „Вероизповедания”, чрез което се цели контрол на даренията и финансите на вероизповедания” би означавало „грубо нарушение и намеса на държавата” във вътрешните работи на църквите и е определено като противоконституционно.
По-нататък синодът стига до извода, че изискването за отчетност на така субсидираната църква противоречи на „църковно-юридическите източници от времето на първото хилядолетие” и би представлявало на практика ограничение на ползването на имуществото ѝ, което е определено като „гонение”.
Според становището даренията са „дълбоко личен акт” и част от „интимния религиозен живот” на вярващите и „не могат да бъдат предмет на регламентиране и контрол от страна на държавата”. Църквата е определена като „институция с двухилядолетна история, основана от Самия Господ Иисус Христос” и опитите да се упражни контрол върху нея са завършвали с неуспех в миналото.
Въпреки нежеланието за публичен контрол, православната църква смята, че „следва да се подкрепи идеята на вносителите да се увеличи държавната субсидия за вероизповеданията”, което не е определено като „вмешателство“, „гонение“ или „тоталитаризъм“. Синодът също така е против тавана на субсидията от 15 милиона лева на година, като отбелязва, че би трябвало да получи 43.7 млн. лв., за да се запази пропорцията спрямо мюсюлманското вероизповедание и поставя изискване „да не се определя горна граница”.
Сходни възражения срещу отчетността отправят и от мюсюлманското вероизповедание, което възразява и на изискването висшите духовни училища да се акредитират. Пред комисията адв. Асан Имамов обяснява, че вече съществуващият Висш ислямски институт не може да премине акредитация по Закона за висшето образование поради „липса на материална база, сгради, и най-вече хонорувани преподаватели”. Йордан Цонев уточнява, че ще се запази сегашната възможност институтът да съществува без акредитация и добавя:
„Нямаше никакви пречки да бъдете Ислямски факултет на Софийския университет, или Ислямски факултет на Шуменския университет – никакви пречки!”
Накратко, имаме законопроект, който предвижда държавата да субсидира двете основни религии с над 20 млн. лева, следвайки принципа на финансиране на партиите. Вероизповеданията обаче няма да преминават отчетния процес, на който са подложени партиите, при които са ограничени големите дарения, а останалите се декларират и са достъпни за публичността. В допълнение, не е изключено в бъдеще религиозните факултети в университетите да се умножат, а към „академичния параклис“ на СУ да се добави и „академична джамия“. Това е необичайно за институции, за които се предполага, че се занимават с наука и светско образование.
На фона на всичко това, изглежда странно, че това е на практика единствената реформа, за която управляващи и опозиционни партии, както и президентството, са единодушно съгласни, че трябва да бъде извършена.
About The Author
