Вярвате ли в чудеса? Ако да, моля подредете са на опашката. Сума ти хора си представят, че можем да продължим да я караме както досега, стига да заменим един материал с друг. През миналия месец искане до веригите кафенета Starbucks и Costa да заменят пластмасовите чаши с такива, направени от царевично нишесте, бе споделено в Twitter 60 хил. пъти, преди да бъде изтрито.
Подкрепилите това искане пропуснаха да се запитат откъде ще дойде това царевично нишесте, колко земя ще е нужна за отглеждането му и колко производство на храна ще измести. Те пренебрегват щетите, които това производство би причинило: царевицата е пословична с изтощаването на почвата, а отглеждането ѝ често изисква големи дози пестициди и торове.
Проблемът не се свежда само до пластмасата: проблемът е в масовостта на еднократната употреба. Или с други думи, проблемът е в това, че макар да живеем на единствената планета, която ни е известно да поддържа живот, се стремим към начин на живот, който изисква поне четири такива планети. Независимо какво консумираме, самият обем на консумация претоварва жизнените системи на Земята.
Не ме разбирайте погрешно. Нашата лакомия за пластмаса оказва много лошо влияние върху околната среда, а кампаниите за ограничаване на използването ѝ са с добра мотивация и понякога ефективни. Но не можем да намерим решение за екологичната криза като заменим един прекомерно използван ресурс с друг. На този аргумент хората обикновено реагират с въпроса: “А какво да използваме тогава”?
Правилният въпрос е “Как трябва да живеем?” Но мисленето на системно ниво също е сред застрашените видове. Част от проблема идва от източниците на кампаниите за ограничаване на пластмасата, като например документалната поредица на ВВС “Синята планета 2”. Първите шест епизода имаха силен и последователен разказ. Но седмият, който се опитваше да обясни заплахите, пред които са изправени прекрасните създания разкрити от поредицата, прескачаше от един проблем на друг. На зрителите беше казано, че “могат да направят нещо” срещу унищожаването на живота в океана. Но не им беше казано какво. Нямаше обяснение защо тези проблеми съществуват, какви сили са отговорни за тях и как можем да им се противопоставим.
Насред цялата непоследователност, един от героите на епизода заяви следното: “Според мен нещата се свеждат до това всеки от нас да поеме отговорност за личните си избори в ежедневния живот. Това е всичко, което може да се очаква от нас да направим”. Това перфектно представя грешното вярване, че по-добра форма на консуматорство ще спаси планетата.
Проблемите, пред които сме изправени, са структурни: политическа система в плен на търговски интереси и икономическа система, търсеща безкраен растеж. Разбира се ние трябва да се опитаме да минимализираме следите си върху околната среда, но не можем да конфронтираме тези сили просто като “поемем отговорност” за това какво консумираме.
За съжаление това са проблеми, които “Синята планета” конкретно и медиите като цяло избягват. Възхищавам се на автора на поредицата Дейвид Атънбъро за много неща, но не съм фен на енвайръментализма. Атънбъро избягва да отправя предизвикателства към властта – или като говори с неясни термини, или като се съсредоточава върху проблеми, за които не са отговорни силни мощни интереси. Тези тенденции могат да обяснят заобикалянето на очевидни проблеми в документалния му филм.
Най-очевидният от тях е рибарската индустрия, която превръща удивителни форми на живот в морска храна. Тази индустрия, движена от нашите апетити и защитавана от правителствата, причинява каскаден екологичен колапс във всички световни океани. В “Синята планета 2” обаче на зрителите бе показан риболов само на видове от този 1%, който се възстановява. Много бе умилително да гледаме как норвежки лодки за херинга се опитват да избегнат убийствата на косатки, но не ни бе казано колко необичайно е това.
Дори проблемът с пластмасата в морето до голяма степен идва от риболова. Оказва се, че 46% от Голямото тихоокеанско боклучено петно – което се превърна в символ на нашето разсипническо общество – съставляват изхвърлени мрежи, а в останалата част се намират различни видове рибарско оборудване. Изоставените рибарски материали обикновено се оказват значително по-опасни за морския живот от други видове отпадъци. А относно пликовете и бутилките, допринасящи за бедствието – огромната част от тях идват от по-бедни държави, които не разполагат с добри системи за обработка на отпадъци. Но тъй като тези аргументи биват подминавани, ние търсим решенията на погрешни места.
От това погрешно насочване на усилията произтичат всякакви извращения. Преди време една изявена британска природозащитничка публикува снимка на скариди, които си е купила от магазина, радвайки се, че е убедила продавачите да ѝ ги опаковат в донесена от нея кутия, а не в найлонов плик. Тя свързваше това със защитата на океаните. Само че самото купуване на скариди е в пъти по-вредно за морски живот от пластмасата, в която са опаковани. При лова на скариди има най-високото ниво на хващане на други видове сред всички видове риболов – и води до унищожаване на голям брой костенурки и други застрашени видове. Фермите за скариди са също толкова лоши, защото заради тях биват унищожавани цели мангрови гори, които са от ключово значение за възпроизводствто на хиляди други видове.
Ние сме държани забележително невежи по тези въпроси. Като потребители ние сме объркани, баламосани и почти безсилни – и корпоративните сили полагат сериозни усилия да ни убедят, че можем да борим климатичните промени индивидуално. Дори обществената ВВС има силно политизиран подход към екологичните проблеми и застава на страната на система, решена да прехвърля отговорността за структурните процеси върху индивидуалните купувачи. Само в качеството си на граждани, предприемащи политически действия, можем да насърчаваме значима промяна.
Отговорът на въпроса “Как трябва да живеем?” е “Просто”. Но да живееш просто се оказва доста сложно. В “Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли правителството изтреби “живеещите просто”. Това като цяло е ненужно – в днешният свят те могат да бъдат безопасно маргинализирани, обиждани и отхвърляни. Идеологията на консуматорството е толкова преобладаваща, че е станала невидима – това е пластмасовата супа, в която всички ние плуваме.
Начинът на живот, за който една планета ще е достатъчна, означава не само да се опитваме да намалим собственото си потребление, но и да се мобилизираме срещу системата, която насърчава огромният прилив от боклуци. Това означава да се борим с корпоративната власт, да променяме политическото развитие и да предизвикваме основаната на постоянен растеж, поглъщаща света система, която наричаме капитализъм.
Публикуваният миналия месец доклад “Парник Земя”, който предупреждава за опасността да катурнем планетата в ново, необратимо климатично състояние, заключава следното: “Постепенните линейни промени … не са достатъчни, за да стабилизират Земната система. Ще бъдат необходими мащабни, бързи и фундаментални трансформации, за да се намали рискът от преминаване на границата“.
Кафе чаши за еднократна употреба, направени от нови материали, не само не са решение, те са увековечаване на проблема. Защитаването на планетата означава да променим света.
About The Author
