По време на олимпиадата в Рио през 2016 г. България предлагаше едни от най-щедрите премии за златен медал в света – 250 хил. лева. Това беше два пъти повече от премиите за шампионите от Русия и Франция и около пет пъти повече от тези за американци, немци и китайци. Бедните Великобритания, Швеция и Норвегия изобщо нямаха бюджет за бонуси на своите шампиони.
Естествено, нищо не пречеше на правителството да обещае дори „стотина милиона” лева премия, защото изгледите да се наложи наистина да ги плати бяха незначителни. Причината за това се корени във въпросите как се ангажират достатъчно хора в спортни занимания, така че да се увеличат шансовете някои от тях да достигнат високи постижения, и… как да се прехранват, докато станат олимпийски шампиони.
Докато премията за олимпийско злато е четвърт милион, тази за световна титла е 9 хил. лева или 28 пъти по-малко. Повечето спортисти не стават световни шампиони, така че разчитат на издръжка на съответната федерация, която често е абсурдно ниска и без адекватни условия за подготовка. Съвсем наскоро националният състезател по гребане Георги Божинов се отказа от спорта, при това в навечерието на световното първенство, което се провежда в Пловдив. Причината – заплата от 900 лева без пенсионни и здравни осигуровки. Тема, достойна не толкова за спортни журналисти, колкото за финансова полиция, НАП и инспекцията по труда.
При тези условия държавата може смело да обещава премии за успех, тъй като става все по-малко вероятно някой да се доближи до тях. Същото се отнася и за „обещанието” на Бойко Борисов след мача на националния отбор по футбол с Норвегия да даде въпросната сума за нов национален стадион, в случай че отборът се класира на следващото европейско първенство. Използваният от него израз „едно кокетно ново стадионче” идеално олицетворява държавната политика по отношение на спортната инфраструктура – инвестиране в скъпи проекти, които украсяват централните части на големите градове, без особена полза за развитието на спорта в страната. Новите зали в София, Бургас и Русе бързо станаха чудесна сцена за изпълнители от цял свят, но се ползват за спортни събития спорадично.
По-лошото е, че този тип инфраструктура не е достъпна за обикновените граждани. Показателно е заключението на спортния министър Красен Кралев, че е хубаво „за българските фенове, за българските зрители да има нов национален стадион”. Като инвестира единствено в зали и стадиони за елитния спорт, държавата реално подкопава основата, върху която той седи. Кой ще участва и кой ще гледа бъдещите световни първенства по волейбол, гребане или художествена гимнастика, когато цели поколения израстват почти без никаква възможност да се докоснат до тези спортове?
Милиони за кокетни зали и стадиони ще донесат точно това, което управляващите искат – малко фалшив блясък за бавно, но системно затихващия спорт в България. Инвестициите в масов спорт обаче се връщат под формата на намалени разходи за здраве и по-високи постижения на елитните атлети. Когато повече хора практикуват даден спорт, нивото се вдига от засилената конкуренция. Увеличават се и възможностите за професионалистите, тъй като за изявите им има публика и съответно спонсори.
Парадоксално, ако иска успехи на най-ниво, държавата не трябва да инвестира в елитния спорт, а в масовия – в отворените квартални игрища, безплатните общински школи и в събития, които са близо до хората, а не затворени в кокетни сгради. Естествено, инвестициите в масовия спорт се възвръщат в средносрочен план и няма как да им прережеш лентата. Затова не очаквайте такива от правителства, които се борят за рейтинг ден за ден.
About The Author
