В румънското публично пространство започва да добива очертания идеята, че лявото е противник на антикорупцията. Основните аргументи зад това твърдение са, че Социалдемократическата партия (която през последната година и половина предефинира антикорупцията, а през юли успя да свали от власт шефката на DNA Лаура Кьовеши – бел.прев.) принадлежи към социалдемократическото семейство. Тази партия е считана от мнозина за най-корумпираната. Независимата левица обаче също критикува начина, по който се води антикорупционната борба в Румъния. Като се стъпва на тези два частни случая, се правят генерализации от рода на „левицата се противопоставя на борбата с корупцията“ и „левицата е по-толерантна спрямо идеята за корупция от десницата“.
Нека го кажа от самото начало: подобни обобщения са абсурдни. Те показват зли намерения или липса на разбиране. Стъпвайки на своите ценности, левицата поставя по-голям акцент на ролята на държавата. Тоест е в неин интерес да има държава, която не е овладяна от корумпирано малцинство, която е водена от общественото благо, а не от благото на няколко души. Държавата, която е в служба на гражданина, е много по-важен елемент от мисленето на левицата, отколкото на десницата, предпочитаща да се измъкне от държавната опека и да даде отговорността за повече обществени функции на пазара. Когато казваме левица, това автоматично означава антикорупция. Почти тавтология е. Доказателство в тази посока е неотдавнашната позиция на новосъздадената лява партия „Демос“.
Всъщност, левицата е критична и скептична най-вече към начина, по който се разбира и прилага антикорупционната борба у нас. В Румъния все повече се твърди, че антикорупцията няма идеологически или партиен цвят, че е нещо от технически характер и така трябва да бъде разбирана и от левите, и от десните. Тази претенция за надскачане на идеологията е всъщност израз на идеологическа хегемония. Да се лиши един социален факт от идеологическо измерение, означава да се отрече правото на алтернативни интерпретации за него. Няма социални феномени, които да са неутрални, нито решения, които да са неутрални. Начините, по които дефинираме корупцията, и по които се борим срещу нея, също са израз на дадена идеология. А антикорупцията бе дефинирана и реализирана у нас изключително в десни категории.
Да вземем за пример дефиницията на корупцията. Всичко започва от определенията. Всяка дефиниция съдържа в себе си предпоставките за действие. Например от начина, по който дефинираме брака – между двама души от един и същи пол, между хора от различен пол или между повече от двама души от различен/еднакъв пол – следват серия от правни и социални последици, оказващи влияние на човешките отношения. Дефинициите винаги са израз на властовите отношения в обществото – който държи властта, контролира и дефинициите. А държейки тях, контролира властта. Това е порочен кръг.
Корупцията у нас масово се възприема като злоупотреба с публичен пост в личен интерес. Наказателният кодекс санкционира корупцията между два частни субекта. Но тук говоря не за предвижданото от закона, а за акцентите от публичния дискурс. На пръв поглед има солидни мотиви за досегашната визия – корупцията в публичния сектор е по-тежка, защото засяга пари на гражданина. Но и частната корупция може да струва много на клиентите, да намери израз в по-високи цени, да доведе до изкривяване на пазара и евентуално до създаване на олигополи. Корупцията, генерирана от големите корпорации, започна да бъде изследвана доста късно и все още не е достатъчно позната.
По принцип една десница с по-малко фобии, отколкото румънската, би трябвало да е по-загрижена за частната корупция, отколкото левицата (понякога наистина е по-загрижена), поради простата причина, че ако не бъде санкционирана, частната корупция може да подкопае конкуренцията, а по този начин и свободния пазар. Но за това би трябвало десницата да разбере, че свободният пазар се саморазрушава без интервенцията на държавата. Тази връзка е очевидна. Антикорупцията на румънската десница обаче се занимава повече със свободата на икономическите агенти, отколкото с антикорупция.
От тази загриженост за свободния пазар следва друга важна последица за местната борба с корупцията: тя идва в пакет с вярата, че либерализацията и приватизацията са лек срещу системната корупция. Там, където държавата се проваля, свободният пазар може да предложи решения, които ще отговорят по-добре на нуждите на гражданите, трансформирани в клиенти, но без да се поражда корупция. Да можеше и държавата да се приватизира, щеше да е още по-добре. Защото нашата антикорупция приключва там, където започва свободният пазар. Тя е главно наказателна. Прекалено е загрижена за осигуряването на независимо правосъдие, за наказание на виновните и не проявява интерес към структурните причини за корупцията. Проблемът с наказателната антикорупция не е, че е незавършена и спира на половината път, а че опитвайки се да реши един проблем, създава други – слаба държава, делегитимирана и неспособна, в сянката на която процъфтяват други видове корупция и злоупотреби.
Митологията на свободния пазар, закодирана в произхода на румънската антикорупция, се вижда не само в игнорирането на частната корупция, но и в толерирането на някои форми на злоупотреби, чиито ефекти са може би по-тежки от обикновения подкуп. Чували ли сте Моника Маковей или други от обкръжението ѝ да се възмущават от феномена „въртящи се врати”, т.е. движението на администратори от големите компании към държавни постове и обратно? Като цяло нашите борци с корупцията се възмущават, когато някой лидер на синдикат заеме публичен пост. Но когато бивш министър започне работа в голяма корпорация след края на мандата си, това е съвсем нормално, въпреки че е много по-сериозно, отколкото в случая на синдикалиста.
За нормален е считан фактът, че румънското правителство има ежемесечни срещи с една неформална група, съставена от представители на едрия бизнес – Коалицията за развитие на Румъния, дискутираща с властите какви мерки биха били в интерес на бизнес средата. В нашия малък свят около река Дъмбовица (скромна по размери река, която минава през центъра на Букурещ и често се използва, за да означи провинциалните мащаби на политическите дебати или разпри в страната – бел.прев.) ни интересува непропорционално много какво се случва с някой председател на местен съвет. Прекалено малко обаче следим какво става в света на големите корпорации и все по-голямото тяхно влияние върху политиката (разбира се всичко е важно, въпросът е в пропорциите). Съглашателството между големия капитал и държавата, което намира израз в изгодни за бизнеса закони, в освобождаване от данъци, във фискални облекчения, не се счита за корупция. Фактът, че това съглашателство развращава и корумпира същността на демократичните правила, в които всички граждани са равни пред закона и парите, не трябва да изменя равнопоставеността. Нашата антикорупция не се интересува, че общественото благо страда в името на тесния интерес на частните компании.
Тази липса на интерес за истинско равенство пред закона – реално, а не само проформа – идва от липсата на интерес към самата демокрация. Очевидно е, че всички герои на антикорупцията са считани за шампиони на демокрацията. Но това е само защото те работят с ограничени дефиниции – както за демокрацията, така и за корупцията. По същество най-силните гласове, които идват откъм румънската антикорупция, са антидемократичните. Те се опитват да заменят изборните демократични механизми с юридически и правосъдни. Лозунгът „Гласуваме за DNA” изразява именно това мислене (съществува дори книга „Гласувам за DNA” от Кристиан Гиня – бивш експерт по борбата с корупцията, бивш министър на европейските фондове в технократското правителство на Дачиан Чолош и настоящ високопоставен кадър на партията „Съюз „Спасете Румъния”” – бел.прев.).
Същността на демокрацията е дискусията, конфликтът и преговорите, а не решението на една институция от властова позиция. Правосъдието има своята роля в демокрацията, но не може да замени демократичните механизми. „Публичното министерство, което има функцията да представлява държавата и да иска приложението на закона в интерес на обществото, в крайна сметка е единствената власт, възприемана за демократична в своите актове”, пише френският историк и интелектуалец Пиер Росанвалон, когато говори за антидемократичния популизъм на днешните дни. Неговото описание важи в пълна сила за нашия антикорупционен дискурс.
Тъй като е основно наказателна, антиетатистка и антидемократична, румънската антикорупция не може да бъде посрещната с нещо друго, освен критики от страна на левицата. Това не означава, че левицата поддържа корупцията. Означава само, че гласовете на левицата се чуват по-малко в популистката истерия на десницата, която има квазимонопол върху публичния дискурс. Само че без системен подход към корупцията, без по-мащабна визия за преразпределянето и социалната справедливост, не бихме напреднали много като общество. Напротив – ще продължават да падат глави на обвинени и осъдени, ще имаме министри и политици, освободени предсрочно, но междувременно ще имаме и държава, все по-ограничена като функции, все по-слаба и делегитимирана. Корупцията на публичните услуги ще бъде заменена от дълбоко корумпиране на демократичните правила и норми, в чиито развалини местният вариант на мини-Тръмп само чака да се появи.
About The Author
