Представителите на работодателските организации често подчертават, особено след като безработицата падна до предкризисните нива, че основното предизвикателство пред икономиката е т.нар. “проблем с човешките ресурси”, застъпвайки се за “ускореното” му разрешаване.
Двете им основни идеи показват принципно противоречие, но двойният стандарт в случая е по-скоро правило, отколкото изключение. От една страна, те настояват за облекчаване на трудовата имиграция на граждани извън ЕС, защото трудно биха привлекли много хора от общността, на която България е най-беден член. От друга, те се застъпват за затрудняване на трудовата емиграция на българите, засега само чрез обвързването на висшето им образование със задължението да работят за българска фирма “определен период”.
Накратко, те биха искали да избегнат конкуренцията на другите страни от ЕС, повечето от които предлагат значително по-високи доходи в комбинация по-добри социални условия и съответно постепенно привличат все по-голям дял от работната ръка в България.
През 2017 г. всеки осми българин в трудоспособна възраст живее в друга страна от ЕС, което отрежда на страната ни 6-то място сред 28-те членки на съюза. Тази статистика включва само хора, които са се установили за повече от 12 месеца в друга страна, така че от сметката отпадат временно и сезонно мигриращите работници. Само Румъния се отличава значително с 19.7% от хората в трудоспособна възраст, работещи в друга страна от ЕС, следвана от Литва, Хърватия, Португалия и Латвия. На другия полюс са Германия с едва 1%, Великобритания (1.1%), Франция и Швеция (1.3%):
Въпреки близостта си до Западна Европа и най-вече Германия, социалноикономическите системи в Чехия (1.8%) и Словения (3%) също са достатъчно привлекателни, за да задържат своите граждани. Мобилността на работната ръка в икономически аспект обичайно се разглежда като предимство, но тази статистика показва, че тя не е дълбоко присъща именно на добре работещите икономики.
При присъединяването си към ЕС през 2007 г. само 4.5% от българите между 20 и 64 г. са се установили в друга страна-членка, а за десетилетие след това този дял почти се утроява. Само Румъния, Латвия и Литва са увеличили повече дела на трудоспособното си население, което работи в друга държава от ЕС. По този индикатор четирите страни рязко се отличават от всички останали:
Ако България иска да се развива устойчиво, ще трябва да помисли за системни реформи отвъд рестрикциите за младите, които искат по-достоен и сигурен живот, и вноса на работници от още по-бедни и отчаяни страни. Таблото за резултати в рамките на промотирания неотдавна Европейски стълб на социалните права показва „критичните“ точки, от които промяната трябва да започне: неравенство, бедност, младежка безработица и образование, социална защита и цифрови умения. Недостигът на работна ръка не е припознат от ЕК като критичен проблем за българската икономика, защото той е по-скоро следствие от горните.
About The Author
