Абе, къде е държавата?!

В България вероятно не минава и ден без някой, някъде, по някакъв повод, да се провикне:

„Абе, къде е държавата!? Няма държава, няма!“

Вероятно единствените реплики, които съперничат на тези по честота на провикване, са:

„Държавата само се бърка, където не ѝ е работа! Държавата е лош стопанин! Държавата да се оттегли и да остави хората на мира, да се оправят сами, без държавата да им се пречка!“

Колкото абсурдно взаимоизключващи се да са тези два възгласа, толкова редовно сме свикнали да ги чуваме – често от устата на едни и същи хора. А понякога, като в случая, за който ще разкажем – буквално в едно и също изречение.

Държавата едновременно се бърка нагло и постоянно в „частната инициатива“ на честните и добри „предприемачи“, като ги „потиска, репресира и изнудва“, но в същото време „се е скрила“, когато някой трагичен инцидент докаже липса на всякакъв контрол.

Когато частни язовири преливат и давят села, когато частни асансьори убиват, когато частни заводи избухват – използваме възгласа „няма държава!“ и справедливо се гневим, че „държавата ни е забравила“. В останалите случаи… гоним държавата, тикаме я в ъгъла, отричаме я и искаме да ни се маха от главата.

Един ден ни отвращава словосъчетанието „държавно планиране“ – защото как лошата държава нещо ще планира, нали я видяхме вече! – но също така сме възмутени, че държавата „е оставила всичко на самотек, цари пълен хаос!“. Обичаме да цитираме „законите на джунглата, където оцеляват най-силните, а слабите ги изяждат“ – но само да не изпаднем ние в позицията на слабия: тогава се гневим яростно, че „държавата не пази своите граждани“.

Кога ли ще осъзнаем, че нещата са поне малко свързани?

Когато 30 години си отричал държавата; когато си я натикал в ъгъла; когато си избирал политици – сиреч стопани – които сами се имат лоши; когато вместо в своите възможности и намерения да управляват качествено нещо общо (публично/държавно/общинско), се кълнат в „невидимата ръка на пазара“; когато начело на държавни фирми си поставял хора, които мразят публичната собственост – и предпочитат да режат тръбите на „Напоителни системи“; когато от сутрин до вечер пищиш за непосилните ѝ регулации и административна тежест;

Тогава защо се изненадваш, когато: държавата я няма, когато ти трябва; натикана е в ъгъла, дребна и безполезна; управляват я политици, които не вярват във функциите ѝ; „невидимата ръка“ се е оказала ръка на джебчия или ти е показала среден пръст; държавните компании са докарани до разруха и фалит, за да бъде прилапано, каквото може; няма контрол, няма стандарти, няма изисквания, няма последствия.

Ако държавата не може да решава нищо и да се бърка в свободната инициативност на индивида, а трябва да остави всичко на пазара, който сам ще се регулира най-добре без глупавите ѝ намеси, регулации, изисквания и закони, защо тогава:

• Не позволим свободната продажба на хероин в лафки, магазини, дворове и градинки? Има търсене, да има и свободно предлагане! Кой чиновник е решил, че трябва да бъде забранено? Било вредно – вреден е и маргаринът, но не е забранен. Щом човек иска да се трови – трябва да го прави свободно, докато сам не разбере, че нещо му вреди.
• Не премахнем ограниченията върху свободното движение на автомобили по улиците? Защо, кога и къде някой е решил, че можеш да шофираш, чак щом навършиш 18? В други държави възрастта е по-ниска! И защо точно 18 или 16? Защо не 14 или 12 години? Хората са различни, развиват се различно, уменията им са различни – откъде накъде някой ще им казва, че трябва да навършат каквато и да е спусната отгоре възраст, за да могат да шофират? Да кара който прецени, че може, недопустимо е някой административно да му казва, че не може!
• Не освободим от всякакви забрани и не насърчим детския труд? Здрав и прав 8-годишен, а не му дават да бачка? Насилват го да ходи на училище, като може вече да изкарва пари? И това при тази липса на работна ръка!
• Не изхвърлим най-после всякакви регулации и стандарти, които някой, някъде, някога е решил да налага? За безопасност, за чистота на водите, въздуха и почвите, за вредни продукти и съставки в храните, за срок на годност. Това го е решила лошата държава – събрали се някъде и решили вместо мен, откъде накъде? Всеки сам да преценява какво да диша, пие и яде.

„Тогава, тогава… предвиждам такъв живот, че само си викам: Дано!“

Или пък не съвсем? И така, да се върнем на възгласите. Един ден сме правоверни десни, които не понасят планирането и целенасочените държавни политики, но когато опре до нашата черга – много обичаме да разреждаме десничарската си правоверност със ситуационен социализъм.

Иначе как да наречем това:

„Не се полагат планомерни държавни усилия за връзка между културните и образователни политики, докато общото ниво на публиките спада, а културната консумация съзнателно се комерсиализира“, изречено от устата на десни шамани като Тони Николов, Ивайло „Нойзи“ Цветков и Калин Янакиев?

„Българската култура е недофинансирана. Недостатъчното финансиране се отнася както за мизерния процент от бюджета, предназначен за култура, така и за недостатъчните държавни и общински фондове за културни проекти и програми“, добавят те. Безспорен факт! А кой да я финансира? Защо пазарът не я финансира? Защо не се отварят стотици частни театри, опери, читалища, а вместо това никнат молове, лафки и казина?

Но не, отмятаме се ред по-долу, не щеме ний пари от таз държава! Ето какво било: „То се проявява и в почти отсъстващите улеснения и облекчения за бизнеса, които биха могли да стимулират частния сектор да подкрепи проекти в областта на културата“. Хем я няма, хем ни пречи да финансираме. А ние така да искаме, така да се натискаме, но…

„С псевдопазарни аргументи последователно се пропилява културен капитал, разрушават се традиции, институции и културни мрежи, изграждани от десетилетия“, пишат още господата и дамите. Десетилетия? Кои десетилетия, че ни стана интересно? Кога по-точно и как? И що е то – псевдопазар. На кой пазар е забранила държавата да се развие? Как държавата попречи на в-к „Култура“ да се пребори с жълтите вестници на свободния пазар, г-н Бодаков, г-жо Червенкова?

По този повод, продължават (не)съзнателно интелектуалците: „Критиката и критическата публичност деградират заради унизителното състояние на специализираните медии за литература и култура, които не срещат адекватна подкрепа от страна на държавните институции“. Подкрепа, подкрепа ми дай, но ако може едновременно и да те няма.

„Самото словосъчетание «културно наследство» все повече става синоним на корупционни схеми, на приватизирани национални ценности, на легализиране на нелегални колекции“, ядосват се още авторите на писмото. И как не, кой не би бил ядосан! Но чакайте – приватизацията не беше ли прекрасна? Къде е мястото тук на държавата и защо колекциите да са държавни, а не частни? Като са нелегални, да се легализират и толкова.

„Колекции мухлясват в депата, разпадат се картини и скулптури, гние текстил, фондовете на библиотеките не се обновяват, закриват се читалищни и училищни библиотеки, няма кой да записва и съхранява, да дигитализира и продава българското музикално наследство; дори българските филмови ленти от близкото минало постепенно стават негодни за употреба“, пишат още интелектуалците. Сълзи да тръгнат току, но чакай – нали така беше в джунглата? Оцеляват само силните, които могат да се борят и конкурират на пазара!

„Не съществува и стратегическа протекционистка държавна политика“, добавят те, а ние просто нямаме какво да добавим от изумление и се чудим какво да извикаме днес:

„Държавата е лоша, да се маха!“ или „Абе, къде е държавата?!“.