„Държавата е лош стопанин!“, сопна се преди дни Бойко Борисов по време на форум на младежите на ГЕРБ. Изказването му беше направено по повод скандала с ЧЕЗ, който закономерно възмути голяма част от обществото и тепърва предстои да се разгръща. Изказването на Борисов не е нито случайно, нито би трябвало да ни изненадва – както самият той добави, ГЕРБ „като дясна партия оставаме верни на философията си, че трябва да насърчаваме частния бизнес, не е добра идея да одържавяваме фирмите“.
Репликата, че „държавата е лош стопанин“ е придобила ореол на аксиома – нещо, което не се налага да доказваш. Достатъчно е просто да го съобщиш и ще бъде прието за факт, който не подлежи на оспорване. Или поне така беше доскоро. Същата реплика беше използвана преди години и от тогавашния енергиен министър Делян Добрев покрай протестите заради цената на тока. Притеснен от надигащите се настроения за развенчаване на една от най-големите и вредни мантри на прехода, Борисов побърза да се хвърли в нейна защита.
В подобно изказване от устата на случаен експерт (най-често с философско, а не с икономическо образование) от Института за пазарна икономика нямаше да има нищо странно. Но е време да помислим дали не е странно, когато твърдението за „лошият стопанин – държавата“ идва от… стопанин №1 в същата тази държава – министър-председателят трети мандат Бойко Борисов. (С риск да му дадем лоша идея ще му припомним, че софийското метро, например, се управлява от общинска, а не от частна фирма).
Рамо срещу тезата за неподлежащото на оспорване величие на частното управление на всеки един актив и приватизацията като универсално лекарство на всеки проблем дойде от малко изненадваща посока. „Борисов отново изговори най-вредната фраза на българския посткомунистически преход – „Държавата е лош стопанин“. Това не е вярно. Това е лозунгът на разграбването на българската национална собственост в продължение на четвърт век от хора и корпоративни групи, които имаха нужда от някаква, макар и дребна легитимност на грабежа. Тази фраза им осигури легитимност“, написа не кой да е, а една от знаковите академични фигури на прехода, най-вече в идеологически смисъл – политологът Огнян Минчев.
„За определени стратегически сектори, които имат пряко значение за защитата на обществения интерес, държавната собственост е легитимен и предпочитан инструмент“, подчерта Минчев, с което влезе в остро противоречие с мнозина пазарни талибани, които все още смятат (и до голяма степен с основание) че държат юздите на обществения разговор по темата. Изказването на Минчев е знаково, тъй като идва именно от човек като него – виден представител именно на десния неолиберален кръжок, който наложи тази мантра в България и се постара да я превърне в аксиома, помпайки я с „легитимност“ по метода „една лъжа повторена сто пъти…“
Като оставим настрана факта, че „осигуряването на легитимност“ чрез тази фраза се случваше именно с огромната „експертна“ помощ на знайни и незнайни „центрове“ и „институти“, Минчев е напълно прав. И ако в България се надяваме подобни скандали да ни върнат в реалността, която очевидно плаши Борисов, то на много места по света панацеята „приватизация“ отдавна е развенчана. В доклад на TNI от юни миналата година се посочва, че от 2000-ната година насам има 835 примера за ренационализация (с уговорката, че изследването е съсредоточено върху общински, а не върху държавни предприятия) в 1600 общини в 45 страни от цял свят.
Най-често общинските услуги се възстановят във водния и… енергийния сектор, показва още изследването. А на въпроса защо хората по цял свят си връщат обратно базови услуги от частни оператори, отговорът е: за да се прекратят злоупотребите на частния сектор, нарушенията на трудови права, желание за възвръщане на контрола върху местната икономика и ресурси, желание да бъдат предоставени достъпни услуги, намерения за налагане на стратегии свързани с климата и други.
В доклада могат да бъдат открити десетки конкретни примери от Франция, Германия, Великобритания, Испания, Норвегия, Индия и много други.
По света са хиляди примерите за успешни държавни и общински компании, които никой не си е помислял да приватизира, но не липсват примери и за ренационализация на приватизирани държавни предприятия. „Британското правителство беше принудено да ренационализира железопътната мрежа след фалита на нейния частен оператор. В Австралия неудовлетвореността от монопола на приватизираните телекомуникации накара правителството да обяви, че ще се завърне в този бизнес, като изгради собствена мрежа за широколентов интернет с национално покритие. Нова Зеландия, където пазарният либерализъм е приложен в радикална форма през 80-те и 90-те години, ренационализира националните си авиолинии през 2001 г. и железниците няколко години по-късно“, посочва австралийският икономист Джон Куигин.
Всъщност няма нужда да пътуваме далеч, за да си спомним, че част от въпросните компании, чиято дейност държавата България не иска, защото се смята за „лош стопанин“, всъщност се стопанисват именно от държавата – само че не българската държава, а например от чешката (CEZ) или австрийската (EVN). (Отделна тема са спецификите на управлението на публични компании и дали макар и държавна/общинска собственост, те се управляват в полза на хората).
Силата на подобни псевдоаксиоми у нас все още е голяма, но стопаните като Борисов определено имат причина да се притесняват, че рано или късно ще настъпи крахът на тази мантра. Защото държавата не е и не може да бъде лош стопанин просто така, по презумция или защото така му харесва на някой философ, минаващ за експерт по икономика.
Но без съмнение самите стопани могат да бъдат много лоши, независимо дали причината е обикновена некадърност или целенасочена политика. И каква ирония само – докато Борисов повтаряше мантрата за „лошия стопанин“ в лицето на държавата, на метър от него по време на въпросния младежки форум на ГЕРБ стоеше печално известният партиен „експерт“ Георги Харизанов – бивш позорен „стопанин“ на държавната „Напоителни системи“, днес яростен критик на публичното управление – явно натрупал достатъчно негативно мнение за ръководителите на държавни компании, гледайки се сутрин в огледалото. Ако Харизанов стоеше отляво на Борисов, можем спокойно да поговорим и за настанения отдясно 25-годишен зам.-министър на външните работи Георг Георгиев. По-добре да се въздържим от коментар и за останалите двама на масата – Цветан Цветанов и Антон Тодоров. Всъщност едва ли има нужда да влизаме в още конкретика за кадровата политика на партията, дала съвсем ново значение на едно иначе невинно насекомо – калинката.
Крайно време е българските политици, независимо от техните имена, да бъдат принудени да зарежат поставящите ги в абсурдно положение мантри като тази за лошия стопанин. Те би трябвало да се стремят да застанат начело на държавата именно за да покажат, че могат да бъдат добри стопани. Въпрос на политическо и обществено съзряване е да поискаме от тях именно това, защото проблемът е принципен и всъщност дори по-голям от конкретния казус CEZ. Докато не го сторим ще продължим да бъдем разграбвани – както твърди и Огнян Минчев – с помощта на подобни лозунги.
