„Всички искат да отидат в Багдад. Истинските мъже искат да отидат в Техеран”. Това е изказване на висш британски представител, цитирано от Newsweek през 2002 г. Поводът за този коментар е надцакването кой е най-войнолюбив сред администрацията на Буш в навечерието на войната в Ирак.
Тази седмица президентът на САЩ Доналд Тръмп затвърди претенциите си да е истински мъж като скъса ядреното споразумение с Иран. С това си действие обаче той само ускори, а не забави един неизбежен процес: издигането на Иран като важна геополитическа и научна сила в свят, който вече не е оформян изключително от европейските и американски интереси.
Разбирането на Тръмп каква я е свършил – и то няколко седмици, след като започна търговска война с Китай – няма как да не е ограничено. Той принадлежи към едно поколение американци, което след като вече бе наплашено от загубата във Виетнам и петролните шокове през 70-те, се почувства напълно унижено от иранските революционери, които държаха американски заложници повече от една година.
За повечето хора, които си фантазират за смяна на режими в страни, за които не знаят почти нищо, е характерно, че не схващат деколонизацията. Това е събитие от централно значение за XX век, при което западните империи бяха разрушени и мнозинството от световното население провъзгласи правото си на достойнство и равенство в суверенни национални държави.
Тези западни интервенционалисти не проумяват защо Иран се включва късно в деколонизацията и то с вулканично антизападно изригване. В продължение на десетилетия иранците са жертва на Студената война, по време на която Съветският съюз и САЩ налагат марионетни режими в редица държави в Азия и Африка. Иран има свой националистически възход, който се развива по време на западната и съветска окупация на страната през Втората световна война. Този възход обаче е брутално смазан чрез подкрепен от ЦРУ преврат през 1953 г., който сваля демократично избрания лидер на страната и дава властта на деспотичния ирански шах.
Десетките хиляди американци, които някога живееха в Техеран – някои от които бяха съветници на прословутите палачи и мъчители от тайната полиция – може би от време на време са усещали спотаената враждебност на хората към шаха и американците, които правеха режима му възможен.
За разбирането на Иран не са били от помощ и „тъповатите елитни редактори”, както нарича шефовете си кореспондентът на New York Times в Техеран Кенет Лов. Те, както и повечето вестникарски редактори в САЩ по онова време, не са успявали да видят отвъд фараонските модернизационни проекти на шаха и да забележат неговата бруталност и глупост. Тази наивност и невежество обяснява защо, когато най-после избухват през 1979 г., антиамериканските страсти шокират политиците и лидерите на мнение в САЩ.
Тогава фрустрираните „истински мъже” се заеха да помагат на Саддам Хюсеин в неговата злостна атака срещу Иран, която само укрепи властта на ислямистките революционери в Техеран. Пак те потъпкаха надеждите, свързани с ограничените либерални реформи в Иран в началото на този век, като настояваха страната да бъде включена в провъзгласената от Джордж Буш „Ос на злото”. Не е изненадващо и че тяхното безразсъдно нахлуване в Багдад само помогна на Иран да превърне Ирак в своя клиентска държава.
Разбира се по време на всички тези години на неумолимо войнствена и некомпетентна американска политика, иранският национализъм осмотично нарастваше, заедно със сферата на влияние на Иран в региона.
Днес това влияние не отслабва, въпреки икономическите последствия от западните санкции. Решимостта за засилване на страната също така преминава отвъд дълбоките политически разделения: струва си да си припомним как затвореният лидер на реформисткото „Зелено движение” Хосеин Мусави обвини фанатично антизападния Махмуд Ахмадинеджад, че „предава” иранските ядрени интереси.
Президентът Барак Обама се опита да поправи част от щетите, нанесени от бездарните му предшественици. Неговата ядрена сделка целеше да попречи на Иран да вкара още голове на празна врата из Близкия Изток, да поддържа ядрения монопол на Израел в региона и да укроти нервните управници на Саудитска Арабия.
Но винаги е имало нещо абсурдно в американските очаквания, че Иран трябва да се самоотстрани от прокси войните в Близкия Изток и да остави арабските си съперници да решат съдбата на Сирия и Йемен.
Сега Тръмп на свой ред се опитва да реализира една стара американска обсесия в Близкия Изток: да постави Иран на колене. Иранската икономика несъмнено ще пострада от неговите санкции. Европейците обаче могат да заместят САЩ, а близките икономически и политически отношения на Иран с Китай и Индия може само допълнително да укрепват. Освен това страна, която е постигнала толкова бърз научен прогрес въпреки международната изолация, е малко вероятно да падне по гръб.
Санкциите на САЩ не попречиха нито на Индия, нито на Пакистан да изградят ядрен капацитет. При всички случаи хазартният залог, че повишеният икономически натиск ще доведе до желаните политически промени, винаги се е оказвал контрапродуктивен. Вземете например малайзийския лидер Махатир Мохамад, чиято яростна антиамериканска и антиизраелска реторика може да се сравнява само с тази на Ахмадинеджад. Мохамад не се поддаде на натиска от страна на САЩ, който включваше открити призиви на вицепрезидента Ал Гор към малайзийците да го отстранят. Това се развиваше насред опустошителната финансова криза в Източна Азия през 90-те.
Тази седмица Махатир Мохамад, вече на 92 години, се върна на власт. Това е поредното доказателство за една геополитическа реалност, която става все по-малко податлива на американски контрол. Основният импулс зад деколонизацията – нуждата от суверенитет и достойнство – води до появата на все повече самоотстояващи се сили: Китай, Индия, Турция, Иран.
Разбираемо, някои американци на високи позиции не могат да се приспособят към такъв свят, в който вече не се чувстват важни. Така че те започват раздразнено да късат договори. Но е все по-видно, че вместо да отидат в Багдад, Техеран или Пекин, днес е по-вероятно от всякога да не отидат никъде.
About The Author
