Никарагуа не е безоблачно място на благоденствие. Както и в другите централноамерикански републики, там още смъдят раните от десетилетията политическо насилие, доста оръжие е останало да циркулира сред населението, природните бедствия не са рядкост, а икономиката е слаба и за приходи разчита главно на свободни търговски зони.
Но все пак последните десетина години начело с каращия сега третия си мандат Даниел Ортега са белязани от социални програми, редуцирали бедността в страната, а животът е относително спокоен и стабилен. И това се откроява, особено на фона на турбулентната недалечна история – половинвековната брутална диктатура на фамилията Сомоса, хвърляла противниците си живи в кратера на вулкана Масая; свалилата диктатурата през 1979 г. след дълги сражения Сандинистка революция; последвалите нападения на обучаваните и финансирани от САЩ „контри”, нахлували през 80-те от територията на съседен Хондурас; разсипващата корупция от 90-те, вкарала един от президентите в затвора…
С всички плюсове и минуси на настоящото управление на Ортега, което доста се различава от първия му президентски мандат на сандинистки команданте между 1985 и 1990 г., досега най-големите му критики идваха главно пак от левичари – от отцепилото се от Сандинисткия фронт още през 1995 г. Движение за сандинистко обновление. Десните изглеждаха задълго анулирани от политическия живот поради исторически лошата им слава и поради доминиращия социален състав на слабо имотното население.
Но ето ти изненада – огласеният от правителството миналата седмица проект за осъществяване на пенсионна реформа внезапно отприщи бурни улични протести с много насилие, картините от което лесно могат да се объркат с репортажите от Венесуела миналото лято.
Какво става? Кой протестира? Леви? Десни? Какво искат? Смятаното за част от латиноамериканската „лява вълна” правителство на Ортега е обвинявано, че прави „антинародна” пенсионна реформа и срещу него спонтанно кипва масов бунт. Но кой го вдига? Защо вместо недоволни пенсионери виждаме из клипове и телевизионни кадри маскирани младежи, за които ни известяват, че са студенти – как трошат витрини, палят автомобилни гуми, блокират кръстовища, хвърлят камъни….
И други неща правят. Ето например какви, съгласно полицейските сводки. Нападения над кметствата в градовете Естели и Гранада. Разграбване на офисите на Сандинисткия фронт (управляващата партия) в Чинандега. Подпалвания в общините Рубения, Леон и др. Опит за подпалване на библиотеката в Нуева Гинеа, докато вътре в сградата е имало шест души. Разграбвания на търговски центрове и складове с храни, включително опит за разбиване на складове за продукти, предназначени за социалната програма „Ученическа закуска” в столицата Манагуа и във втория по големина град в страната Леон – акт, поради който армията е мобилизирана да охранява въпросните обекти.
„Виждали сме милиони граждани в Европа да излизат на протестни шествия срещу мерки, които не приемат, но не сме виждали да грабят предприятия и търговски центрове, да палят сгради на институции, държавна и частна собственост,” каза президентът Ортега в свое публично изявление, направено в компанията на представители на висшата държавната администрация, синдикатите и предприемаческите обединения. В него той призова за успокояване на обстановката и настоя за мирен диалог по всички възникнали спорове. Но също така предупреди, че силите на реда „няма да позволят в страната да се възцари хаос” и ще задържат всеки извършител на противозаконни действия.
Междувременно вече беше обявено, че оповестеният проект за пенсионна реформа се оттегля, щом е налице такова неразбирателство по него, и ще се върви към преработката му с цел постигане на обществен консенсус по съдържанието.
Но какво толкова страшно съдържа този документ, как, от кого и защо е бил изработен?
Големите световни медии, които сега представят уличното насилие в Никарагуа като спонтанен народен гняв от целия начин на управление в страната, непрестанно повтарят, че той е породен от правителствено решение да се понижат пенсиите с 5% и да се увеличи осигурителната тежест за работещите и работодателите. Така се търсят средства за изваждане от финансовия дефицит на Никарагуанският институт за социално осигуряване (INSS), причинен, пак според медиите, „от лошо администриране”.
Никарагуанското правителство дава още подробности по картината, но те не се тиражират към световната публика. А са интересни. Обяснява се например, че възникналият през 2017 г. дефицит от 80 милиона долара в пенсионната система на страната е бил породен от вътрешния дисбаланс между базата за пенсиониране и увеличения брой на пенсионерите. Правителството не е приело настояванията на МВФ и на предприемаческите обединения да повиши възрастта за пенсиониране, която в Никарагуа е – внимание! – 60 години, и на базата за пенсиониране, която пък – отново внимание! – възлиза на трудов стаж от 750 седмици или 15 години. Да повторим – в Никарагуа хората се пенсионират, когато натрупат 15 години трудов стаж и навършат 60 години. И това остава в сила, не е било променяно.
След дълги обсъждания с работнически организации, социални движения, пенсионерски сдружения и предприемачески обединения е било решено дефицитът в INSS да се попълни чрез намаляване на размера на пенсиите с 5% и чрез увеличаване на осигурителната тежест. Предлага се за работещите тя да се увеличи с 0,75% (вдига се от досегашните 6,25% на 7%), а за работодателите – с 3,5% (от 19 на 22,5%).
С оттеглянето на проекта сега никарагуанското правителство кани за широко обсъждане на коригирането му всички заинтересовани страни, включително представители на МВФ и на преприемаческите обединения. Но прави и многозначително уточнение – че от реакцията към тази покана ще проличат и истинските намерения и цели на МВФ и предприемачите. Ако откажат да участват в този мирен диалог, „значи целта им е да ескалират конфликта” и да вървят към дестабилизация на властта.
Най-жестокото в този сблъсък, разбира се, са човешките жертви. По данни на правителството, а и на „Амнести Интернешънъл” те са около 10 души. Някои световни медии сочат три пъти по-голям брой – 30 души. И не спират да внушават, че те са убити в резултат на „репресивните действия” на никарагуанската полиция.
Всъщност нито един от загиналите не е пряк участник в протестите. Гибелта им в повечето случаи е резултат на още неуточнени обстоятелства. Така е и с най-нашумялата жертва на безредиците – журналиста Анхел Гаона, който е снимал с телефона си бъркотията около някакъв разбит в сблъсъците офис, излъчвайки записа и коментарите си на живо във Фейсбук. Тогава от неясна сянка в дъното на кадъра идва изстрел – и младият мъж пада. Записът е качен в YouTube. И въз основа на него вече набира сила кампанията тази смърт да се припише на „репресиите на правителството”, като големите медии услужливо алармират, че в Никарагуа се посяга на журналисти…
На този фон няма как официалната власт да не заподозре, че е обект на поредната „цветна революция”, разигравана по вече добре опознатата схема, само преди броени месеци представена и във Венесуела – анонимно, чрез социалните мрежи, с претенцията да се внуши надпартийност и да се представи всичко като спонтанна реакция на гражданското общество, което скача в защита на демократичните права и против опорочената, то се знае, власт.
По този повод алтернативни латиноамерикански медии припомнят, че USAID (Американската агенция за международно развитие) вече е наляла 31 милиона долара в грижливото отглеждане на никарагуански НПО-та под красивия предлог за „развиване на способностите за отстояване на гражданското общество”. И с обичайната цел за „смяна на режима” чрез „мека сила”.
В никарагуанския случай стимулът за подобни действия не ще да е само обръщането на политическата тенденция в поредна страна от латиноамериканската „лява вълна”. Тук има още нещо голямо и геополитическо – стартираният от Никарагуа съвместно с китайски инвеститори още през 2014 г. проект за изграждане през никарагуанска територия на нов междуокеански канал, дублиращ Панамския. Подобна стратегическа транспортна връзка под контрола на неподдаващо се на вашингтонско управление правителство очевидно е доста дразнеща перспектива за големия северен съсед. И достатъчно сериозна причина да се форсира „цветна революция” срещу Ортега.
Има обаче едно обстоятелство, което поставя под въпрос успеха на подобно начинание, невъзможно без интернет и социалните мрежи. Никарагуа, която САЩ половин век оставиха да изнемогва от тормоза на „техния кучи син” Сомоса (известна е фразата на Рузвелт за диктатора: „Той може да е кучи син, но е наш кучи син”), все още е принудена да понася ефекта от своето изостанала развитие и не успява да скочи напред с технологизирането си. Така че достъп до интернет засега имат все още едва 19% от никарагуанците. Дори и всички от тях да бъдат засмукани от „меката сила” на дигиталния бунт, пак не е сигурно, че ще стигнат за ефективна „смяна на режима”…
About The Author
