Игра на война ли е тази ескалация между САЩ и Русия, така благодатна за перманентно помпане на военно-промишлените комплекси и в двете страни и на самочувствието и на двамата им лидери? Или рискът играчката да стане плачка за всички ни е близък и реален? А може би и двете – ако хазартът на играчите влезе в изпусната от контрол химическа реакция с егото и с арсеналите им?…
И Москва, и Вашингтон признаха, че при показните американски удари по Сирия на 14 април каналите за връзка помежду им, създадени, за да се избегнат погрешни попадения по техни граждани или обекти, са работили ефективно. Стана ясно, че нито едната, нито другата страна желаят пряк сблъсък, за който осъзнават, че би предизвикал фатални последици.
Защо тогава лидерите им не седнат да се разберат тет-а-тет като големи момчета? Нали Доналд Тръмп доскоро гледаше с ентусиазъм на такава идея? Пък и щом вече подготвя срещата си дори с Ким Чен Ун, защо да не задвижи същия сценарий и с Путин?
Ами защото Путин не е Ким и като водач на ядрена сила и постоянна членка на Съвета за сигурност няма да приеме да го третират просто като предводител на една от санкционните държави. Той не може да допусне сънародниците му да го видят в унизително и подчинено положение на международната сцена, защото посланието му към тях е точно обратното.
Но съвсем същото важи и за Тръмп, който държи да внуши на всички, че „прави Америка отново велика“. И че не се колебае да накаже дори ядрена Русия. Героичната поза обаче няма да се получи, ако точно сега тръгне да протяга ръка на Путин.
Що се отнася до случая с Ким, при него, разбира се, пропорциите и обстоятелствата са други. Севернокорейският лидер беше обработен за диалог със САЩ от китайците. И Тръмп сега може лесно да се хвали пред Конгреса у дома си, че именно със своята твърда политика е принудил и Пекин да съдейства за клякането на Пхенян и за обещанието му да спре ракетно-ядрената си програма. В този сюжет Тръмп играе победителя. Нищо, че в един друг момент Си Дзинпин със сигурност ще потърси осребряване и на китайската роля – това засега обаче не е на видим дневен ред и Тръмп не му бере кахър.
С Русия нещата са доста по-сложни. Там обтягането не е само по един въпрос, както е със Северна Корея, а години наред обсегът на неразбирателствата се разширява и навлиза във все по-чувствителни за руските интереси зони – особено с обрата в Украйна през 2014-та, предизвикал присъединяването на Крим към Русия, а то пък повлякло натовско втвърдяване и върволица от антируски санкции. Оттогава не просто Путин и управляващата върхушка, а огромното мнозинство от руско общество скоростно – и не безоснователно – развива убеждението, че САЩ и общо Западът са си поставили за цел да унищожат Русия като световен фактор и въобще като стабилна държава.
Пореден цикъл в русофобското нагнетяване тръгва със стимулираните от Демократическата партия в САЩ медийни спекулации и прокурорски разследвания за хипотетична руска намеса в американските президентски избори през 2016-та, разраснали се с подобни видения и из други държави.
На този фон Тръмп трябва постоянно да доказва на Конгреса, демократите и медиите у дома си, че не е руска креатура. И затова, въпреки декларациите си, че иска да върви към диалог с Путин, не може да си позволи да го направи на равна нога с него, както иска кремълският водач. Тръмп е задължен да демонстрира твърд курс към Москва по всякакви възникващи поводи. Или поне така се тълкуват действията му в самата Москва, когато засилва санкциите срещу нея, или когато удря по съюзната ѝ Сирия. Включително и американската ракетна атака по сирийска територия на 14 април (мотивирана като наказание за предполагаема употреба на химическо оръжие от сирийски правителствени сили в град Дума) намери подобна интерпретация из дискусионните предавания на водещите руски телевизии. В смисъл, че Тръмп правел това демонстрационно, само защото се стремял да се покаже пред домашните си критици твърд и силен в международните дела, та да спечели задаващите се междинни избори.
Показателно е, че де факто засега Москва не е предприела никакви ответни действия срещу американския удар по Сирия, предшестван, както знаем, и от нови тежки наказателни мерки срещу нея по повод натравянето в английския град Солсбъри на бившия двоен агент Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия с химическо вещество, за което британските власти твърдят, че е руско и че е употребено от Русия. И в двата случая руската страна реагира остро по дипломатическа линия и медийно. Но реципрочен отговор все още не е дала.
Въз основа на това американската аналитична агенция Bloomberg допусна в своя публикация тези дни, че Путин нарочно реагира сдържано, защото „иска да даде на Доналд Тръмп още един шанс да изпълни обещанието си за подобряване на отношенията”. Като доказателство се сочи факта, че на 16 април руската Дума дори отложила приемането на законопроект за руски контрасанкции срещу американски компании. Отбелязва се също, че Кремъл сметнал за добър знак сравнително ограничения характер на американския удар по Сирия.
Цитирани от Bloomberg руски анализатори твърдят, че „Путин е готов да тръгне към многобройни и съществени отстъпки, но това не бива да изглежда така, сякаш той е поставен в позиция на губещ”. Същевременно „дипломатическият танц се усложнява от често противоречивите сигнали от Белия дом”. Тук очевидно се има предвид прибързаното изявление на представителката на САЩ в ООН Ники Хейли от тази неделя, че американският президент готвел нови санкции срещу Москва. Тръмп чул това по телевизията и много се ядосал, защото всъщност още не замислял такива санкции.
Все пак предположенията на Bloomberg за някаква дълбока добронамереност между Путин и Тръмп изглеждат доста натегнати. Ако това, което гледаме сега, са жестове на взаимна „химия” помежду им, то какво ли да очакваме, ако двамата все пак се скарат истински? И как по-точно изобщо може да се измисли компромис между тях, ако всеки иска да изглежда победител?
Естествено, статията в Bloomberg е само една от безбройните публикации в медийното цунами по темата от последните дни. И никоя от тях вече не може да претендира за пълно доверие на публиката, като се има предвид, че медиите поначало в последните години са се превърнали главно в пропагандни машини и отдавна са се сбогували с претенциите за информационна обективност.
Особено драстично пролича това сега, при двата „химически” случая в Солсбъри и в Сирия, когато социални мрежи и големи медии бяха директно използвани като инструмент за производство на претекст за прибягване до санкции и военни действия. Едностранчиви и недоказани твърдения и внушения, изпреварващи разследвания и проверки, бяха поднесени на държавници и на масова публика като неоспорима истина от последна инстанция, въпреки многобройните разминавания и противоречия между различните замесени страни. Обективното отразяване на всички гледни точки и хипотези вече е голяма рядкост в доминиращите световни медии.
Откритата медийна война няма задръжки. В арсенала ѝ бяха включени и деца, заснети на нашумялото и оспорвано видео на „Белите каски”, представено като доказателство, че в Дума е било употребено химическо оръжие. На кадрите се вижда суматоха в подземна болница в града, при която мъже поливат от маркучи малки деца, като обяснението е, че така се опитват да изчистят последствията от химическа атака.
Сирия и Русия обявиха видеото за постановка, като настояха, че в града не е било употребявано химическо оръжие. Руски – и дори британски – репортери издириха лекари от болницата, които разказаха, че са имали пациенти с проблеми в дишането, предизвикани от вдигналия се прахоляк при обстрела на Дума и срутването на сгради. И че докато им оказвали помощ, отвън влезли хора, които се развикали: „Химическа атака, химическа атака!” И започнали да поливат децата с маркучи.
САЩ, Франция и Великобритания обаче приеха кадрите за достатъчно основание за наказателни ракетни удари по сирийска територия.
На 16 април ВВС и други английски медии публикуваха снимки и ново видео със 7-годишното момиченце Маса, което е било заснето на част от кадрите на „Белите каски” . В новото видео, за което не е ясно къде е снимано, момиченцето усмихнато разказва как побягнало от дома си заедно с майка си, сестра си и чичо си, след като жилището било уцелено от химическа бомба. Тя не се взривила, но започнала да съска и затова всички хукнали към подземната болница. Там ги полели с вода, за да ги спасят. Детето твърди, че видяло трупове на „мъченици”, че вдишвало „миризма на кръв”. Разказът се допълва и от забулената майка.
Два дни по-късно, на 18 април, репортер на руския тв канал „Россия 1” издири в Дума друго дете от видеото на „Белите каски” – 11-годишното момченце Хасан Диаб, което също се вижда на преден план сред поливаните с вода деца.
В репортажа на „Россия 1” Хасан се появява пред камерата заедно с баща си и разказва, че е бил с майка си, когато се криели от обстрелите в мазето на дома си. Бил гладен, но майка му казала, че няма храна и ще яде чак на следващия ден. Тогава от улицата се развикали всички да отиват към болницата. Побягнали с майката натам, а щом влезли, Хасан веднага бил полят с вода от маркуч и сложен да легне до други хора. После получил бисквити, ориз и фурми. Същото потвърждава и бащата, който побързал да излезе от работа и да отиде да намери семейството си в болницата. „Никакво химическо оръжие нямаше. Аз пушех по улиците, нямаше никаква миризма. Бойците дадоха храна на децата за участие в снимките и си тръгнаха. Моето дете се чувстваше отлично,” уверява бащата…
Две деца. Две истини. Или две „химии”?
