Излиза скъпо да си беден

Барбара Еренрих, The Atlantic

Преди петдесет години президентът Линдън Джонсън предприе ход, който бе безпрецедентен за времето си и остава ненадминат от следващите администрации, управлявали Съединените щати. Той обяви “Война на бедността”, заявявайки, че основните оръжия в нея ще бъдат “по-добри училища, по-добро здравеопазване, по-добри жилища, по-добро обучение и по-добри възможности за работа”.

Започвайки от 1964 г., в продължение на почти цяло десетилетие федералното правителство насочваше поне част от ресурсите си в насока, която би трябвало да е стандартна – към тези хора, които са в най-голяма нужда. Създадени са програми за грижа за децата (Head Start) за достъп до правни услуги (Legal Services), за обучение и преквалифициране на безработни (Job Corps) и за здравеопазване на социално слаби (Medicaid). Бедността сред възрастните е понижена значително благодарение на промени в социалното осигуряване.

По времето на Джонсън сякаш се бе утвърдил принципът, че е отговорност на правителството да се намесва в полза на хората в неравностойно положение. Но парите за борбата срещу бедността никога не стигаха, а вниманието на Джонсън все повече се разсейваше от друга и по-смъртоносна война – тази във Виетнам. Макар и недофинансирана, “войната срещу бедността” успя да провокира силна негативна реакция сред консервативните интелектуалци и политици.

Според тяхното виждане правителствените програми по никакъв начин не помагат на бедните, защото бедността произтича от изкривената психология на самите бедни. В ерата на Рейгън консервативната идеология вече бе приела като свой фундамент твърдението, че бедността не е причинена от ниското заплащане или липсата на работни места и образование, а от лошите нагласи и неправилния начин на живот на бедните.

Захващайки се за тази теория, коментатори и политици се възмущават от недостатъците на характера и навиците на бедните вече 50 години. Според техния светоглед бедните са некадърни, безотговорни и склонни към пристрастяване. Те имат твърде много деца, но не успяват да се задомят. Така че ако страдат от тежки материални лишения, ако им свършат парите между заплатите, ако не винаги успяват да сложат храна на масата – то тогава могат да винят само себе си.

През 90-те години се стигна до атака срещу социалната държава от страна и на двете партии в Конгреса. Тогава този тип предразсъдъци приеха и драстично женомразка форма. Бедните самотни майки бяха идентифицирани като ключово звено в това, което бе наречено “цикъл на бедността”. Според тази теза като си стоят вкъщи и събират социални помощи, те дават лош пример на своите деца. Важни управленци започнаха да вярват, че за тези деца би било по-добре, ако бъдат гледани от платени социални работници – или дори в сиропиталища, както предложи републиканецът Нют Джингрич.

Отговорът бе социална “реформа”, насочена не само към прекратяване на финансовата подкрепа на застрашените семейства, но и към изкореняване на самоналожената “култура на бедността”, за която се предполага, че е в основата на мизерията. Оригиналният закон за реформа на социалната система, подписан от президента Бил Клинтън, превиждаше 100 млн. долара за “обучение по целомъдрие” на жени с ниски доходи.

Голямата рецесия след кризата от 2008 г. трябваше да е достатъчна, за да се сложи край на теорията, че жертвите на бедността сами са си виновни. В течение само на няколко месеца милиони хора се вляха в редиците на официално бедните – не само уволнени работници „сини якички“, но също така съкратени или понижени технически специалисти, мениджъри, юристи и други професии, които дотогава осигуряваха комфортен живот.

Никой не би могъл да обвини тези “нови бедни” американци в лоши житейски избори или неподходящо поведение. Те бяха образовани, работещи здраво и амбициозни, но изведнъж вече бяха и бедни – разчитаха на купони за храна, влизаха в приюти за бездомни, кандидатстваха за непрестижни работни места в търговския сектор. Това беше подходящ момент за експертите и коментаторите най-после да признаят истината: бедността не се дължи на личностни недостатъци или липса на мотивация. Бедността се дължи на недостиг на пари.

За повечето бедни жени – както в добрите времена за икономиката, така и в лошите – недостигът на пари се дължи основно на неадекватното заплащане. Докато работех над книгата си „За един пукнат грош: Как да (не) се справяш в Америка“ работех като сервитьорка, помощничка в старчески дом, камериерка в хотел, сътрудничка в магазини Wal-Mart и домашна чистачка. Не избрах тези служби, защото са нископлатени – избрах ги защото това са работните места, които най-често са на разположение за жени без опит.

Открих, че в много отношения тези работни места представляват капан: плаща се толкова малко, че не можеш да натрупаш дори няколкостотин долара, с които да можеш да изкараш, докато се прехвърлиш на по-добре платена работа. В повечето случаи нямаш никакъв контрол над работния си график, което прави невъзможно да организираш грижата за децата или да почнеш втора работа. При много от тези работни места дори младите жени скоро започват да изпитват физическо влошаване – особено проблеми с гърба и колената – заради което в някакъв момент може да стане невъзможно да работят.

Друго обезсърчаващо откритие беше, че в някои отношения всъщност е по-скъпо да си беден, отколкото да не си. Ако не можеш да си позволиш да платиш наведнъж наем за един месец и депозит, които са необходими за вземане на апартамент под наем, можеш да се окажеш блокиран в някой прекомерно скъп мотел. Ако нямаш кухня или дори хладилник и микровълнова печка, ще трябва да разчиташ на готова храна от магазина, която – в допълнение към хранителните дефицити – също е с тревожно завишени цени. Ако се нуждаеш от заем, което рано или късно се случва на повечето бедни хора, в крайна сметка плащаш лихви, които са много по-високи от тези, начислявани на по-платежоспособните кредитополучатели. Да бъдеш беден – особено ако имаш деца, за които да се грижиш – означава постоянно да балансираш на ръба на пропастта.

Повечето работодатели от частния сектор не предлагат болнични, а много от тях са готови да уволнят човек, който е пропуснал работен ден – дори ако е трябвало да се грижи за болно дете. Автомобилна повреда също може да означава загубена надница и непредвидени разходи. Един счупен фар води до риск от глоба, по-висока от цената за нов фар, както и до потенциални съдебни разходи. Ако застрахователят реши да е гаден и да оспори иска в съда, може да се стигне дори до заповед за арест. Никакво обучение по финансова грамотност не може да подготви човек за такива разходи – или да компенсира невъзможно ниските доходи. Вместо да третира нископлатените майки като борещи се героини, каквито са, нашата политическа култура все още обича да гледа на тях като на недобросъвестни и допринасящи за “цикъла на бедността”.

Всъщност криминализацията на бедността в САЩ дори се е увеличила след рецесията. Все повече щати изискват тестване за наркотици за кандидатстващите за временна помощ, налагат високи глоби за неприсъствие в училище и вкарват в затвора длъжници. Подобни мерки представляват едно жестоко преобръщане на принципите от ерата на Джонсън, че е отговорност на правителството да протяга ръка за помощ към бедните.

За съжаление това се превърна в средството, чрез което най-богатата държава в света успява да остане самодоволна на фона на стряскащо високите нива на бедност: да продължава да хвърля вината за бедността не върху икономиката или неадекватната социална подкрепа, а върху самите бедни.

Време е да съживим възгледа за колективна национална отговорност към най-бедните сред нас – непропорционално голяма част от които са жени, и особено жени от малцинствата. Трябва да осъзнаем факта, че жените, които чистят домовете и офисите ни, готвят и поднасят храната ни и се грижат за възрастните, получават заплащане, което не покрива жизнения минимум – което ги превръща в истинските филантропи на това общество.