Дейвид Ливингстън Смит, Джон Кааг, Foreign Policy
Преди две години Джордан Питърсън бе сравнително неизвестен професор по психология от Университета в Торонто, автор само на една книга – “Карти на значението: Архитектурата на вярата”, както и на редица научни доклади за политическата психология, личността, алкохолизма и други мейнстрийм психологически теми.
Днес Питърсън е прочут. Неговата втора книга: “12 правила за живота: Антидот за Хаоса”, публикувана през януари, бързо оглави класацията за най-продавани книги на Amazon. Билетите за публичните му лекции се разпродават като топъл хляб, видеата му в YouTube са гледани над 40 млн. пъти и има близо 600 000 последователи в Twitter. Около 9000 абонати в платформата Patreon го финансират с десетки хиляди долара месечно, срещу което получават ексклузивна сесия на въпроси и отговори с ментора си в YouTube.
Масовата привлекателност на психолога произтича от способността му да се обръща към това, което би могло да се нарече духовната криза на мъжествеността на Запад: дълбокото усещане за безполезност и скопеност, което много мъже твърдят, че чувстват в следствие на глобализацията, технологичните промени и напредъка в гражданските права, постиган от феминисти и различни етнически малцинства.
Коментатори като Тайлър Коуен и Дейвид Брукс наричат Питърсън “общественият интелектуалец на момента”. Може и да са прави. Но неговата знаменитост е симптом точно на тази криза, за която той твърди, че помага да се разреши. А неговият стил и успех репликират в миниатюрна форма политиките на авторитарния популизъм, който в момента се надига в Западния свят.
Посредствената нова книга на Питърсън за правилата на живота не е особено радикална. Повечето от “правилата” идват от древни етични традиции или представляват просто здрав разум. Правило номер 2, например – “Сприятелявай се само с хора, които искат най-доброто за теб” – е напълно разумно, но също така представлява обикновен афоризъм, датиращ още от времената на Аристотел и Конфуций. Далеч по-интересно от самата книга е сценичното шоу на Питърсън, което я придружава: лекционното турне, сайтът за самопомощ, интернет миймовете и присъствието му в социалните медии.
Международната маркетингова кампания за “12 правила…” достигна истеричен пик по теми, които са по-скоро спомагателни за самата книга. През януари в интернет стана популярно интервю по Channel 4, в което Питърсън хвана водещата Кати Нюман неподготвена, след като тя зададе въпрос за отказа му да уважава предпочитанията на транссексуалните хора относно местоименията, с които да бъдат наричани. Последователите на Питърсън бързо започнаха да разпространяват клипове от интервюто в интернет, слагайки им злоради заглави като “Джордан Питътсън размазва трансджендърския дебат и оставя водещата без думи”.
Питърсън вече е обигран в такива сблъсъци. Телевизионна поредица от 13 серии на базата на неговата книга от 1999 г. “Карти на значението” предостави на зрителите първата възможност да си създадат впечатление за неговото мислене и личност. Той обаче успя да привлече наистина масово внимание със серия видеа, насочени срещу политическата коректност, публикувани в YouTube през 2016 г.
Неговата известност продължи да набира скорост през 2017 г., когато в изслушване пред канадския Сенат той осъди законопроект C-16, който добавя половата идентичност и половото изразяване като забранени основания за дискриминация в канадския Закон за човешките права от 1977. Питърсън представя законовите изменения като поредния опит на елитите да подкопаят западната цивилизация. “Едно нещо, което няма да направя е да използвам измислените думи на постмодерните неомарксисти, които играят тази специфична игра на полова идентичност като продължение на своята специфична осъдителна философия”, заяви той по време на събитие, организирано от Инициативата за отворен университет в Харвард през април 2017 г. Скоро след това той стана обект както на порицания като тесногръд фанатик, така и на възхвали като герой на свободното слово.
Трудно е да бъде оценена философията на Питърсън, защото тя е съставена от равни части апокалиптична тревога и съвети са самопомощ. Подобно на швейцарския психиатър Карл Юнг, когото посочва като свое интелектуално вдъхновение, Питърсън обича да мисли в категории на грандиозна дуалност – най-вече противопоставянето между реда и хаоса. Редът според неговия разказ се състои от всичко, което е рутинно и предвидимо, докато хаосът отговаря на всичко, което е непредсказуемо и ново.
Според Питърсън добрият живот изисква да балансираш между двете. Той далеч не е първият мислител с подобни идеи. Друг от неговите герои, германският философ Фридрих Ницше, препраща към древните елини и изказва предположение, че най-добрият начин да живееш живота си е да балансираш между хармонията на Аполон и лудостта на Дионис. Но докато Питърсън твърди, че редът и хаоса са еднакво важни, той се интересува главно от опасностите, породени от хаоса – съответно и от неговите правила.
В своите книги и лекции Питърсън описва хаоса като “женствен”. Редът, разбира се е “мъжествен”. Така че опасността да бъдеш надвит от хаоса всъщност е заплахата да бъдеш надвит от женствеността. Напрежението между хаос и ред се развива както в личната сфера, така и в по-широкия културен пейзаж, където хаосът е насърчаван от тези “неомарксистки постмодернисти”, чието нечестиво влияние поражда радикален феминизъм, политическа коректност, морален релативизъм и политики на идентичността.
В сърцевината на питърсъновата социална програма е идеята, че трябва да се противопоставяме на яростната атака на женствеността. Мъжете трябва да станат твърди и доминиращи – и в ума на Питърсън жените искат същото. В “12 паравила…” той казва следното: “Ако са здрави, жените не искат момченца. Те искат мъже… Ако са силни и издържливи, искат някой по-силен. Ако са умни, искат някой по-умен”. “Здравите” жени искат мъже, които да ги превъзхождат. Това е причината Питърсън често да прави препратки към юнгианския мотив за героя: боец с квадратна челюст, който подчинява женствените сили на хаоса. Не бъди мухльо, казва ни той. Бъди истински мъж.
Този мачизъм съответства на Юнг, но също така представлява карикатура на философията на Ницше – конкретно на неговия Übermensch (свръхчовек), който успява да избегне деградиращите ефекти на културата в упадък. “Аз не съм човек”, заявява веднъж Ницше, “Аз съм динамит”. “Динамит” идва от гръцката дума дунамис, означаваща “сила”. Това е към което се стремят последователите на Питърсън. Не случайно една от неговите видеолекции е озаглавена “Как да се издигнем до върха на доминантната йерархия”.
Макар да порицава идеологията на виктимизирането, Питърсън е способен буквално да плаче, докато говори за тегобите на младите мъже в съвременната западна култура. Той ги описва като обекти на огромна посмодернистична конспирация, като захвърлени по течението в един свят, в който биват очерняни като въплъщение на злия, репресивен, патриархален ред от страна на харпии, патологично мразещи мъжете.
Сълзите на Питърсън разкриват хитростта, заложената в рамката за самопомощ, по която той работи. Като настоява, че слушателите му се нуждаят от насока, той се поставя в позиция да претендира за това, което социалните теоретици наричат “хартизматичен авторитет”. Макс Вебер, който въвежда тази концепция около 1920 г., я дефинира като “определено качество на личността на един индивид, по силата на която той бива възприеман като необикновен и се третира като надарен със свръхестествени, свръхчовешки или най-малкото изключителни способности”. Харизматични лидери като Питърсън се промотират като герои с визия, самотни гласове, огласяващи пустошта. Необремени от съмнение или самокритичност и нетърпящи интелектуална предпазливост, тяхната реторика е грандиозна, помитаща и апокалиптична.
Това е стилът, с който Питърсън подхранва несигурността на мъжете, които виждат как традиционните им идентичности се изплъзват и са недоволни от перспективата да бъдат изместени от представители на маргинализирани или второстепенни групи. Омотан в мрежа от противоречия, той заклеймява политиките на идентичността и се застъпва за “суверенитета на индивида”, но същевременно реториката му укрепва традиционната групова идентичност на неговите бели последователи от мъжки пол, изправени срещу калната вълна на “постмодернисткия” хаос. Той осъжда (женствената, постмодерна) култура на “виктимизацията”, докато окуражава младите мъже да гледат на себе си като на жертви. Той демонстрира презрение към така наречената академична ехо-камера, докато се наслаждава на това как собствената му реторика отеква в Twitter и онлайн форуми благодарение на отдадените му фенове.
Но харизматичното лидерство никога не се свеждало до логическа последователност или дори рационална съгласуваност. Харизматичните лидери изпълняват функция във времена на бързи обществени промени, когато дълготрайните социални идентичности се оказват застрашени. Те рекламират едно великолепно бъдеще, в което групата, на която са се посветили, ще заеме закономерното си място и враговете ѝ ще бъдат разгромени. В замяна на тези обещания, харизматичните лидери получават от последователите си поклонническа, дори налудна преданост.
Питърсън не е изключение. “Да караш курс при него е като да вземаш халюциногенни наркотици без наркотиците. Спомням си как студентите плачеха по време на последната лекция, защото нямаха да имат възможност да го слушат повече”, разказва един негов бивш студент пред списание Chronicle of Higher Education. На страницата си в Patreon Питърсън се хвали с коментари от зрители в YouTube от сорта на “Сърцето ми се раздира като погледна към изминалите 41 години на страдание, след като най-после видях светлината” и “Вашите лекции са истинско вдъхновение за мен”. Вместо да се противопоставя на тази идеализация, Питърсън я окуражава. „Мисля, че съм научил и открил неща, които съвременните хора отчаяно се нуждаят да знаят. Моите студенти и моята видео аудитория изглежда са съгласни”, пише той в Patreon.
Между харизматичното лидерство и политическия авторитаризъм разбира се съществува интимна връзка. Питърсън, академик с дълбок професионален интерес към пропагандата и психоанализата, би трябвало да е запознат с основополагащото изследване “Психология на пропагандата” на британския психоаналитик Роджър Мъни-Кърл, който посещава Германия в навечерието на изборите през 1933 г. След като изслушва реч на Адолф Хитлер, той заключава, че харизматичните авторитарни лидери първо предизвикват депресия и отчаяние сред своята публика, след това и параноичен страх от смъртоносен враг, преди накрая да предложат изкупление чрез някакъв ред, който отрича разумния дискурс.
Мъни-Кърл смята, че нашите тревоги ни правят уязвими за такъв тип реторика – тревоги, които харизматичните лидери експлоатират. Под своята академична облицовка Питърсън наподобява популисти от сорта на президента на САЩ Доналд Тръмп. За разлика от Тръмп, Питърсън поне на думи уважава интелектуалния финес и посочва Ницше като похвален пример за нюансиран мислител. Той обаче не обръща достатъчно внимание на тези нюанси.
За Ницше силата е източник на изкупление, но той отхвърля начина на мислене, фокусиран върху отмъщението и самовъзприемането като жертва. Това се вижда най-ясно от атаките на Ницше срещу фигурата на християнския свещеник – квинтесенциалния харизматичен лидер – който привлича хората, потъпкани от външни сили. Ницше е разбирал изкушението да поемеш лидерството над такива хора като насърчаваш негодуванието им. За разлика от Питърсън обаче, Ницше признава персоналната и обществена цена за подобно поведение.
За Питърсън би било разумно да прочете по-внимателно 78-ма глава от книгата на Ницше “Тъй рече Заратустра”, озаглавена “Празникът на осела”. В нея намираме Заратустра, оригиналния учител на Übermensch-а, в края на лекцията му за перфекционизма и уповаването на себе си – заобиколен от множество отдадени последователи, готови да се поклонят пред своя нов господар. От подиума си Заратустра разбира, че създава истерия сред последователите си – и е отвратен от това. В края на празника отвратеният Заратустра изоставя последователите си. Но преди да си отиде, той отправя към тях предупреждение: “Не забравяйте тази нощ и тоя празник на осела, вие, висши човеци!”. Това е напомняне, че пътешествието на героя може твърде лесно да вдъхнови сляпо преклонение.
Не забравяйте, доктор Питърсън.
Дейвид Ливингстън Смит е професор по философия в Университета в Нова Англия и автор на “По-малко човек: Защо унижаваме, заробваме и изтребваме другите”.
Джон Кааг е професор по философия в Университета в Масачузец, автор на “Американска философия: Любовна история”
