Случаят с Желяз Андреев от Добрич тепърва ще отваря много въпроси. Един от тях например е защо България не е проявила интерес към него и другите замесени в казуса българи, след като още преди година самият добричлия е сигнализирал за проблемите във Външно министерство. Интересно е и как така прокуратурата ни изведнъж прозря, че поисканите от САЩ момчета и момичета много-много не са прeстъпници, а първоначално устрои засада на Желяз при завръщането му в родния град. Интересно е и къде са „блеели“ службите за сигурност. Има обаче и още една тема, на която ще се спрем в долните редове. Тя толкова дълго време боде, че буквално ни е извадила очите. Възприема се за тривиалност.
Става дума за експлоатацията. За нечовешките условия на труд. Но не физически, както през XIX век. А брутални условия за труд спрямо психика и съзнание.
Всички работещи във вече закрития софийски офис на „AW Tronics“ говорят за едно – изключителен стрес,
натовареност, при която буквално не ти остава време да си човек.
„Работихме под постоянен стрес за достигане на таргети, особено в периода на изпитателен срок. Трябваше да вземем възможно най-много поръчки“, разказва пред медиите самият Желяз. „Стрес“ е основната думичка и при приятелката му Милена Здравкова, също служител в офиса – „Бяхме под постоянен стрес, че трябваше да изпълним определен брой телефонни обаждания“. Тя говори и за фиктивни инструктажи – едно се обяснява на служителите от началниците, друго реално следва да вършат. Пак „стрес“ е основното и при Искрен Георгиев, също искан от САЩ за екстрадиция – към служителите е имало все по-големи изисквания за продажби. „Хората постоянно бяха натискани да продават колкото може повече. Срокът след обучение беше много кратък и ако не продадеш нещо, те уволняват. Стресът беше убийствен, можеха да уволнят някого заради дума на български, закъснение от минута или смях през работно време“, написа в социалните мрежи жена, работила в същия офис.
Тези момчета и момичета със сигурност са вземали добри за българските стандарти пари. И няма спор, доброволно са отишли там да работят. Но хайде да разширим перспективата на разсъждения – нормално ли е да се допуска въобще такава експлоатация? Ако работиш в цех с отрови, също го правиш доброволно. Но цеховете с отрови са забранени, или поне формално е така. Никой не забранява обаче условия на труд, при който се върши издевателство над психика, нерви и съзнание. А също е отрова.
Подобно е положението и в хиляди други български фирми, цехчета и т.н. Например в шивашкия бранш. Там жените не вдигат тежки предмети, не влизат в мини, не ги карат да бъркат цимент, но буквално се издевателства над тях – чрез липса на сън при задържане заради поръчка („Тирът чака, не може да си ходиш!“), храна на крак и т.н. И те са на норма – колкото повече ушият, толкова повече левчета си докарват. Съответно така се увеличават печалбите на шефовете им, които пък ги подлагат на неимоверен натиск. Модерна робия! Да, доброволна.
Но доброволното робство следва ли да е разрешено?
Всъщност знае се, че „доброволността“ е само формална, защото ако не станеш роб, децата ти ще умрат от глад.
Но темата излиза извън прекия бизнес. Същото е положението и в „интелектуалната сфера“. И там нечовешки труд, заради… гонене на резултати. Ето една история, описана в списание „А-спекто“ на 18 април 2016 г. Обяснява на какви изпитания са подложени учителите в прехвалената програма „Заедно в час“, създадена от фондация „Америка за България“:
„Михаела (сменено име – бел. авт.) попада в „Заедно в час“, след като току-що е прочела „1984“ на Джордж Оруел. „Докато бях там, си мислех само за него, какво ли би написал, ако види това? Човек се чувства като в паяжина – присъствието ѝ сякаш не се забелязва, но я усещаш плътно около себе си“, казва бившата учителка. По време на експериментален урок пред деца в академията
тя припада от изтощение.
Свестява се на леглото в лекарския кабинет на училището, в което се провеждат занятията, след което успява да изкара още един урок. Друго момиче се разболява и не е в състояние да продължи. Оказва се, че това не са изолирани случаи. Думите на Михаела се потвърждават от Теодор, с когото тя не се познава. Момчето е участник в друга „кохорта” (така се наричат випуските на „Заедно в час”). Ето и неговият разказ: „Системата е направена така, че да работиш по 14-16 часа на ден и пак да не смогнеш с всички задачи. На сутринта на видно място в залата е поставена таблица с името на всеки обучаващ се и показателите, които е достигнал. Тези, които имат ниски резултати, започват да изпадат в допълнителен стрес. У някои настъпва срив.
Поне трима души постъпиха в болница, имаше хора, които оставаха на системи.
Като дойде първата линейка, започваш да разбираш накъде отиват нещата… Затова и за следващото обучение някои колеги предварително се бяха снабдили с медицински свидетелства с презумпцията да могат да докажат, че когато са постъпили на обучение, не са били болни”… Към всичко това Михаела добавя и шокиращи намеци, които е чувала: че
по време на мисията забременявания не са желателни.
И предупреждения, че е доста вероятно, ако обучаваните имат връзка, тя да се разпадне, защото учителите на „Заедно в час” са много отдадени на своята работа и всичко е подчинено на голямата цел. По впечатления на момичето предупрежденията са се оказали верни и кажи-речи всеки втори от обвързаните ѝ колеги е скъсал отношенията със своя приятел или приятелка”.
Ясно е, че България е бедна, почти бананова държава, което позволява тук да се изнасят всякакви технологии за експлоатация в най-различни направления. Но проблемът е по-дълбок. В основата е стремежът да се живее изключително и само заради пари. Или пък „за резултати“, „да си на върха“. А това не е български проблем. България е просто кошче. Ако не вярвате, че проблемът не е български, питайте френският писател Фредерик Бегбеде. Той ще ви го каже: „Хората биват поробвани чрез парите: те жертват свободата си, за да могат да си плащат данъците“.
Не било робство, а?
About The Author
