Поредното антируско ожесточаване в западните държави, турската намеса в Сирия, войната в Йемен и още много други ескалиращи конфликти като че ли убеждават, че живеем във време на ожесточаващи се противоречия, в които „надежда не дебне отникъде“. Дори и ако по случайност вечерните новинарски емисии пропуснат да съобщят за поредни въздушни удари в Сирия или твърдения за употреба на химическо оръжие, те ни поднасят обилно истории за насилие, за постигане на превъзходство чрез агресия. Не са много хората в Румъния и България, които знаят, че както съществуват военни училища, така има и школи, институции и медии, които са се посветили на постигането на мир. И тук не става въпрос за будистки медитации или за бягане в името на мира под водачеството на учителя Шри Чинмой. Това са организации, които системно разработват теория и прилагат методика за преодоляването на конфликтите. През март от името на „Барикада“ се свързах с един от учредителите на подобни структури – норвежеца Йохан Галтунг.
87-годишният ветеран създава през 1959 г. в Осло Института за изследване на мира и става първият му директор, като заема длъжността до 1970 г. Галтунг е един от основателите на дисциплината „Изследвания на мира“ и създава първия академичен журнал в тази област през 1964 г. По-късно норвежецът учредява борещата се за мир организация „Трансценд“, чиито публикации могат да бъдат прочетени на адрес: www.transcend.org. На български език е преведена книгата му „Разрешаване на конфликти“.
Галтунг е създал много от понятията, които са станали част от теорията на международните отношения в частта ѝ за конфликтите и тяхното преодоляване. Той въвежда понятието за „структурно насилие“ в международните отношения и в социалните изследвания. Така той нарича насилието, което не е пряко, физическо, а може да дойде от икономическата или политическата среда в дадено общество. Например, бедността и дискриминацията са форми на структурно насилие.
Експертът е убеден, че не е достатъчно бойните действия да спрат, за да се възцари мир. Насилието има много форми и изкореняването му е задължително, ако обществата искат да еволюират в позитивна посока. Норвежецът нарича негативен мир отсъствието на война. Този вид мир често се налага от мироопазващи сили в конфликтите. В същото време позитивен мир означава активна връзка на сътрудничество и емпатия и има различни нива на практикуване. Ако позитивният мир успее да се утвърди, той може да достигне своята най-висока степен – сливането на политическите актьори или субекти в обединение, надскачащо всеки от отделните си елементи, но представляващо висша форма на тяхната реализация.
Галтунг използва тези понятия, за да дефинира хуманистична визия за световното развитие, посветена на разрешаването на конфликти, базирана на сътрудничество и съвместно развитие. Това е оптимистична версия за човешката природа, която не е осъдена само да се бори за доминация, но и е способна да преодолее милитаризма, националния егоизъм и да прекъсне цикъла на насилие, отмъщение и ново насилие, който често държи обществата и народите в състояние на травма.
Въоръжен с тези базисни разбирания, в първата част на разговора го попитах за днешните борци за мир, заинтересувах се къде са изчезнали пацифистите сред политиците и се опитах да разбера дали „културният ген“ на конкуренцията, на борбата за доминация не ни завладява на все по-дълбоко ниво, водейки до засилване на конфликтите.
Галтунг е убеден, че днес активистите знаят много малко и се придържат към ограничени мантри – например те се молят за мир.
Що се отнася до политиците посочих, че през март 2018 г. бе отбелязана 15-годишнината от интервенцията в Ирак, която е считана днес за повратен момент в международните отношения, довел до ескалация на конфликти, смърт и вълни от мигранти в Близкия изток и отвъд. Напомних на Йохан Галтунг, че през февруари 2003 г. в Съвета за сигурност на ООН френският външен министър Доминик дьо Вилпен предупреждава, че подобна военна намеса ще увеличи усещането за несправедливост, ще покачи напреженията и ще засили риска от нови конфликти. Имплозията на Либия, войната в Йемен, възхода на Ислямска държава, войните в Сирия, където САЩ, Русия, Турция, Иран и други регионални сили се въвлякоха, са все последствия от интервенцията в Ирак през 2003 г. Те са резултат от приложението на американската „визия“ за Близкия изток.
„“Световните лидери“ не знаят други отговори (освен военните – бел.ред.). Те може да кажат „дипломация“, но и дипломатите не знаят какво трябва да се прави. За да се разреши даден конфликт, трябва да слушаме всички участници в него, да тестваме техните цели за легитимност според закона, човешките права, човешките нужди и тогава да се опитаме да изградим мостове между техните легитимни цели в нова социална реалност – както това става в една федерация. За да излекуваме травмите, трябва да намерим решения на неразрешените конфликти от миналото, водещи до насилие. Няма нужда от наивни „ръкостискания““, отговори Галтунг.
Що се отнася до въпроса ми за конкуренцията като „дух на времето“, събеседникът ме успокои, че валидното за Америка и Европа не важи за останалия свят. „Мисля, че бъркате света със Запада, включително Израел. Западът мисли по този начин… Но има части в света, които изглеждат доста доволни от многополюсното мирно съжителство“, каза той. После добави, че две нови войнстващи доминантни държави, излизат бързо на преден план: Турция и Китай. Що се отнася до решенията, Галтунг съветва първо да идентифицираме дълбинните конфликти в дадено противоречие и след това да се опитаме да ги разрешим. Или другояче казано, да разпознаем травмите и да се опитаме да ги излекуваме.
Четейки за различните мисли и концепции, формулирани от норвежеца, открих и неговите възгледи за колониализма. Той въвежда понятието за социоцид – „убийство на общество“, което се извършва чрез структурите на колониализма, разрушаващи местните структури и култури. Днес някои твърдят, че Румъния и България са станали икономически колонии на ЕС, което води до ерозия на тяхната национална идентичност, държава и стопански интереси. Попитах Йохан Галтунг какво е мястото на тези две държави по отношение на насилието – те колонизирани държави ли са – обект на западното насилие, или напротив – участват в границите на своите възможности в световното разделение на насилието, като поддръжници на западния ред.
Събеседникът ми е убеден, че тези две държави сега утвърждават западния ред: „Това е редът на пазара, манипулиран от силните според предначертан план. Сега западът настоява и двете страни да имат военно участие (в неговите проекти – бел. Ред.), а тези военни проекти са силно антируски ориентирани.“
Що се отнася до близкоизточния конфликт, моят събеседник бе пределно лаконичен: „Сирия е изключително мюсюлманска държава“, така че е необходимо мюсюлманско решение. „Ирак е западно творение с три различни части. Големият Близък изток е концепция на Лондон, която обаче Османската империя управлява много по-добре“, добави още той.
С Галтунг общувахме по имейл в хода на един работен ден, в който той приемаше въпросите ми и им отговаряше един по един. В света е имало и сигурно и занапред ще има изключително трудно разрешими конфликти, но „царят“ им безспорно е близкоизточният. В края на март той отново премина в гореща фаза с израелско насилие срещу жители на Ивицата Газа, довело до много жертви.
Още преди десетилетия Галтунг предлага Израел да достигне до позитивен мир със своите арабски съседи чрез създаването на регионална интеграционна общност, премахването на границите и заменянето на конфронтацията с активния мир на сътрудничеството и вазимното уважение на интересите. Възможно ли е обаче това, при положение че американското посолство се мести в момента от Тел Авив в Йерусалим? Всъщност кога международната обстановка ще е подходяща за разрешаване на израело-палестинския конфликт?
„Няма значение къде се намират американското и саудитското посолство. От значение е, че голяма част от Западна Азия е бивша османска територия. При положение, че хората там са мюсюлмани, те са отворени към вярващите в аврамическите религии – към т.нар. религии на книгата (юдаизма, християнството и мюсюлманството – бел.ред.). Евреите трябва да действат по съответстващ начин към мюсюлманските си съседи, да оставят един малък Израел на своите фундаменталисти според резолюция 242 от 1967 г. (с нея приключва шестдневната война, довела до окупацията на земите на съвременната палестинска държава и се иска изтеглянето на Израел от окупираните територии – бел.ред.) и да нямат претенции за собственост върху земята.
Изглежда има и светъл лъч на хоризонта на световните конфликти. След като севернокорейските и южнокорейските делегации преминаха под общ флаг на откриването на Зимните олимпийски игри през 2018 г. в Пьонгчан, високопоставена южнокорейска делегация се срещна със севернокорейския лидер Ким Чен Ун в Пхенян. Скоро след тази визита американският президент Доналд Тръмп и Ким Чен Ун обявиха намерения за двустранна среща в трета държава. Попитах как всички тези жестове и дипломатически маневри влияят на уравнението около севернокорейската ядрена програма.
„Те водят до очевидно споразумение: инспектиран от ООН Корейски полуостров, свободен от ядрени оръжия. Северна Корея сега има козове, които да изиграе по време на този процес. Жизненоважно е оттеглянето на американските ядрени оръжия, а не само на американските войски“, каза Галтунг.
Събеседникът ми е известен с това, че прави разлика между американската империя, към която светът се отнася негативно заради нейния милитаризъм и хегемонизъм, и американската република, чийто демократичен граждански дух поражда одобрение. А американският президент Доналд Тръмп обяви скоро след встъпването си в длъжност, че увеличава военните разходи. Какво тогава ще е бъдещето на САЩ под управлението на Тръмп?
Според Галтунг в следващите години САЩ ще станат по-умерена голяма държава в Северна Америка с два добри съседа – Мексико и Канада – т.нар. Мексускан. Тази по-модерна държава няма да се стреми да управлява света. „Управлението на Тръмп не е никакво управление. Доктрината „Америка преди всичко“ се превръща в „Америка на опашката“. Това е много полезно за концепцията Мексускан и е добро за световния мир“, твърди норвежецът.
Лаконичните отговори на Йохан Галтунг впечатляват със своята директност. Бях любопитен да разбера каква е мнението му за ролята на ЕС в световната борба за мир. Европейските държави неотдавна официално започнаха работа по проекта PESCO – общ отбранителен съюз, като се очаква военните разходи на европейската компонента на НАТО да нараснат през следващите години. Има ли ЕС друга възможност освен тази да инвестира във военната си индустрия и във военни поръчки при положение че САЩ, Русия и Китай развиват своите „отбранителни“ способности.
„ЕС избира най-лошото възможно нещо, като имитира другите, създавайки свой генерален щаб, армия, показвайки „френската“ войнственост. Той трябваше да направи очевидното: да служи на останалите за модел на регионалния мир. ЕС можеше да се покаже като чудесен и успешен модел как държави с дълга история на разрушителни войни могат да сътрудничат и да създадат не само негативен, но и позитивен мир. ЕС трябва да приложи именно този модел в отношенията си със света, а не да пада в капана, водещ до смъртта на много, много хора“, убеден е Галтунг.
Преди да приключа задочното интервю, поисках да науча повече за т.нар. „журналистика на мира“, концепция, чийто автор отново е Галтунг. Зад понятието стои идеята, че медиите често поставят акцент върху насилието и конфликтите и така непряко ги насърчават. Ето къде „журналистиката на мира“ се намесва, за да „създаде възможности за обществото да обмисля и да оценява ненасилствени отговори на конфликтите“.
Исках да разбера какви случаи на конфликти могат да бъдат разрешени от „журналистиката на мира“. Галтунг похвали работата на австралийката Анабел Макголдрик и на нейния съпруг Джeйк Линч, които са всъщност авторите на наръчника за „журналистика на мира“ и са били активни в Индонезия. Учебникът описва главните концепции и теоретичната рамка зад „журналистиката на мира“, като обяснява например как да се спре цикълът на насилие, при който претърпяната несправедливост води до отмъщение, а то поражда нов несправедлив отговор върху отмъщаващия. Всъщност самата медия „Трансценд“ е пример за „журналистика на мира“. Тя предлага пацифистки и критични публикации за световните конфликти, като се стреми да насърчи позитивния мир и да отхвърли насилието.
Пророк ли е Галтунг в собствената си родина? Оказа се, че е напуснал Норвегия още през 1977 г. Неговата страна всъщност има особено място в световния баланс между мира и войната. Нобеловата награда за мир се връчва в Осло. В същото време настоящият генерален секретар на НАТО е бившият норвежки премиер Йенс Столтенберг. През 2011 г. терористичният акт на Андерш Брейвик се разигра именно в Норвегия.
„Мястото на Норвегия? Много се радвам за престижа, който идва от факта, че страната връчва Нобеловата награда за мир. Но Норвегия не вярва нито в намаляването на армията си, нито в смисъла да разбира други държави… Както посочвате, страната днес е силно ангажирана в ключов американски военен инструмент: НАТО.“, казва Галтунг.
В своя последен мейл от кореспонденцията ни събеседникът насочи вниманието към книгите си, където открих една интересна формулировка: „Възможно е и е смислено да бъдеш едновременно антихитлерист, но не антигерманец, антисталинист, но не антируски настроен… противник на експанзионистичния ционизъм, но не и антисемит…“.
Да си верен на подобни разбирания десетилетия е особена привилегия. Разговорът за мира може да звучи абстрактно, особено в свят на нарастващо противоборство. Дисциплината на Галтунг обаче е задължителна за всеки, който иска да действа съзнателно в посока преодоляване на конфликти. А способността да се разрешават противоречия е едно от най-ценните човешки постижения днес.
About The Author
