Не ни трябват психолози и лекарства за астматици, а условия за масов спорт

В последните години покрай всеки голям спортен форум в България се провежда притеснително идентичен дебат, а зимната олимпиада в Пьонгчанг нямаше как да прави изключение. Дебатът се характеризира с обсесия от (не)спечелените медали, за които се предполага, че следва да поддържат дълбоката ни убеденост, че сме “спортна нация”. Както ще видим по-надолу, данните, с които разполагаме, не подкрепят тази представа, дори напротив.

Здравните и спортни статистики може да са по-важни от класирането по медали на някоя олимпиада, но и са несравнимо по-отегчителни. Затова и през 2018 г. спортното министерство насочва огромната част от ресурса си именно към медалите – 66.7% от бюджета отиват към спорта за високи постижения, а едва 21.5% – за масовия спорт. Именно това е и част от причината за липсата на медали.

Спорт за малцина

“Нашата визия е спорт за всички” – казва Том Твед, председател на Норвежкия олимпийски комитет за The Guardian, и това не е някакъв празен лозунг, а политика, подплатена с 11 хиляди спортни клуба, в които “93% от децата и младежите редовно практикуват спорт”. Високите постижения не са цел, а логично следствие – Норвегия спечели впечатляващите 39 медала от игрите в Южна Корея.

Визията у нас е точно обратната – ресурсите се насочват изцяло към професионалните федерации, с надеждата да донесат някой медал, който спортният министър после да размаха от телевизионните екрани. А когато няма какво да покаже, той може да потърси проблема в другите: “Целият отбор на Норвегия са астматици, дойдоха с всичките препарати.” Това са думи на Красен Кралев, който отскоро е в Управителния съвет на Световната антидопингова агенция (WADA), пред bTV. Големият дял на специални разрешения за употреба на лекарства в някои спортове може да е морален казус, но в случая министърът звучи повече като футболен треньор, който се оплаква от съдийството, след загуба с 0:39.

Красен Кралев допълва, че дори превъзхождаме скандинавците: “Ако сравняваме колко медала сме взели от световни и европейски първенства, мисля, че ще имаме повече от Норвегия”. Всъщност това може да се провери много лесно и човек очаква спортният министър да го е направил преди да изкаже авторитетното си мнение по темата. Платформата Greatest Sporting Nation проследява всички челни класирания (до 8-мо място) във всички представителни турнири в света и през 2017 г. Норвегия заема 12-то място, докато България е 51-ва.

Съоръжения за малцина

Според министър Кралев страната ни все още страда и от липсата на спортна инфраструктура, но ведомството му отделя едва 4.3% от бюджета си за изграждането на такава или малко над 3 млн. лв. през настоящата година. Тези инвестиции отново са насочени предимно към елитния спорт, а понякога резултатите са абсурдни – например когато се оказа, че националният отбор по волейбол не може да си позволи да наема нова държавна зала. И до днес “Арена Армеец” служи повече като концертна зала, отколкото като спортно съоръжение.

През последните години държавата насочи средства към няколко мащабни спортни проекта в големите градски центрове, които са предназначени за професионалния спорт, докато в десетки общини единствените инвестиции в достъпни за всички съоръжения са улични фитнес уреди, които дори не се поддържат, поради липса на средства. Към сметката можем да добавим стадионите по европроекти, построени в обезлюдени села, които само допълват хаотичната картина на политиката зад българския спорт.

Впрочем, норвежците не наблягат на спортовете, в които се искат скъпи съоръжения, нито залагат на зимни мегакурорти, каквато е прокламираната в България политика не само по отношение на печалния случай с Банско. Вместо това, те разчитат на това да има условия за спорт във всяка община и практикуването му да е достъпно за огромното мнозинство от хората.

Друга основна причина за липсата на значими успехи министърът открива в емоционалните проблеми на спортистите и предлага на федерациите да осигурят психолози, които да служат като ментални треньори. Психологическата подкрепа е важна и често треньорите са доста по-добри в оказването ѝ от професионалните психолози, но сигурно би било още по-добре, ако елитните спортисти получават подкрепа и от общество, което не ги счита за официални туристически делегации и уважава работата им, защото я познава не само от телевизионните екрани.

Докато управниците си мислят, че успехи в съвременния спорт се постигат с екип от психолози, мрежа от лъскави зали и допинг, то най-вдъхновяващите спортни нации в света се насочват към нещо далеч по-просто и старомодно.

“Без тъпаци”

През 2014 г., откогато са последните данни на Евростат, 82.7% от българите са заявили, че не практикуват никакви физически упражнения, като делът на тези хора е по-висок само в Румъния и Турция. За сравнение, в скандинавските страни, Австрия и Германия, техният дял е под 30%. Над половината от населението на тези държави отделя поне 2.5 часа седмично за спорт, докато за България това важи за едва един от десет души. Един от двадесет пък извършва “аеробна физическа активност” в продължение на повече от 5 часа седмично, докато в скандинавските страни това важи приблизително за всеки трети гражданин, включително за всеки 4-ти човек над 65-годишна възраст. През същата година България е лидер в ЕС по смъртни случаи в резултат от болести на кръвоносната система с 1131 случая на 100 хил. души (за сравнение жертвите на транспортни инциденти са 9/100 хил.). Средното ниво в общността е 374 случая, а в Новрегия – 273. Световната здравна организация посочва редовната физическа активност като един от ключовите фактори при превенцията на най-значителната група от тези болести.

Резултатите, към  които следва да се стремим, не се постигат с инфраструктура, затворена за обществото, или ски курорти, насочени към платежоспособните туристи. Норвегия може да си позволи да изгражда такива, но предпочита да инвестира в масовия спорт, защото това носи ползи за цялото общество, като същевременно е предпоставка и за по-високи върхови постижения. Успехите, дори и най-индивидуалните на пръв поглед спортове, са общностно дело и силно зависят от средата.

Ето защо не е необичайно топ-атлетите в Норвегия да поемат разходите за тренировъчни лагери на по-бедните си колеги, посочва Мортен Аасен, цитиран от The Guardian, и допълва: “Това е парадокс за Норвегия. Ние сме много богата страна, но вярваме в социалистическия начин на правене на нещата.” Идеята, че успехът се постига с другарство, взаимопомощ и общи усилия е напълно чужда на българския контекст. В нашето обществото модели за подражание обикновено са хора, които обичат да тръбят, че са успели само благодарение на индивидуалната си изключителност – във вакуум или дори надделявайки над паразитите, които се домогват до постиженията им, и държавата, която всячески им пречи. (Все пак трябва да отбележим, че сред спортистите ни това явление се среща доста по-рядко, отколкото в други слоеве на обществото.)

Затова норвежките атлети следват простo правило в изграждането на задружната си егалитарна общност, изразено от скиора Хетил Янсруд: “Вярваме, че няма добро обяснение или оправдание защо трябва да си тъпак, за да си добър спортист”.