Улисано в споровете за комунизма и т.нар. джендър проекти в образованието, обществото не забелязва един истински геноцид, който се извършва в момента срещу училищна мрежа в един от българските градове. Става дума за Сливен, където общинското ръководство смята да ликвидира три училища накуп, едно да закрие почти, още три да се преобразуват, и всичко това успоредно с разместване на школски адреси из целия град. Скоро подобна мащабна „реформа” не се е случвала в българското образование.
Предложението, което ще се гледа на сесията на общинския съвет през февруари, предвижда сливане на СУ „Пейо Яворов“ и Хуманитарната гимназия „Дамян Дамянов“,
като Хуманитарната се закрива,
вливане на СУ „Йордан Йовков“ в ОУ „Панайот Хитов“ (новото общо училище става Средно) и закриване на НУ „Васил Левски“, което преминава към ОУ „Д-р Иван Селимински”. СУ „Хаджи Мина Пашов“ се преобразува в основно училище, други три такива школа стават обединени. Разместванията по сгради пък обхващат и Езиковата гимназия, която е запратена от центъра на града към крайните квартали.
Като официален мотив за „оптимизацията” общинското ръководство сочи едносменния режим, към който всички училища от страната трябва да минат от 2021 г. съгласно новия просветен закон. Другата причина са намаляващите деца. Едносменният режим обаче престана да е аргумент почти веднага след произнасянето му, защото МОН го остави за необозримото бъдеще. Намаляващите деца пък са нелеп мотив за закриване, който със сигурност ще бъде официално оборен след време. Качествено образование се постига не с много деца в класната стая, а точно обратното – с по-малко. Родителите паралии например дават питомците си на частни училища, защото
класовете са с по десетина деца и всяко може да получи много повече внимание.
Обратно – в големите държавни класове не може да се работи индивидуално с малчуганите, появяват се проблеми като агресия и т.н. Що за качество се постига, като събираш много деца накуп, често от различни градски квартали и села? Тези въпроси са принципни и не касаят само Сливен.
Но за да се прозрат горните прости истини, е нужно да минат десетина години, колкото например костваха докато се разбере, че делегираните бюджети са вредни. Сега МОН тихомълком ги маха, макар да бяха сочени навремето като панацея за средното образование. По същия начин ще берем гайлето и на закриването на училища, което сега се сочи като спасително и неотменимо действие.
“Не съм изненадан, защото в моята родина глупостта е у дома си”,
описа прекрасно ситуацията младият поет Иван Ланджев, възпитаник на Хуманитарната гимназия.
Суматохата в Сливен закономерно породи вълнения. Родители негодуват, ученици събират подписи, предвижда се протест пред сградата на общината другата седмица. Валят писма от чужбина за запазване на училищата. В резултат кметът Стефан Радев и съветниците се отказаха да гласуват промените още през януари. В най-неприятна ситуация са директорите и преподавателите, тъй като прекрасно разбират пагубните последствия от всичко това, но под натиска на регионалния инспекторат и общината не смеят да гъкнат.
А МОН? Министерството мълчи. „Не ние, а общинските съвети закриват училища”, е традиционната позиция на МОН. Което е истина. А другата част от истината е, че МОН щедро финансира закриването. Глупостта наистина е у дома си.
