Това ли е краят на цивилизацията? Mожем да тръгнем по друг път

George Monbiot, The Guardian

Ето ви един добър, но твърде тесен въпрос: „Пред колапс ли е Западната цивилизация?“. Въпросът е поставен от водещата статия в New Scientist тази седмица. Отговорът е – вероятно да. Но защо само Западната цивилизация? Да, някои от правителствата на Запад сякаш правят всичко по силите си, за да доведат човечеството до неговия край. В нашето сложно настояще, в което са вплетени множество взаимно свързани кризи, администрацията на Тръмп е предприела масово разкомплектоване и опростяване на държавата. Доналд Тръмп може да е уволнил своя стратег, Стив Банън, но изявеното намерение на Банън за „деконструирането на административната държава“ остава централната, може би единствената политика.

Дефинансиране на цели отдели, разпускане на екипи, уволняване на експерти, спирането на изследователски програми и огромна критичност спрямо всички държавни служители като цяло – самомразещата се държава разбива самия апарат, който ѝ позволява да функционира. В същото време се случва и още нещо – ликвидират се механизмите за обществена защита, които имат за цел да ни защитят от идващото бедствие.

Серия от проучвания, публикувани през последните няколко месеца, започнаха да изследват по-широкото въздействие на замърсяването на околната среда и неговите причинители.

Едното от тях е публикувано в British Medical Journal и показва, че замърсяване на въздуха в градовете причинява „нещо, което се доближава до катастрофа за общественото здраве“ и което може да има фатални последици за все още неродените деца. Защо? Защото мръсният въздух уврежда ембриона и може да доведе до ниско тегло при раждане, нарушаване на развитието на белите дробове и мозъка на бебето и поредица от инвалидизиращи и фатални заболявания в по-късен период.

Друго изследване, публикувано в Lancet, показва, че три пъти повече смъртни случаи са причинени от замърсяване, отколкото СПИН, малария и туберкулоза причиняват заедно. Замърсяването, отбелязват авторите, „заплашва самото оцеляване на човешките общества„. Съвкупност от статии в списанието PLOS Biology разкрива, че няма надеждни данни за безопасността на повечето от 85,000 синтетични химикали, на които можем да бъдем изложени. Докато стотици от тези химикали „замърсяват кръвта и урината на почти всеки тестван човек“ и количеството им се увеличава всяка година, учените нямат представа какви могат да бъдат евентуалните въздействия, поотделно или в комбинация на тези химикали.

Сякаш в отговор на подобни констатации правителството на Тръмп се зае с разграждането на Агенцията за опазване на околната среда, отхвърли плана за чиста енергия, опорочи екологичните стандарти за моторните превозни средства, отмени забраната за хлорпирифос (пестицид, свързан напоследък с увреждането на когнитивна и поведенческа функция при децата) и отмени забележителен списък със сходни обществени защити.

Във Великобритания няколко последователни правителства също приеха присърце каузата да премахнат способността на държавата да реагира при подобни кризи. Едно от първите действия на Дейвид Камерън като премиер бе да се затворят системите за „ранно предупреждение на правителството“ – Кралската комисия по замърсяването на околната среда и Комисията за устойчиво развитие. Камерън въобще не искаше да чува различно мнение. Затова замени всички независимите съветници и експерти с „довереници“, които винаги да уверяват и него, и обществото в правотата на действията на правителството му. Именно подобен ход обаче е предшествал падението на редица империи в миналото. С отделянето си от ЕС, Великобритания се е заела и с намаляването на ефективността за справяне с проблеми, излизащи извън очертанията на острова.

Но тази патология не се ограничава само до „Запада“. Появата на демагогията (фанатичното преследване на прости и повърхностни решения на сложни проблеми, придружени от разрушаването на „имунната система“ на държавата) е навсякъде. Унищожението на околната среда се ускорява в глобален мащаб. Ликвидирането на цели популации от гръбначни, инсектогедон, изсичането на горите, отравянето на почвата, замърсяването на въздуха и водата продължават да се извършват с удивително нарастващи темпове. Тези взаимно обвързани кризи ще засегнат всички, но най-бедните нации ще бъдат засегнати първо и най-лошо.

Силите, които заплашват да унищожат нашето благополучие, също са еднакви навсякъде: преди всичко лобистката сила на големия бизнес и едрия капитал, които възприемат административната държава като пречка за осъществяването на своите непосредствени интереси.

Със своето финансиране на политически кампании, тайно раздаване на грантове на различни тинк-танкове, медийно влияние и подкупване на учени – тези сили на практика превземат и унищожават отвътре самата демокрация. Ако искате да знаете как работят, прочетете книгата на Джейн Майер „Dark Money„.

До известна степен глобализмът повишава нашата устойчивост. Например, ако местните доставки на храни се провалят поради някаква причина, то регионалните или световните пазари ни позволяват да се възползваме от производството другаде. Но отвъд определено ниво, ефектът на глобализацията става неуправляем. Възникналите нови свойства на създалата се система, нейната комплексност, съчетана с неспособността на човешкия мозък да я обхване, може да поражда кризи, вместо да ги прекратява. New Scientist трябваше да попита: „Пред колапс ли е комплексната цивилизация?“

Комплексните общества са се сривали много пъти в историята и това не винаги е било нещо лошо. Както отбелязва Джеймс С. Скот в своята завладяваща книга „Against the Grain„, когато централизираната власт започна да се срива, чрез епидемии, неуспех на реколтата, наводнения, ерозия на почвата или саморазрушителни перверзии на правителството, то подчинените му граждани често са бягали, търсейки спасение другаде. Много пъти те са обединявали сили с тъй наречените варвари. Този така наречен вторичен примитивизъм, отбелязва Скот, „може би се е проявил като значително подобрение в сигурността, храненето и обществения ред. Да станеш варварин често е било стремеж да подобриш своите шансове.“ Тъмните векове, които неумолимо следвали славата и величието на държавата, може би, в съответната ера, са били най-добрите времена да си жив.

Но днес няма на къде да се избяга. Дивите земи и богатите екосистеми, които някога са подкрепяли ловците, номадите и бежанците от срутващите се ранни държави, които се присъединявали към тях, сега почти не съществуват. Само малка част от сегашното население може да оцелее при завръщането си към живота на варварите. (Вземете предвид, че според една прогноза максималната популация на Великобритания по време на Мезолита, когато хората са се препитавали чрез лов и събиране, е била около 5000 души). В днешната привидно демократична епоха комплексната държава, въпреки всичките си недостатъци, е единствената преграда между нас и катастрофата.

Така че, какво правим? Следващата седмица смятам да предложа нов път напред. Защото пътят, по който вървим сега, не е пътят, който трябва да следваме.