На 15 май 1948 г., Арабската лига навлиза в Палестина като отговор на провъзгласяването на държавата Израел, с което започва първата арабско-израелска война. След няколко седмици на тежки боеве никоя от страните не постига превес. На 11-и юни ООН, чрез шведския посредник Фолк Бернадот, успява да се подготви временно примирие, добре прието и от двете страни. Въпреки че в периода на примирие не е позволено превъоръжаване, Израел успява да закупи оръжие и самолети. Когато войната се възобновява на 8-ми юли, израелците бързо започват да надделяват и да настъпват в няколко ключови области, създавайки огромна вълна от палестински бежанци. На 18-и юли е обявено ново примирие, по време на което Бернадот работи за намиране на дипломатическо решение, което частично да укрепи израелските териториални завоевания. Въпреки това, неразбирайки намеренията му, еврейската въоръжена групировка Лехи от Йерусалим го убива в деня преди предаването на плана на ООН. На 15-и октомври военните действия са възобновени.
Според ООН 711 000 палестинци, половината арабско население в Палестина по онова време, са избягали, емигрирали или са били принудени да се изнесат по време на конфликта. На 11 декември 1948 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция 194, която освен всичко друго заявява, че в контекста на едно общо споразумение за мир „на бежанците, които искат да се върнат в домовете си и да живеят в мир със своите съседи, ще им бъде позволено да го направят“ и че „ще бъде изплатена компенсация за имотите на тези, които изберат да не се връщат“. Резолюцията също така издава мандат да бъде създадена Помирителна комисия на ООН. Въпреки това страните, ангажирани с резолюцията, не постигат никакъв успех в прилагането ѝ, което също допринася за задълбочаването на проблема с палестинските бежанци. Днес палестинците отбелязват годишнината от първата война като Накба – „денят на катастрофата“.
През 1949 г. Израел подписва отделни мирни договори с Египет на 24-ти февруари, с Ливан на 23-ти март, с Йордания на 3-ти април и със Сирия на 20-и юли. Израел успява да определи своите граници, които включват 78% от Палестина под британския мандат, което е с 50% повече от предвиденото в плана за разделяне на ООН.
През 1950 и 1951 г. израелският парламент Кнесет приема Закон за завръщането и Закон за гражданството, които трябва да улеснят имиграцията на евреите в страната. Притокът на имигранти главно от Близкия изток и Северна Африка продължава през 50-те години. Това довежда до промяна в състава на израелското население и до важни политически, икономически и социални последици. Набляга се на строителството на жилища за имигрантите. Тъй като не се произвеждат стоки за износ и почти всички суровини се внасят, скоро възниква проблем с платежния баланс. Основната икономическа дейност е селското стопанство и водоснабдяването става главен проблем, изостряйки отношенията с арабските съседи.
На 19 ноември 1948 г. ООН създава Агенция за палестинските бежанци, като САЩ поема половината от бюджета ѝ. От 750 000 бежанци около 350 000 са в Йордания и Западния бряг, други 200 000 са в Газа. Израелското правителство не възнамерява да увеличава арабското население в страната, затова не позволява завръщането им. В резултат от инициативата на ООН, през декември 1949 г. е създадена Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци (UNRWA).
През 1956 г. избухва втората арабско-израелска война, в която участва само Египет. В реч, изнесена в Александрия на 26-и юли, египетският лидер Насър обявява национализацията на Суецкия канал, като отменя съществуващия договор за наем до 1968 г. Акционерите на Суецката компания са компенсирани и трафикът през канала продължава без прекъсване. Англичаните и французите започват да подготвят военна експедиция под британското командване с намерението да свалят Насър от властта и да възстановят международния контрол над канала, обаче им липсва оправдание за атаката. Тогава френският генерал Морис Чале замисля план, който включва израелците – те да нахлуят в Синай, като по този начин дадат оправдание на англичаните и французите да окупират канала, за да избегнат щетите върху него и да разделят воюващите.
На 29-и октомври Израел нахлува в ивицата Газа и на полуостров Синай и бързо напредва към зоната на канала. На 31-ви октомври англо-французите атакуват, като на 5-и ноември окупират Порт Саид, подготвяйки се за големия десант, насрочен за 6-и ноември. Обаче военните действия между Египет и Израел изведнъж са прекратени и така пропада претекстът за англо-френската намеса, като същевременно силният натиск, упражнен от правителството на Айзенхауер, напълно блокира военните операции. Нахлулите израелски войски се оттеглят през март 1957 г. Преди оттеглянето им, министърът на външните работи на Канада Лестър Пиърсън предлага в Суец да бъдат създадени Извънредни сили на ООН (UNEF), които „да поддържат границите мирни, докато се търси политическо разбирателство“. ООН приема с ентусиазъм и силите биват изпратени, подобрявайки значително ситуацията в района. Лестър Пиърсън получава Нобелова награда за мир през 1957 г. за усилията си. Извънредните сили на ООН са рожба на Пиърсън, затова той се приема за баща на съвременната концепция за „мироопазване“.
Гамал Абдел Насър обявява национализацията на Суецкия канал
В резултат от тази война Великобритания и Франция загубват водещата си роля в Близкия изток в полза на Съединените щати. Израел, въпреки че е принуден да върне завзетите територии, през следващите 10 години се радва на относително спокойствие на границата, което му позволява плавен икономически растеж. Насър се превръща в герой на арабския свят. Оставайки в периферията на тези събития, палестинският народ се чувства все по-използван от арабските държави и забравен от останалия свят. Желанието за реакция довежда до раждането на партия Ал Фатах през 1959 г. под водачеството на Ясер Арафат.
През 1963 г. израелците проектират национална водна мрежа, имаща за цел да пренасочи водите на река Йордан, чиито извори са извън границите на Израел. За арабите това представлява кражба на арабски води. Осъзнавайки, че военната реакция е невъзможна, Насър организира в Кайро среща на високо равнище на арабските държави, която през май 1964 г. води до раждането на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), чиято дейност бива описана в Палестинската национална харта. Основната предпоставка на Хартата е, че:
„Разделението на Палестина през 1947 г. и създаването на държавата Израел са напълно незаконни“
Новата организация създава Палестинската освободителна армия, която започва да привлича новобранци от редиците на Ал Фатах. Разтревоженият Арафат, който няма симпатии към ООП, твърде близка до Насър, започва да вярва, че е необходимо да се премине към военни действия, които биха довели до война, в която Израел ще бъде победен от редовните арабски войски. Отваря се пътят към трета арабско-израелска война.
Напрежението достига своя връх през май 1967 г., когато погрешно информираният Насър решава да разположи войски в Синай, за да обезсърчи Израел да атакува Сирия. За да демонстрира решимостта си, вечерта на 16-и май Насър казва на Извънредните сили на ООН, че трябва да напуснат египетската територия и да се преместят в Газа. Без да се консултира със Съвета за сигурност или с Общото събрание на ООН, генералният секретар У Тант решава да оттегли всички Извънредни сили: това решение се изтълкува като зелена светлина за войната.
На 20-и май Израел обявява обща мобилизация, на 21-ви Насър обявява блокада на Тиранския проток (осигуряващ достъп до Ейлат, единственото израелско пристанище на Червено море), нарушавайки тайния ангажимент от 1957 г., според който протокът остава международен воден път. На 4-ти юни израелското правителство, с единодушно гласуване и без да уведоми американците, решава да обяви война. Кампанията започва в ранните часове на 5-и юни. За 6 дни Израел побеждава въоръжените сили на Египет, Йордания и Сирия, взимайки контрола върху Източен Йерусалим, Западния бряг, Синайската пустиня и Голанските възвишения.
Анексирането на Източен Йерусалим от Израел става официално на 27-ми юни с решение на Кнесета. То всява смут в арабския свят и не е признато от международната общност. На 4-ти юли Общото събрание на ООН одобрява с 99 гласа „за“, без „против“ и 20 „въздържали се“, първата резолюция (2253) от цяла поредица, която обявява анексирането за незаконно. Изграждането на израелски квартали в Източен Йерусалим обаче не спира: след 25 години арабите стават малцинство в източната част на града.
Арабската среща на върха, проведена през септември в столицата на Судан, Хартум, повтаря декларацията, че няма да има мир, признание или преговори с Израел. Организацията на обединените нации се намесва по темата с Резолюция 242 от 22 ноември 1967 г., която признава „суверенитета, териториалната цялост и политическата независимост на всички държави в региона и правото им да живеят мирно в безопасни и признати граници, без заплахи или актове на насилие.“. Ако бяха приели резолюцията, Египет и Йордания щяха да признаят автоматично Израел, който, както е предвидено в резолюцията, дава „справедливо решение на проблема с бежанците“ – израз, категорично отхвърлен от палестинците.
Войната е предизвикала нова вълна от бежанци: ООН оценява, че по време на войната около 350-400 хиляди палестинци са избягали, повечето от които от Западния бряг. Резолюция 242 ще остане в основата на всички последвали мирни договори, които трябва да включват „изтеглянето на въоръжените сили на Израел от териториите, окупирани в неотдавнашния конфликт“. Текстът се оказва двусмислен: арабите интерпретират „от териториите“ като „от всички територии“, докато Израел го тълкува като „от някои територии“. Мирните преговори, водени от шведския дипломат Гунар Джаринг, приключват през 1971 г., без да постигнат нищо.
През лятото на 1968 г. нарасналият престиж на Ал Фатах довежда Арафат до председателството на ООП. Различните военни групировки се обединяват и се структурира финансирането чрез данъци и вноски на страните-поддържници, което подобрява ефективността на организацията. Военните стратегии се диференцират – Ал Фатах продължава с партизанската борба, докато Народният фронт за освобождение на Палестина (НФОП), воден от Жорж Хабаш, използва методи като отвличания на хора и самолети, които биват сериозно критикувани, но същевременно успяват да привлекат вниманието на света към палестинския въпрос.
В два часа следобед на 6 октомври 1973 г. сирийско-египетска атака дава началото на четвъртата арабско-израелска война, наречена „Кипур“ на еврейския религиозен празник Йом Кипур. Декларираната цел е да накарат Израел да се оттегли от окупираните територии през 1967 г. и да се включи в мирни преговори. На 9-и октомври израелците спешно призовават за помощ американците, които бързо ги въоръжават чрез впечатляващ въздушен мост. В отговор, на 17-и октомври Организацията на арабските страни износителки на петрол (ОАПЕК) обявява намаляването на производството на суров петрол, докато Израел не се оттегли от завладените през 1967 г. територии.
Съвместната дипломатическа работа на Съветския съюз и Съединените щати, и особено на държавния секретар Хенри Кисинджър, довежда до Резолюция 388 на Съвета за сигурност, която установява прекратяване на огъня на заеманите в този момент позиции, за да подготви преговори за „справедлив и траен“ мир. На 27 октомври 1973 г. битките приключват. В крайна сметка Израел печели войната, но загубва ореола си на непобедимост, докато арабите, които не се предават, се сдобиват с „петролното оръжие“, с което могат да оказват натиск на Запада, за да получат отстъпки от Израел. Интервенцията на „сините каски“ на ООН идва навреме, за да се избегне по-нататъшната радикализация на конфликта и загубата на постигнатия крехък баланс в региона. Споразуменията между Египет и Израел, последвани от признаването на държавата Израел от Кайро и Йордания, поставят началото на нова политическа фаза, по-малко склонна към въоръжената конфронтация като средство за разрешаване на споровете. Тази фаза довежда до подписването на мирния договор от 26 март 1979 г. между израелския премиер Бегин и египетския президент Садат.
На 28 октомври 1974 г. арабската среща на върха в столицата на Мароко Рабат признава „…правото на палестинския народ да създаде независима национална държава под ръководството на ООП, в качеството му на единствен представител на палестинския народ, на цялата освободена територия“.
Де факто ООП е признат от арабските държави за правителство в изгнание.
През септември ООП получава статут на наблюдател в ООН и е създаден Комитет за упражняване на неотменимите права на палестинския народ. Подкрепата за палестинската кауза в африканските и азиатските страни е много силна. През лятото на 1975 г. само заради няколко гласа се проваля съгласуваната кампания за лишаване на Израел от статута на член на ООН, но през ноември Общото събрание приема резолюция, в която ционизмът бива определен като „форма на расизъм“. Но тъй като Организацията на обединените нации престава да играе главна роля в арабско-израелския конфликт, подобни инициативи нямат особено практическо значение.
About The Author
