През миналата година, когато се отбелязваше осемдесетата годишнина от началото на испанската гражданска война, антифашисти от Полша организираха събитие в памет на интернационалните бригади от страната, сражавали се срещу Франко. Събитието им бе атакувано, включително с хвърляне на димка в помещението. Върху хвърлената димна граната бе изписано „han pasado” (преминахме) – фразата, с която Франко репликира прословутия лозунг на Долорес Ибарури „no pasarán” (няма да преминат) в деня, в който републиката пада.
В един друг емблематичен символ, свързан с испанската гражданска война, има силна полска връзка. „A las Barricadas” – химна на анархо-синдикалистката федерация CNT, се превръща в най-известната песен от войната. Тя обаче не е съвсем оригинална – мелодията е написана от Юзеф Пуавиньски, а текстът е на Вацлав Швиенчицки – и двамата полски музиканти-социалисти. Тяхната „Warszawianka” се превръща в химн на полската революция от 1905 г., когато работническите милиции се опитват да свалят руското имперско правителство.
Днес историята на прогресивните движения е подложена на атаки не само в Полша, но и в цяла Източна Европа. От самото си начало „декомунизацията” се прицели не само в съветската епоха, но и в по-ранната социалистическа и републиканска история. През 90-те години унгарското правителство започна широкомащабно премахване на комунистическите паметници. Статуите бяха събрани в специален парк, чийто архитект заяви ясно намеренията си: „Този парк е посветен на диктатурата”, обяви той.
Експозицията обаче е доста интересна като за парк, посветен на диктатурата. Заедно с монументи на политици от комунистическия период – както и на Маркс, Енгелс и Ленин – са наредени и статуи на леви дейци от по-ранни поколения. Там са представени фигури от кратко просъществувалата Унгарска съветска република от 1919 г., включително Тибор Самуели и Ене Ландлер, както и хора, екзекутирани по време на сталинистките чистки като Еде Челпко и Бела Кун. Роберт Крюц и Ендре Сагвари, убити от нацистите и унгарското фашистко правителство по време на Втората световна война, също имат статуи в парка. Към тях се присъединяват и Миклош Стайнмец и И.А. Остапенко, офицери от Червената армия, загинали при освобождаването на Будапеща от германска окупация. И накрая, разбира се, там е сложен и мемориал на унгарските интернационални бригади, воювали в Испания.
За съжаление не е изненадващо, че инициативи, които се представят като критика към диктатурата, вместо това демонизират хората, които са се борели против фашизма. Декомунизацията се е превърнала в инструмент, с който възраждащите се националистически движения реабилитират собственото си минало – което често включва сътрудничество с нацистите.
През 2015 г., яхайки вълната на национализма на фона на конфликта в Донбас, украинските власти започнаха интензивен процес на декомунизация. Оттогава хиляди улици и стотици селища бяха прекръстени, статуи на Ленин биват разбивани на всеки ъгъл из страната, а политически партии, които се считат за твърде благосклонни към комунистическото минало, бяха забранени. В това число и Комунистическата партия на Украйна, която бе подкрепяна от милиони гласоподаватели.
Прокараният от украинския парламент закон не бе ограничен до комунизма. В текста му се обещаваше, че ще бъдат преследвани привържениците „както на комунистическите, така и на национал-социалистическите тоталитарни режими”. Но в същата година, в която тези мерки бяха прокарани, батальонът „Азов”, основан от членове на неонацистката Социал-национална асамблея, бе официално издигнат до полк за специални операции в украинската армия. Членовете на батальона отпразнуваха това със снимки, на които показват есесовските си татуировки – символи, които правителството уж е забранило.
Институционализирането на фашизма в Украйна не е ограничено до военните. Крайната десница в страната става все по-осезаема и в официалната интерпретация на историята – като част от ръководен от държавата проект за почитане на украинския национализъм. Най-високопоставената фигура, която се реабилитира е Степан Бандера – националистически лидер, който си сътрудничи с нацистите по време на Втората световна война, и чиято Украинска въстаническа армия участва в Холокоста.
Бандера обаче съвсем не е единствената личност, която получава подобно ребрандиране. През октомври 2017 г. в украинския град Виница е поставена статуя на Симон Петлюра, който предвожда анти-комунистическо въстание срещу болшевишката революция. Под негово управление се провеждат антисемитски погроми, при които са избити петдесет хиляди евреи. И това не е нещо, което се крие от днешните жители на града. Местните власти в крайна сметка решиха да поставят паметника му в историческия еврейски квартал, на малко разстояние от една от малкото останали синагоги.
На други места декомунизацията също се използва като параван за преследването на източноевропейските евреи. Литовското правителство, в стремежа си да изгради националистически наратив, оправдаващ сътрудничеството с нацистите, обвинява еврейските партизани във военни престъпления. Паметникът на тяхната борба, някога поставен на видно място в столицата на страната, сега е скрит в друг „диктаторски” парк. Днес той е придружен с надпис, който посочва, че партизаните, воювали срещу нацистите – в страна, където близо двеста хиляди души стават жертва на Холокоста – са били „предимно евреи”. Литовците, казва надписът, „не са подкрепяли комунистите”.
Съветският съюз оставя мрачни спомени в Източна Европа – неща като преместванията на население, политическите репресии и принудителната колективизация са допринесли за продължаващото до днес негодувание. Но стремежът към „декомунизация” няма нищо общо с изграждането на по-демократично общество. В същността си това е проект, целящ да пренапише историята, да оправдае фашизма и да охули тези, които са се сражавали срещу него.
