Ако беше жив, най-любимият и до днес певец на Чили Виктор Хара щеше да навърши на 28 септември 85 години. Но той остана завинаги на 40. Не му достигнаха 12 дни, за да стане на 41-на. Чилийската военна хунта го уби зверски на 16 септември 1973 г. на закрития стадион „Чили” в Сантяго.
Там заедно с Виктор бяха струпани около 5000 затворници, арестувани след военния преврат, извършен от хунтата на 11 септември с.г. срещу правителството на Салвадор Алиенде – първия в света президент марксист, дошъл на власт с избори и започнал мирна социална революция. Алиенде загина в пламъците на бомбардирания от хунтата президентски дворец „Ла Монеда”, отбранявайки го с оръжие в ръка и оставайки верен на клетвата си никога да не изневери на волята на народа, доверила му съдбата на Чили.
В последните си думи, отправени към чилийците по радиото, Алиенде им вдъхва кураж и ги уверява, че „по-скоро рано, отколкото късно, ще се отворят отново широките булеварди, по които да мине свободният човек, за да построи едно по-добро общество”.
Тези думи в мрачното утро на 11-ти септември преди 44 години наред с хиляди свои сънародници със свито сърце слуша и Виктор Хара, долепен до радиото в дома си и избягващ тревожния поглед на жена си – застаналата до него балерина и хореографка Джоан Търнър-Хара.
В Чили отдавна се е очаквало нещо такова – преврат или гражданска война. Всички привърженици на Народното единство – 6-партийната лява коалиция, която стои зад Алиенде, са знаели, че при подобна извънредна ситуация трябва да се събират по работните си места и да ги отбраняват.
Такъв призив в утрото на преврата по радиото отправя и Единната профсъюзна централа на трудещите се (CUT). Работното място на Виктор Хара по онова време е Техническият университет, където води курсове по музика. Пак там, в университетското фоайе, същата сутрин той е трябвало да пее на откриването на фотоизложба именно против заплахата от гражданска война. А Алиенде е трябвало да я открие… Но вече е ясно, че военните въвеждат друг дневен ред…
Джоан бърза да прибере дъщерите им от училище, а когато се връща с тях, Виктор ѝ казва да не излизат никъде, целува я и потегля с колата към Техническия университет. Тя повече не го вижда жив…
След като заедно с близо 600 души изкарва около 24 часа в обсадения от военните университет, Виктор Хара наред с всички останали е откаран на стадиона „Чили”, където толкова пъти е пял на масови поряви и е режисирал концерти. Много е популярен и затова веднага го разпознават. Подлагат го на зверски мъчения дни наред и накрая го убиват. С 44 куршума. Само защото е имал дързостта през целия си живот да пее за свобода и справедливост. И защото дори на стадиона продължава да се опитва да повдига духа на другарите си с песни.
В онези кървави дни Виктор Хара е една от хилядите жертви, но бруталното му убийство особено болезнено разтърсва хората по цял свят именно заради силата на песните му, на таланта му, стъпкан от ботуша на насилието. Освен това със своя житейски и идеен път той сякаш най-пълно олицетворява творческия и непримирим дух на своя народ, от чиито най-дълбоки недра идва.
Жестоката му смърт е шокираща, но както ми е казвала жена му Джоан, с която през годините съм имала възможност неколкократно да се срещам и да разговарям, този трагичен финал не бива да доминира над личността му, живота му, таланта му, обичта му към хората. И в много голяма степен на усилията именно на Джоан днес чилийците, а и цялото човечество дължи светлата памет за Виктор Хара, превърнал се във вдъхновение и за новите поколения в родината си и в цяла Латинска Америка.
За чилийците той продължава да е най-любимият певец, а почти всички латиноамерикански изпълнители на песни със социално съдържание имат поне по една негова творба в репертоара си. Особено любима на всички е създадената от Виктор малко преди смъртта му и почти пророческа „Манифест”, в която казва:
„…Песента има смисъл,
когато пулсира във вените
на онзи, който ще умре,
пеейки за истинските истини,
а не за мимолетни ласкателства,
нито за чуждестранна слава…
Там, където идва всичко,
и където всичко започва,
смелата песен винаги ще е нова.”
Смелата песен на Виктор Хара наистина продължава да е нова, млада, жива и желана в социалните битки и на днешния свят.
Буквално преди броени дни във венесуелската столица Каракас присъствах на разтърсващ концерт в памет на Виктор, изнесен от най-големите певци на Венесуела. А ликът му грееше от екрана на сцената…
Нека тук припомним отново и за младите хора в България пътя и съдбата на Виктор Хара.
Роден е на 28 септември 1932 г. в селце в южната провинция Нюбле. Бил е четвъртото от общо шест деца в семейството на Мануел Хара и Аманда Мартинес. Когато е 6-годишен, семейството се премества на север, в селцето Лонкен, на 80 км от столицата Сантяго, където преминава ранното детство на Виктор – с песните на майка му, която често викат да пее на сватби и погребения, с пиянските скандали на изтормозения от немотията баща, на когото трябва да помага в орането на чужди ниви, с игрите на свобода сред природата, с китарата, на която го научава да свири техен квартирант студент.
Бащата скоро напуска семейството и майката поема цялата тежест по прехраната на децата. Преселват се в едно от бедняшките предградия на Сантяго – Ногалес, и там, с денонощен труд в закусвалня на един от пазарите майката успява да свързва двата края и да осигурява възможността на децата да ходят на училище. Преумората обаче я покосява – тя получава сърдечен удар на работното си място и умира. Децата остават на произвола на съдбата.
Виктор по онова време е около 16-годишен. Отчаян, той търси утеха при бога и се записва в семинарията. Изкарва там две години, през които разбира, че това не е неговото поприще. Единственото, което му доставя радост, е грегорианското пеене в хора на семинаристите. Но разбира, че не става за свещеник. Напуска семинарията, след което изкарва и военната си служба.
После живее известно време при свои приятели и работи в мебелна фабрика. И понеже пеенето му липсва, наема се в хора на Общинския театър, където се поставя спектакъл по кантатата „Кармина Бурана”. Там, в театъра, попада на представление на пантомимна трупа, оглавявана от Енрике Нойсвандер. Запленен от това изкуство, пожелава да се запише в трупата и наистина го взимат веднага, след като при кастинга блесват неговата пластичност и вроден артистизъм. Още по време на първото турне всички разбират, че той и пее – просто реди песен след песен от радост, че най-после е намерил своята среда.
Един от участниците в трупата, син на богато семейство, кандидатства в Театралната школа на Чилийския университет и увлича след себе си и Виктор, който по време на прослушването най-много се притеснява как ще го възприемат с евтините му и износени дрехи на бедняк. Талантът му обаче явно е по-силен от социалните предубеждения и Виктор не само е приет, но и му е отпусната малка стипендия като на социално слаб. Така той изкарва курс по актьорско майсторство, а после и по театрална режисура.
Именно по време на следването си Виктор се запознава и с любовта на живота си – английската балерина и хореографка Джоан Търнър. Тя е негова преподавателка по танци в Театралната школа. Родената в Лондон през 1927 г. Джоан попада в Чили през 1953 г., следвайки своя първи съпруг – чилийския балетист и хореограф Патрисио Бунстер. С него се запознава в международна балетна трупа, в състава на която обикаля следвоенна Европа с пацифистки спектакли. В Чили Джоан танцува в Националния балет и преподава в Театралната школа. Бракът ѝ с Патрисио обаче не върви и през 1959 г., още преди раждането на дъщеря им Мануела, двамата се разделят.
След раждането Джоан остава на легло дълго време, защото се обажда нейна стара травма на гръбнака. Това е тежък период за нея и точно тогава в живота ѝ влиза Виктор. Отдавна тайно влюбен в нея, той се престрашава да я посети, докато тя боледува у дома си. Вниманието му я трогва, но е нужно още много време, за да може тя да преодолее собствените си мрачни настроения и притеснението, че срамежливият ѝ ухажор е с 5 години по-млад от нея. С много търпение и такт Виктор успява да я „размрази”, да събуди отново интереса ѝ към красотите на живота, към любимите му народни песни, към срещите с приятели.
Преломът за двамата е дългото 6-месечно турне през 1961 г. из Европа с фолклорния състав „Кункумен”, в който пее Виктор по онова време. Виктор заминава на това пътуване, което наред с Франция, Холандия, Полша, Чехословакия, СССР, Румъния включва и България.
Редно е тук да спомена, че основаната от Джоан Фондация „Виктор Хара”, която съхранява паметта за него, много би искала да обогати експозицията си в Сантяго с материали от онова негово гостуване в България, каквито засега липсват. Ако някой читател на тези редове има достъп до каквито и да е снимки или документи от турнето на Виктор заедно с „Кункумен” у нас през 1961 г., нека да влезе в контакт с „Барикада” – ще съдействаме тази информация да достигне до Фондация „Виктор Хара”.
Онова дълго турне, разделило Джоан и Виктор за цели 6 месеца, позволява на англичанката да усети колко много вече значи младият чилиец за нея. Неговите писма пък от пътуването са истинска любовна поема. Впрочем, в тях той обсъжда с любимата си и своя възторг от социалистическите страни с техните социални гаранции за трудовите хора, липсата на безработица, безплатните здравеопазване и образование, както и решиението си да стане член на Чилийската комунистическа партия.
Виктор се връща от далечната обиколка и с първата си собствена песен, посветена именно на Джоан – „Гълъбице, искам да ти разкажа”.
След 1961 г. Виктор и Джоан вече са неразделни. Женят се, ражда се дъщеря им Аманда, която расте заедно с Мануела, дъщерята на Джоан от брака ѝ с Патрисио Бунстер. И за двете момиченца Виктор е „папи”, татенцето, с което е най-весело и което знае как най-безболезнено да се измъкне някоя треска от пръстчето. Виктор успява да накара Джоан да установи нормални приятелски отношения и с Патрисио, с когото самият Виктор е стар приятел, така че Мануела да се радва на любовта и на двамата си бащи.
Домът на Виктор и Джоан става средище на левите артистични среди в Чили, там винаги е пълно с приятели, които пеят, смеят се, заедно приготвят „асадо” (печено на скара месо), мечтаят за бъдещето.
Междувременно с голям успех се развива и професионалната кариера на Виктор. Той се утвърждава като един от най-успешните млади режисьори. Започва да печели национални и международни награди, като постановките му винаги са по пиеси с изострено социално съдържание. Сред тях са „Прилича на щастие” на съкурсника му Алехандро Сиевекинг, „Кавказкия тебеширен кръг” на Бертолд Брехт, „Виет-рок” на Меган Тери и т.н.
Виктор работи активно и за телевизионни предавания, а също и като художествен ръководител на музикални групи. Не спира да пише и да изпълнява песни. Поощрява го голямата чилийска фолклористка Виолета Пара, която първа свързва народните музикални мотиви със социалното съдържание и затова е почитана като духовна майка на тръгналото по този път движение „Нова чилийска песен”. Виолета високо цени таланта на Виктор. Той става близък приятел и с децата ѝ Исабел и Анхел, с които е от едно поколение. Пее в тяхната „Пеня де лос Пара” (песенен клуб). Уви, самата Виолета Пара избира да си тръгне от живота твърде рано – тя няма навършени 50 години, когато в началото на 1967 г. се самоубива заради любовна драма…
През 1968 г. като млад чилийски режисьор с изявени дарби Виктор Хара е поканен от Британския съвет за тримесечен “обмен на опит” с британски театрали във Великобритания. Джоан го придружава и така стъпва в родината си за първи път от 15 години. Но не ѝ е уютно. Там тя разбира, че вече е станала повече чилийка, отколкото англичанка. Виктор пък се захласва по „Бийтълс”, въпреки че сам не се захваща да експериментира с рока – смята за по-близка до чилийците стилистиката на родния им фолклор.
След завръщането в Чили песните му придобиват все по-изострено социално съдържание. Една от предизвикалите най-силен отзвук е „Въпроси за Пуерто Монт”. Тя е написана по повод заповядания от тогавашния вътрешен министър Педро Сухович разстрел на бездомници, завзели пустеещ терен в град Пуерто Монт на 9 март 1969 г. За тази песен-обвинение Виктор, който не крие и членството си в младежката организация на Комунистическата партия, често е заплашван с разправа от десницата. Замерван е и с камъни, когато я изпълнява пред враждебна аудитория.
Една от най-красивите му лирични песни от този период е „Помня те, Аманда”. Често го питат дали тя е посветена на майка му или на дъщеря му. Но както Джоан пише в своята книга „Прекършената песен”, която ще издаде след гибелта на Виктор, тази негова творба носи “и усмивката на майката, и погледа на детето”.
През 1969 г. Виктор Хара печели първа награда на фестивала на “Новата чилийска песен” с творбата си „Молитвата на орача”, която изпълнява заедно със състава „Килапаюн”.
Първоначално движението не е толкова социално ангажирано, но публиката буквално е взривена от текста на Виктор, който призовава човека от народа да се вдигне за своите права и показва реалния градус на социалния кипеж в страната. Това е точно навечерието на кампанията за президентските избори през 1970 г., в които побеждава Алиенде.
Виктор, както и родените с негово участие състави „Килапаюн” и „Инти Илимани”, а също и Исабел и Анхел Пара, са най-пламенните китари и гласове на Народното единство. Тяхното всеотдайно участие в кампанията, неуморните им обиколки с концерти из цялата страна имат огромен принос за победата на Алиенде. В книгата си Джоан (която също се включва в кампанията с ръководени от нея танцови състави) разказва как двамата с Виктор са се прегръщали и са танцували от щастие заедно с хилядно човешко множество в центъра на Сантяго, когато е оповестена победата на президента социалист.
Първият декрет на Алиенде като държавен глава е за безплатно отпускане на половин литър мляко дневно на всяко чилийско дете.
А първата реакция на Вашингтон след вестта за победата му е свикано съвещание в Белия дом, на което президентът Ричард Никсън разпорежда на директора на ЦРУ: „Накарайте икономиката (на Чили – б.р.) да пропищи!”
Мирната чилийска революция не е оставена нито за миг да се развива мирно – освен икономическа и медийна война, срещу нея се повежда и настървена политическа офанзива от парламента, където опозицията има две трети от гласовете. Макар в президентския дворец да седи принципен марксист, а в правителството да има социалисти и комунисти, пътят към социалните промени никак не е гладък. И песните на Виктор и на другите певци, свързани с Народното единство, стават ключово оръжие в борбата на идеи и идеали.
Това е време на много надежди, време на кипеж и ентусиазъм. Виктор се отдава на песните-послания, на митингите, на обиколките из градове и села, опитвайки се да стигне до всяка душа и сърце от народа. Участва и в бригадите за доброволен труд на Комунистическата младеж – например, пренася чували с храни за работническите квартали, когато стачката на собствениците на камиони през октомври 1972 г. блокира снабдяването.
Виктор продължава да откликва с творчеството си на най-горещите теми в чилийското общество. Доста от песните му са сатирични – като „Ни риба, ни рак”, която осмива безучастните, лишените от гражданска позиция, не желаещите да вземат страна в момент, в който се решава бъдещето на Чили. Друга цяла серия в творчеството му от този период е посветена на обикновените хора – на сираци, индианци, жители на бедняшки предградия. Заредена с оптимизъм и искрящо настроение е песента му „Човекът е създател” – за силата на съзидателния човешки труд.
Виктор има и няколко песни по стихове на Пабло Неруда – включително емблематичната „Тук оставам”, с която великият поет отговаря на истерията на „мумиите”, както по онова време наричат противниците на Народното единство, да се бяга от „хаоса” в страната, съзнателно, впрочем, предизвикван от десницата.
Спиралата на непрестанно нагнетяваното напрежение, усърдно режисирано и финансирано от ЦРУ, чиято тайна война срещу правителството на Алиенде ще бъде по-късно разкрита от сенатска комисия в самите САЩ, в крайна сметка довежда и до зловещия военен преврат на 11 септемри 1973 г.
Описахме вече как в онази утрин, следвайки призива на профсъюзите, Виктор отива на работното си място в Техничекия университет, където заедно с още около 600 преподаватели и студенти, е блокиран от военните и остава цялата нощ срещу 12-ти.
Обажда се у дома, за да каже на Джоан да не се тревожи и че я обича. На 12-ти военните щурмуват унивеситета и всички намиращи се вътре са задържани и изпратени на закрития стадион „Чили” – същия, където през 1969 г. Виктор печели наградата си за „Молитвата на орача”. Там са събрани около 5000 арестанти от целия град. На другия стадион – Националния, който е открит, има още повече затворници. Според свидетелства на други задържани, сред които е и личният лекар на Алиенде Данило Бартулин, Виктор е разпознат от охраната още в началото и е подложен на зверски побои и мъчения.
По един от затворниците, който има късмета да го пуснат, Виктор предава на Джоан къде се намира, но я предупреждава, че едва ли ще може да излезе от стадиона. „Наивността ни тогава беше такава, че аз си представих само затвор за него,” казва по-късно Джоан.
В паузите между мъченията в коридорите и съблекалните, където се провеждат „разпитите”, Виктор успява да запише в тефтерчето на събрат по неволя и недовършените строфи на своята последна песен. Описваща ужаса на стадиона, но и вярата, че народът пак ще се надигне, песента остава без край, защото извикват Виктор на последния му „разпит”…
В една от съблекалните, далеч от погледите на другите затворници, певецът на Чили е подложен на нови изтезания от група офицери. Смазват ръцете му с приклади, цялото му тяло е натрошено от побоите. „Играят” си на руска рулетка с пистолет, който си подмятат и периодично натискат спусъка до главата на Виктор. Накрая един от офицерите целенасочено го затрелва с опряно в тила му дуло. Певецът вече е мъртъв, когято пронизват тялото му и с автоматни откоси – напълват го с оловото на 44 куршума…
Това става на 16 септември 1973 г.
После труповете на Виктор и на още няколко жертви на хунтата са изхвърлени в едно от предградията на Сантяго, където ги намират случайни минувачи. Прибрани са в Централната морга като „неизвестни”.
Два дни по-късно – на 18 септември, точно в деня на националния празник на Чили, при Джоан идва млад служител от моргата, разпознал Виктор сред труповете там. Вика я да отиде и да го идентифицира, защото ако до 3 дни никой не потърси „неизвестните”, ги погребват в безименни общи гробове…
Джоан отива и го открива сред десетките обезобразени тела, изпълнили моргата. Погребва го в ниша на Централното гробище на Сантяго, която през всичките последвали 17 години военна диктатура нито ден не остава, без да е отрупана с цветя…
На 5 октомври 1973 г. Джоан заедно с Мануела и Аманда и с три куфара, пълни със снимки, записи, плочи и писма, напускат Сантяго и отлитат за Лондон. Джоан превръща живота си в мисия за съхранение на паметта на Виктор и за разобличение на престъпленията на режима на Пиночет. Години наред тя обикаля света, за да разказва чрез личната си трагедия за онова, което сполетя Чили.
През 1975 г. тя бе и в България, като специален гост на Първия фестивал на политическата песен „Ален мак” в Благоевград. С нея бе и британският кинорежисьор Стенли Форман, направил по разказа ѝ разтърсващия документален филм „Компаниеро Виктор Хара от Чили”.
Тогава бях 17-годишна, но имах късмета отблизо да се запозная и да разговарям с Джоан и със Стенли Форман, когато участниците и гостите във фестивала дойдоха за специален концерт и в София. Разбрах, че след смъртта на Виктор именно в България Джоан е танцувала за първи път отново – заедно с деца, които я подхванали на хорото си… У нас тя бе силно трогната и от издадения съвместно от „Балкантон” и вестник „Антени” двоен албум с песни на Виктор, чиито текстове бяха преведени от най-добрите български поети и бяха публикувани на обложката.
След това се видяхме с Джоан чак 30 години по-късно, в Сантяго, в централата на Фондация „Виктор Хара”. Беше август 2005 г. и Джоан разгръщаше кампанията „Чили си възвръща паметта за Виктор Хара”.
Тя се установява отново в Чили още в средата на 80-те, когато властта на диктатора Аугусто Пиночет започва да се клати от масови протести, довели накрая и до оттеглянето му. Дъщерите Мануела и Аманда също са в Чили. Трите заедно работят във Фондация „Виктор Хара”.
Мануела е майка на четири деца и преподавателка по танци в школата, основана от майка ѝ. Аманда е художничка и предпочита да живее със съпруга си в неговото рибарско селце на брега на Пасифика.
Пак се видяхме с Джоан и през 2008 г. – на концерта в чест на 76-годишнината от рождението на Виктор, който се състоя на лобното му място, на бившия стадион „Чили” в Сантяго, назован днес вече „Виктор Хара”. Тогава отново коментгирахме с нея колко тромаво се движи чилийското правосъдие. И как, въпреки че цял свят знае за бруталното убийство на Виктор, все още никой от убийците му не може да бъде осъден, защото липсват преки и официални свидетелства за престъплението.
Само броени месеци по-късно обаче – през май 2009 г. , такива свидетелства най-после се престрашава да даде някогашният войник наборник Хосе Паредес, който е бил 18-годишен, когато го изпратили като охрана на стадиона „Чили” и така присъствал на зверското убийство на певеца.
Показанията му предизвикват и есхумация на тялото на Виктор за съдебно-медицинска експертиза, която потвърждава следите от зверски мъчения, счупените ръце, натрошените кости на тялото, изстрела в тила и 44-те куршуми от автоматните откоси. Паредес посочва и прекия убиец – офицера Педро Бариентос, който отправя смъртоносния изстрел.
По онова време обаче Бариентос вече от години се е установил в американския щат Флорида и е станал гражданин на САЩ. Така че съдебните битки за справедливост се проточват още години.
А след есхумацията Виктор Хара е препогребан отново най-тържествено на 5 декември 2009 г. – след поклонение, в което участва и президентката на Чили Мишел Бачелет, и след масово шествие из Сантяго, изпратило любимия певец на чилийците до един по-достоен за паметта му гроб на Централното гробище. Въпреки че и за нишата, в която той остава през годините ни диктатурата, Джоан винаги е казвала, че е точното място за него – сред други жертви на репресиите, сред народа…
Още дълги 7 години трябва да минат, докато през юни 2016 г. Федерален съд в град Орландо, САЩ, призна за виновен в убийството на Виктор Хара бившия чилийски офицер Педро Бариентос и постанови той да изплати 28 милиона долара на вдовицата Джоан Хара и на дъщерите Аманда и Мануела.
Реакцията на Джоан, цитирана от в. „Гардиан“, беше следната: „Това е началото на справедливостта за всички онези хора, за семействата в Чили, които още очакват да научат съдбата на своите скъпи същества и които от много, много години очакват справедливостта и истината, като нас“.
Ако някога отсъдените от американския съд 28 милиона долара наистина стигнат до семейството на Виктор, те ще отидат за засилване на работата на Фондацията именно в подкрепа на жертвите на диктатурата и за съхраняване на паметта за тази трагична страница в историята на Чили.
90-годишната днес Джоан още продължава борбата си – сега вече целта е да се издейства САЩ да откликнат на искането от Чили за екстрадиране на Бариентос. Чилийски съдия още преди три години постанови Бариентос и други 8 бивши чилийски военни да бъдат изправени пред съд в Чили, за да отговарят за изтезанията и убийството на Виктор Хара.
При последното ни виждане в Сантяго Джоан ми каза: „На хората сега им липса солидарността, не се събират достатъчно, за да подобрят нещата. А по света има толкова човешки същества, които желаят социална справедливост и мир. Трябва да общуваме и да се обединяваме. Предстои още борба. Песните на Виктор днес са дори по-валидни, отколкото когато ги е писал.“
……………………………………………………………………………………………………………………..
Предлагаме тук четирите части на филма на Стенли Форман и Мартин Шмит, заснет през 1974 г. под заглавието „Компаниеро Виктор Хара от Чили” и базиран върху интервю със съпругата на убития чилийски певец Джоан Хара. Той е на английски, със субтитри на испански.
В първата фраза от филма е допусната фактологична грешка – като година на раждането на Виктор е посочена 1938-ма, а той е роден през 1932-ра.
About The Author
