Elizabeth Colbert, The New Yorker
През 1975 г. изследователи в Станфорд поканили група студенти да участват в проучване относно самоубийствата. На тях били предоставени двойки предсмъртни писма. Във всяка двойка, една от бележките била написана от случаен индивид, а другата от човек, който впоследствие е отнел своя живот. От студентите се искало да различат автентичната бележка от фалшивата.
Някои студенти открили, че имат талант за задачата. От 25 двойки бележки, те правилно разпознали истинската 24 пъти. Други открили, че са безнадежни. Те разпознали действителната бележка в едва 10 случая.
Както обикновено става с психологическите изследвания, цялата постановка била нагласена. Въпреки че половината от бележките наистина били автентични – те били набавени от окръжния следовател на Лос Анджелис – резултатите били измислени. Студентите, на които било казано, че са били почти винаги прави, средно не били по-проницателни от онези, на които било казано, че в повечето случаи грешат.
Във втората фаза на изследването заблудата била разкрита. На студентите било обяснено, че действителната цел на експеримента била да прецени техните отговори от гледна точка на това дали са смятали, че са прави или грешат. (Това, оказало се, също било заблуда.) Накрая студентите били помолени да преценят приблизително колко самоубийствени писма всъщност са определили правилно и колко смятат, че средностатистическият студент би разпознал. В този момент се случило нещо любопитно. Студентите от групата с високите резултати казали, че те смятат, че всъщност са се справили доста добре – значително по-добре от средния студент – въпреки че, както току що им било казано, те имат нулеви основания да вярват в това. От друга страна, онези, които били предназначени за групата с ниски резултати, казали, че смятат, че са се справили значително по-зле от средното равнище – заключение, което било еднакво неоснователно.
“Веднъж формирани” – изследователи отбелязали лаконично – ”впечатленията са забележително устойчиви.”
Няколко години по-късно, нова група от станфордски студенти била набрана за сродно проучване. На студентите били дадени пакети с информация относно двама пожарникари, Франк К. и Джордж Х. Биографията на Франк посочвала, че, сред други неща, той имал дъщеричка и обичал да се гмурка. Джордж имал малък син и играел голф. Пакетите също включвали техните отговори на онова, което изследователите нарекли “Тест за рисков консервативен избор”. Според една версия на пакета, Франк бил успешен пожарникар, който в теста почти винаги избирал най-безопасната опция. В друга версия, Франк също избрал най-безопасната опция, но бил представен за лош пожарникар, който няколко пъти бил поставян под специално наблюдение от ръководителите си. Отново, по средата на проучването, студентите били информирани, че са били подведени и информацията, която са получили, била изцяло измислена. Студентите били помолени да опишат техните убеждения. Какво отношение към риска смятали, че би имал успешният пожарникар? Студентите, които получили първия пакет, смятали, че той би го избегнал. Студентите във втората група, смятали, че би го поел.
Дори след доказателството, че “техните убеждения са били напълно опровергани, хората не успяват да направят подходящи поправки в тези убеждения” – посочили изследователите. В този случай, неуспехът бил “особено впечатляващ”, при положение че два източника на данни никога не биха били достатъчно информация, от която да се извадят обобщения.
Станфордските изследвания стават прочути. Идващо от група академици през седемдесетте години, твърдението, че хората не могат да размишляват правилно, било шокиращо. Хиляди последващи експерименти потвърждават (и разработват допълнително) това откритие. Както всеки, който е проследил изследванията – или дори от време на време е хващал копие на “Психологията днес” – знае, всеки студент може да демонстрира как разумно изглеждащи хора често са напълно ирационални. Рядко това прозрение е изглеждало по-релевантно, отколкото е сега. Все още, основната главоблъсканица остава: Как сме стигнали дотук?
В нова книга, “Енигмата на разума”, когнитивните учени Хуго Мерсие и Дан Спърбър правят пробив в отговарянето на този въпрос. Мерсие, който работи във френски изследователски институт в Лион, и Спърбър, сега работещ в Централноевропейския университет в Будапеща, посочват, че разумът е еволюирала черта, като ходенето на два крака или трицветното зрение. Той възниква в саваните на Африка и трябва да бъде разбран в този контекст.
Оставяйки настрана научната терминология, аргументът на Мерсие и Спърбър гласи, в общи линии, следното: Най-голямото предимство на хората пред другите видове е нашата способност да си сътрудничим. Сътрудничеството е трудно за установяване и почти също толкова трудно за поддържане. За всеки отделен индивид, личното възползване е най-добрият ход. Разумът се е развил, не за да ни позволи да решаваме абстрактни логически проблеми или дори да ни помага да извличаме заключения от непозната информация. По-скоро, той се е развил, за да ни помага да разрешаваме проблеми, поставени от живота в сътрудничещи си групи.
“Разумът е адаптация към свръхсоциалната ниша, която хората са разгънали за самите себе си” – пишат Мерсие и Спърбър. Навиците на ума, които изглеждат странни или шантави, или просто глупави от “интелектуалистка” гледна точка, се оказват проницателни, когато се разглеждат от перспективата на взаимодействието.
Да разгледаме явлението, известно като “склонност за потвърждаване”, тенденцията хората да прегръщат информация, която подкрепя техните вярвания, и да отхвърлят информация, която им противоречи. От многото форми на погрешно мислене, които са идентифицирани, склонността за потвърждение е сред най-добре каталогизираните – тя е субект на експерименти, колкото за цял учебник. Един от най-известните сред тях е проведен, отново, в Станфорд. За този експеримент, изследователите подбрали група от студенти, които имат противоположни мнения относно смъртното наказание. Половината били в негова подкрепа и смятали, че то възпира престъпността, докато другата половина били против и смятали, че няма ефект върху престъпността.
Студентите били помолени да реагират на две проучвания. Едното предоставяло данни в подкрепа на аргумента за възпирането, а другото го поставяло под въпрос. И двете проучвания – досещате се – били измислени и били предназначени да представят еднакво неоспорими статистики. Студентите, които поначало подкрепяли смъртното наказание, оценили потвърждаващите данни като много надеждни, а отхвърлящите го като неубедителни. Студентите, които поначало се противопоставяли на смъртното наказание, направили точно обратното. В края на експеримента студентите били попитани още веднъж за техните виждания. Онези, които започнали като про-смъртно наказание вече били дори повече в подкрепа за него, докато онези, които му се противопоставяли, били още по-негативно настроени.
Ако разумът е предназначен да генерира здрави преценки, тогава е трудно да се формулира по-сериозен недостатък на устройството му от склонността за потвърждение. Представете си, предлагат Мерсие и Спърбър, мишка, която мисли по начина, по който ние го правим. Такава мишка, “склонна към потвърждаване на убеждението, че няма котки наоколо” скоро би станала вечеря. Предвид степента, в която склонността за потвърждение кара хората да отхвърлят доказателства за нови или недооценени заплахи – човешкият еквивалент на котка зад ъгъла – тя е отличителна черта, която не би трябвало да се избира. Фактът, че едновременно ние и тя оцеляваме, казват Мерсие и Спърбър, доказва, че тя трябва да има някаква адаптивна функция и тази функция, поддържат те, е свързана с нашата “свръхобщителност”.
Мерсие и Спърбър предпочитат термина “склонност към личните предпочитания”. Хората, посочват те, не са произволно лековерни. Запознати с нечий друг аргумент, ние сме доста умели в забелязването на слабостите. Почти неизменно, позициите, за които сме слепи, са нашите собствени.
Скорошен експеримент, проведен от Мерсие и негови европейски колеги, стегнато демонстрира тази асиметрия. Участниците били помолени да отговорят на серия от прости разсъждения. След това те били помолени да обяснят техните отговори и им била дадена възможността да ги променят, ако идентифицират грешки. Мнозинството били доволни от техните първоначални решения. По-малко от 15% променили мненията си на втората стъпка.
На третата стъпка, на участниците било показано едно от разсъжденията и отговорът на друг участник, който бил стигнал до различно заключение. Още веднъж, те получили възможност да променят отговорите си. Но бил направен трик – отговорите, представени на тях като нечий чужди, всъщност били техни собствени. Около половината от участниците осъзнали какво се случва. Сред другата половина, внезапно хората станали доста по-критични. Близо 60% сега отхвърлили отговорите, от които по-рано били удовлетворени.
Тази неуравновесеност, според Мерсие и Спърбър, отразява задачата, която разумът еволюирал, за да изпълнява, която е да предотвратява това да бъдем прецакани от другите членове на групата. Живеейки в малки групи на ловци и събирачи, нашите предшественици били основно загрижени за техния социален статус и за това да не бъдат онези, които рискуват живота си ловувайки, докато други се шляят наоколо в пещерата. Имало малко предимство в ясното разсъждаване, докато много можело да се придобие чрез спечелване на спорове.
Сред многото въпроси, за които нашите предци не са се тревожили, били въздържащите ефекти на смъртното наказание и идеалните атрибути на пожарникаря. Не се налагало и да спорят с изфабрикувани изследвания, фалшиви новини или Twitter. Не е голяма изненада в такъв случай, че днес разумът често изглежда ни проваля. Както Мерсие и Спърбър пишат, “това е един от многото случаи, в които заобикалящата среда се променила твърде бързо, за да може естественият отбор да наваксва.”
Стивън Сломан, професор в университета “Браун”, и Филип Фернбах, професор в Университета на Колорадо, също са когнитивни учени. Те също вярват, че общителността е ключът към това как функционира човешкият ум или, може би по-уместно, как не успява да функционира удовлетворително. Те започват своята книга “Илюзията знание: Защо ние никога не мислим сами” с поглед към тоалетните.
На практика всеки в Съединените щати, и без съмнение в целия развит свят, е запознат с тоалетните. Типичната тоалетна чиния има керамична купа, пълна с вода. Когато ръчката е дръпната или бутонът натиснат, водата – и всичко, което е било доставено в нея, бива всмукано в тръба и оттам в канализационната система. Но как точно се случва това?
В изследване, проведено в Йеил, дипломирани студенти били помолени да оценят своето разбиране за всекидневни устройства, включително тоалетни, ципове и ключалки. След това те били помолени да опишат подробни, стъпка по стъпка, обяснения как устройството работи и да оценят разбирането си отново. Очевидно, усилието разкрило на студентите тяхното собствено невежество, защото самооценките им се понижили. Тоалетните, оказва се, са по-сложни, отколкото изглеждат.
Сломан и Фернбах виждат този ефект, който те наричат “илюзия на обяснителната дълбочина”, почти навсякъде. Хората вярват, че знаят доста повече, отколкото действително знаят. Това, което ни позволява да упорстваме в това убеждение, са другите хора. В случая с моята тоалетна, някои друг я е проектирал, за да мога аз да я управлявам лесно. Това е нещо, в което хората са много добри. Ние сме разчитали на експертизата на някой друг от момента, в който сме открили как да ловуваме заедно, което вероятно е било ключово развитие в нашата еволюционна история. Толкова добре си сътрудничим, Сломан и Фернбах твърдят, че ни е трудно да определим къде нашият собствен ум свършва и започват тези на другите.
“Едно загатване за естествеността, с която ние разделяме познавателния труд”, пишат те, е това, че “няма строга граница между идеите и знанието на един човек” и “тези на други членове” на групата.
Безграничността или, ако предпочитате, неяснотата, е също така решаваща за онова, което считаме за прогрес. Когато хората създавали нови инструменти за нови начини на живот, те едновременно с това създавали нови сфери на невежеството. Ако всички са настоявали, да кажем, да овладяват принципите на металообработката преди да хванат нож, Бронзовата епоха не би означавала много. Когато се отнася за технологии, непълното разбиране предоставя възможности.
То обаче ни вкарва в беда, според Сломан и Фернбах, когато се пренесе в политическата област. Едно е да пусна водата в тоалетната без да знам как действа, а друго да подкрепя (или обратното) забрана за имиграция без да знам за какво говоря. Сломан и Фернбах цитират изследване, проведено през 2014 г., скоро след като Русия анексира украинската територия Крим. Респондентите били попитани как смятат, че САЩ трябва да реагира и също дали могат да отбележат Украйна на картата. Колкото по-далеч били от географията, толкова по-вероятно било да предпочитат военна интервенция. Респондентите били толкова несигурни за местонахождението на Украйна, че средното предположение било грешно с 1800 мили, приблизително разстоянието от Киев до Мадрид.
Изследванията върху много други въпроси дават също толкова смайващи резултати. “По правило, силните чувства по дадени въпроси не се пораждат от дълбоко разбиране”, пишат Сломан и Фернбах. И тук нашата зависимост от умовете на другите подсилва проблема. Ако вашата позиция относно, да речем, Закона за достъпна здравна грижа е необоснована и аз се осланям на нея, тогава моето мнение също е необосновано. Когато говоря с Том и той реши, че е съгласен с мен, неговото мнение също е необосновано, но сега когато и тримата сме съгласни, се чувстваме много по-самодоволни относно нашите виждания. Ако пък всички отхвърлим като неубедителна всяка информация, която противоречи на нашето мнение, получваме, ами… администрацията на Тръмп.
“По този начин общността на знанието може да стане опасна”, отбелязват Сломан и Фернбах. Двамата са провели своя собствена версия на тоалетния експеримент, заменяйки домашните джаджи с обществената политика. В изследване, проведено през 2012 г., те попитали хора за тяхната позиция по въпроси като: Трябва ли да има здравна система с единен платец? Или основано на заслугите заплащане за учителите? Участниците били помолени да оценят техните позиции в зависимост от това колко силно били съгласни или несъгласни с предложенията. След това им били дадени указания да обяснят колкото се може по-детайлно въздействията от приложението на всяко едно от тях. Повечето хора в този момент попаднали в проблемна ситуация. Попитани още веднъж да оценят техните виждания, те смъкнали категоричността, така че вече се съгласявали или не с по-малко разпаленост.
Сломан и Фернбах виждат в този резултат малка светлинка в един мрачен свят. Ако ние – или нашите приятели, или познавачите по CNN – прекарвахме по-малко време в авторитетно говорене и повече в опити да си пробием път през последиците от предложенията за политики, ние бихме осъзнали колко невежи сме и бихме смекчили възгледите си. Това, пишат те, “може да бъде единствената форма на мислене, която ще разбие илюзията за обяснителна дълбочина и ще промени нагласите на хората”.
Един начин да погледнем на науката е като на система, която коригира естествените наклонности на хората. В добре управляваната лаборатория няма място за “склонност към личните предпочитания”. Резултатът трябва да бъде възпроизводим в други лаборатории от изследователи, които нямат мотив да ги потвърждават. И това, може да се твърди, е причината системата да се окаже толкова успешна. Във всеки даден момент едно поле може да бъде доминирано от разногласия, но накрая методологията надделява. Науката напредва, дори когато ние оставаме заседнали на едно място.
В “Отричане до гроба: Защо пренебрегваме фактите, които ще ни спасят”, Джак Горман, психиатър, и неговата дъщеря Сара Горман, специалист по обществено здравеопазване, сондира празнината между онова, което науката ни казва, и това, което ние казваме на себе си. Тяхната загриженост е относно онези упорити вярвания, които не са само очевидно грешни, но също потенциално смъртоносни, като убеждението, че ваксините са опасни. Разбира се, онова, което е опасно, е да не си ваксиниран, затова ваксините са създадени поначало. “Имунизацията е един от триумфите на съвременната медицина”, отбелязват Горманови. Но без значение колко научни изследвания заключават, че ваксините са безопасни и няма никаква връзка между имунизацията и аутизма, антиваксърите остават безразлични. Те вече могат да броят на тяхна страна – донякъде – Доналд Тръмп, който каза, че въпреки че той и неговата жена са ваксинирали техния син Барън, те отказали да го направят по препоръчания от педиатрите график.
Горманови също твърдят, че начините на мислене, които сега изглеждат самоунищожителни, трябва да са били адаптивни в някаква точка. И също посвещават много страници на склонността за потвърждаване, която, твърдят те, има психологически компонент. Те цитират изследване, изказващо предположението, че хората изпитват истинско удоволствие – прилив на допамин – когато обработват информация, която подкрепя техните убеждения. “Приятно е когато се придържаме към собствените си убеждения, дори когато грешим”, отбелязват те.
Горманови не просто искат да каталогизират начините, по които грешим – те искат да ги коригират. Трябва да има някакъв начин, поддържат те, да бъдат убедени хората, че ваксините са добри за децата, а пистолетите са опасни. Друго широкоразпространено, но статистически непотвърдимо убеждение, което те искат да дискредитират е, че притежаването на оръжие те прави по-сигурен. Но тук те се натъкват на самите проблеми, които са изброили. Осигуряването на хората с точна информация не изглежда да помага – те просто я омаловажават. Прибягването до техните емоции може да сработи по-добре, но да се постъпва така е очевидно неетично спрямо целта да се насърчи солидната наука. “Предизвикателството, което остава” – пишат те към края на книгата им – “е да разберем как да адресираме тенденциите, които водят до грешни научни убеждения”.
“Енигмата на разума”, “Илюзията знание” и “Отричане до гроба” бяха написани преди изборите в САЩ. И все пак те сякаш предусещат Келиан Конуей и надигането на “алтернативните факти”. Тези дни изглежда сякаш цялата държава е била предадена за обширен психологически експеримент, провеждан или от никого, или от Стив Банън. Рационалните фактори ще могат да обмислят техния път към някакво решение. Но по този въпрос литературата не вдъхва увереност.
*Елизабет Колбърт пише за The New Yorker. Печели награда Пулицър през 2015 г. за книгата си “Шестото измиране: Неестествена история”, издадена в България от „Изток-Запад“.
„Барикада“ призовава всички свои читатели да подкрепят петицията за промяна на несправедливата и неработеща данъчна система в България. Подпишете се тук:
About The Author
