Защо жените се наслаждаваха на по-хубав секс през социализма

Kristen R. Ghodsee, The New York Times

Когато американците чуят за комунизъм в Източна Европа обикновено си представят ограничения в свободното пътуване, мрачни пейзажи от сив бетон, служби за сигурност, бъркащи се в личния живот, нещастни мъже и наредени на опашки пред празни витрини жени. И дори голяма част от това да е било истина, нашият колективен стереотип за живота в периода на комунизма не разказва цялата история.

Някои хора може би ще си спомнят, че в Източния блок жените са се радвали на много повече права и привилегии, които не са били достъпни в либералните демокрации по онова време, включително големи държавни инвестиции в тяхното образование и обучение, пълноценно включване в пазара на труда, щедри отпуски по майчинство и гарантирана безплатна грижа за децата. Има обаче едно предимство, на което се обръща малко внимание: жените при комунизма се радваха на повече сексуално удоволствие.

Сравнително социологическо проучване между източните и западните германци, проведено след обединението през 1990 година, установило, че жените от Изтока са имали два пъти повече оргазми, отколкото сънародничките им от западната част на Германия. Изследователите били смаяни от резултатите за сексуалното удовлетворение, особено след като жените в Източна Германия страдали от двойна тежест заради заетостта им в работата и домашните задължения. За разлика от тях, жените в следвоенна Западна Германия останаха по къщите си и се наслаждаваха на предимството да разполагат с постиженията на развиващата се капиталистическа икономика, които спестяват домашна работа. Но въпреки това правели по-малко секс, по-слабо задоволителен секс, от онези жени, които се редели на опашка за тоалетна хартия.

Как да си обясним този аспект на живота зад Желязната завеса?

Запознайте се с Ана Дурчева от България, която беше на 65 години, когато за първи път я срещнах през 2011 година. Преживяла е своите първи 43 години през комунизма и често се оплаква, че новият свободен пазар възпрепятства способността на българите да развиват здрави любовни отношения.

„Разбира се, някои неща бяха лоши в тези години, но животът ми беше пълен с романтика“, казва тя. „След развода си имах работа и заплата и не ми трябваше мъж да ме подкрепя. Можех да правя онова, което ме удовлетворява“.

Г-жа Дурчева била самотна майка в продължение на много години, но настоява, че нейният живот преди 1989 година е бил много по-удовлетворителен, отколкото стресиращото съществуване на дъщеря ѝ, която била родена в края на 70-те години.

„Всичко, което тя прави, е работа и пак работа“, каза ми г-жа Дурчева през 2013 година. „И когато се прибира през нощта след работа, е твърде уморена, за да бъде със съпруга си. Но това няма голямо значение, тъй като и той е уморен. Сядат заедно пред телевизора като зомбита. Когато аз бяха на нейната възраст, се забавлявахме много повече“.

През миналата година в Йена, университетски град в пределите на бивша Източна Германия, разговарях с наскоро омъжената около 30-годишна Даниела Грубер. Нейната майка – родена и отгледана в комунистическата система – я притискала да ѝ роди внуци.

„Тя не може да разбере колко трудно е това днес – било е толкова по-лесно за жените преди да падне Стената“, каза ми тя, визирайки разрушаването на Берлинската стена през 1989-та година. „Те имаха детски градини и ясли. Можеха да взимат отпуска по майчинство и да запазят работата си. Аз работя по договор и нямам време да забременея“.

Тези две различни поколения майки и дъщери, които са достигнали зрелостта си преди и след 1989 година, подкрепят идеята, че жените са имали по-пълноценен живот през комунистическата епоха и дължат това качество на живот отчасти на факта, че тези режими виждаха женската еманципация като централна в напредъка на обществата на „научния социализъм“, като каквито се възприемаха.

Макар комунистическите държави от Източна Европа да се нуждаеха от труда на жените, за да реализират своите програми за бърза индустриализация след Втората световна война, идеологическата основа за равенството между мъжете и жените е положена от Август Бебел (един от основателите на Германската социалдемократическа партия и на Втория интернационал, известен в България най-вече с книгата си „Жената и социализмът“, издадена на български през 1893 и 1958 – бел.пр.) и Фридрих Енгелс през 19 век. След болшевишката революция Владимир Ленин и Александра Колонтай отключват сексуална революция в ранните години на Съветския съюз, като според Колонтай любовта трябва да бъде освободена от икономически съображения.

Съветите въвеждат пълни избирателни права на жените през 1917 година – три години преди Съединените щати. Болшевиките също така либерализират законите за развода, гарантират репродуктивните права и се опитват да социализират местната работна сила, като инвестират в обществени перални и столови за хранене. Жените са мобилизирани в работната сила и стават финансово освободени от мъжете.

В Централна Азия през 20-те години на миналия век руските жени провеждат кампания за освобождаването на мюсюлманките. Тази кампания, която върви отгоре надолу, среща сериозна съпротива сред местния патриархат, който не се радва на идеята да види своите сестри, дъщери и съпруги освободени от оковите на традицията.

През 30-те години на миналия век Йосиф Сталин обръща много от напредъка, постигнат в началните години на Съветския съюз по отношение на правата на жените – обявява абортите извън закона и насърчава схващането за семейството като за „основна клетка на обществото“. Острият недостиг на работна ръка след Втората световна война обаче принуждават други комунистически правителства да продължат напред чрез различни програми за еманципация на жените, включително държавно спонсорирани изследвания за тайните на женската сексуалност. Повечето жени в Източна Европа не могат да пътуват на Запад и да четат свободна преса, но „научният социализъм“ има и някои предимства.

„Още през 1952 година чехословашките сексолози започнаха да правят изследвания върху женския оргазъм, като през 1961 година проведоха конференция, посветена изцяло на темата“, разказа ми Катерина Лискова, професор в Масариковия университет в Чехия. „Те се фокусираха върху важността на равенството между мъжете и жените като основен компонент на женското удоволствие. Някои дори твърдяха, че мъжете трябва да споделят част от домакинската работа и отглеждането на децата, иначе сексът няма да бъде добър.

Агнешка Кошчаньска, професор по антропология във Варшавския университет, ми каза, че полските сексолози отпреди 1989-та „не ограничават секса до телесните преживявания и подчертават важността на социалния и културен контекст за сексуалното удоволствие“. Това е отговорът на държавния социализъм за баланса между работа и живот: „Дори най-добрата стимулация, твърдят те, няма да помогне за постигане на удоволствие, ако жената е стресирана и претоварена, притеснена за бъдещето и финансовата си стабилност“.

Във всички страни от Варшавския договор еднопартийната система ускорява преразглеждането на законите, касаещи семейството. Комунистите инвестират големи ресурси в образованието и обучението на жените и в гарантирането на тяхната заетост. Държавните женски комисии се опитваха да превъзпитат момчетата да приемат момичетата като пълноправни другарки и се опитаха да убедят сънародниците си, че мъжкият шовинизъм е остатък от предсоциалистическото минало.

Макар различията в заплащането между половете и сегрегацията на труда да продължават и въпреки че комунистите никога не реформират напълно вътрешния патриархат, жените през комунизма се радват в по-голяма степен на самодостатъчност, каквато малко жени на Запад са си представяли. Жените в Източния блок нямат нужда да се женят, или да правят секс за пари. Социалистическата държава отговоря за техните базови нужни и държави като България, Полша, Унгария, Чехословакия и Източна Германия отделят допълнителни средства за подпомагане на самотните майки, разведените и вдовиците. С изключения като Румъния, Албания и сталинския Съветски съюз, повечето страни от Източна Европа гарантират достъп до сексуално образование и аборт. Това редуцира социалните разходи при случайна бременност и намалява тежестта от възникването на странични разходи, когато станеш майка.

Някои либерални феминистки на Запад неохотно признават тези постижения, но са критични към постиженията на държавния социализъм, защото въпросните постижения не са били резултат от независими женски движения, а представляват някакъв вид спусната отгоре еманципация. Много феминистки от академичните среди днес възхваляват възможността за избор, но същевременно са възприели един културен релативизъм, продиктуван от императивите на интерсекционалността (това е понятие за пресичащите се в жената различни нейни същности – включително расова, етническа, класова и т.н., които се наслагват към сексуалната, и обуславят ролята ѝ в обществото – б.пр.). Всяка спусната отгоре програма, която цели да наложи универсални ценности като равни права за жените, е в сериозен разрез с модата.

За съжаление резултатът е, че много от постигания напредък в бившите страни от Варшавския договор е изгубен или преобърнат. Дъщерята на г-жа Дурчева и младата г-жа Грубер днес се борят да решат проблемите, свързани с баланса между личния и професионалния живот, които някога са били решени от комунистическите правителства за техните майки.

„Републиката ми даде моята свобода“, каза ми веднъж г-жа Дурчева, визирайки Народна Република България. „Демокрацията отне част от тази свобода“. Що се отнася до г-жа Грубер, тя не си прави илюзии за бруталността на източногерманския комунизъм. Просто ѝ се иска „нещата да не бяха толкова по-трудни сега“.

Тъй като подкрепят сексуалното равенство – на работа, у дома и в спалнята – и са готови да го наложат, жените през комунизма, които заемат позиции в държавния апарат, могат да се нарекат културни империалисти. Освобождението, което те наложиха, радикално промени живота на милиони по целия свят, включително на много жени, които все още са сред нас като майки и баби на зрели хора в демократични страни-членки на Европейския съюз. Настояването на някои от тях за държавна намеса може да ни се струва трудно за преглъщане в днешната постмодерност, но понякога необходимата социална промяна – която скоро започва да се разглежда като естествен ход на нещата – се нуждае от своята прокламация за еманципация, спусната отгоре.

–

Кристен Годсий е американски професор от Университета в Пенсилвания, специализирала в изследвания за Русия и Източна Европа с основен интерес към правата на жените и равенството между половете. Автор е на многобройни книги за европейския комунизъм. Публикуваният в New York Times материал представлява нейно есе, част от серията „Червеният век“, посветена на наследството на комунизма и 100-годишнината от Руската революция.