Lexit: Нещо ляво и различно след напускането на ЕС

Joe Guinan & Thomas M. Hanna, New Statesman

Брекзит – вотът на Великобритания за напускане на Европейския Съюз има много „родители“, но „Лекзит“ – аргументът за напускане на ЕС отляво – остава сирак. Една трета от избирателите на Лейбъристката партия гласуваха за излизане от ЕС. Всъщност именно избирателите от ляво на центъра се оказаха решаващият фактор на референдума, който иначе бе оформен и съставен изцяло от десните политически сили. Нормалната дискусия в ляво почти липсваше, или бе маргинална – ставайки част от голямото объркване при разработката на леви алтернативи, която едва от скоро взе да става по-адекватна, благодарение на Джереми Корбин и Джон МакДонъл.

Предоставянето на Брекзит на десницата може би е най-сериозната стратегическа грешка на британската левица от 70-те години на миналия век. Под последователното ръководство на много лидери, Лейбъристката партия инкорпорира като съставна част от себе си европеизма, попречвайки по този начин на всеки по-сериозен критичен анализ на действително съществуващия ЕС, като регулаторен и търговски режим, преследващ дълбока икономическа интеграция. В крайна сметка това политическо пътешествие доведе лейбъристите до прегръдката на европейските технократи, а това от своя страна доведе до отказ от всякакви политики, противоречащи на неолибералната догма.

Медийната суматоха преди Брекзит доведе и до изумителната ситуация, в която множество левичари на практика повтаряха тезите на неолибералните икономисти. От ляво се чуха гласове, че публичният сектор не е под заплаха, че трябва да се даде приоритет на чуждестранните инвеститори и че глобализацията не влияе на трудовата мобилност. Не е учудващо, че лейбъристите така силно се бяха отделили от своята база, а твърденията им влизаха в дълбоко противоречие с житейския опит на множество хора, сблъскващи се с ефектите на деиндустриализацията и всички останали неолиберални политики.

Неправилно е загрижеността за стагниращите заплати или за политиките на ЕС да се обобщават като някаква форма на островен расизъм, сякаш отдавна не е ясен начинът, по който капитализмът настройва работниците един срещу друг. Вместо това, левицата трябва да предложи истински алтернативи и решения, а те влизат в пряко противоречие с конституционния неолиберализъм на ЕС.

Политическата умелост и правилни решения на ръководството на лейбъристите позволиха на партията да се възстанови от катастрофалното си позициониране след референдума. Невероятно, но сигурният триумф на Тереза Мей се оказа пирова победа, а благодарение на общи усилия и силна кампания лейбъристите стопиха разликата с консерваторите. За да продължат започнатото, Джереми Корбин и Джон МакДонъл трябва да следват една наистина радикална икономическа програма. И мястото, където те могат да търсят вдъхновение, е именно наборът от инструменти и политически възможности, отхвърляни или напълно забранени от ЕС.

Неолиберален проект

Фактът, че десни аргументи доминираха по време на референдума за излизане от ЕС, говори много повече за състоянието на днешното ляво, отколкото за Европейския съюз. Що се отнася до него, не трябва да се забравя, че бяха сътворени и изговорени множество митове, понякога не без финансовата подкрепа на самия Съюз.

От самото си създаване ЕС е йерархичен проект, ръководен от политическия и административен елит на Западна Европа. ЕС е, както се изразява покойният Питър Мейр, „защитна сфера, в която могат да се разработват политики, избягващи ограниченията, наложени от представителната демокрация“. Ако някой се оплаква от дефицит на демокрация в ЕС, то той не разбира замисъла на целия проект. Основната насока на европейската икономическа политика беше разширяването и задълбочаването на пазара чрез либерализация, приватизация, ниска инфлация, намаляване на дълга и повишаване на конкурентоспособността.

Перспективите за кейнсианска политика или дори за общоевропейско икономическо планиране никога не са били големи, а малко след раждането на Съюза отстъпват място на концепциите на фон Хайек. Първоначалното прозрение на Хайек в „Икономическите условия на междудържавния федерализъм“ е, че свободното движение на капитали, стоки и труд – „единен пазар“ – между федерацията на народите, строго и непременно ще ограничи пространството на икономическата политика, достъпна за отделните членове на Съюза.

Про-европейските социалисти, които целяха да придобият нови наднационални възможности за регулиране на капитала, се оказва, че се отказват от инструментите, които вече притежаваха за това у дома си. Националният път към социализма или дори към социалдемокрацията беше затворен.

Пътят на ЕС бе само един. Да вземем един пример, правата на работниците – предполагаемата сила на ЕС – непрекъснато се влошават, както се вижда и от решенията на Европейският съд, например, по делата Viking и Laval. И в двата случая работниците, които стачкуваха и протестираха срещу планове за заместване на работници от една страна от ЕС с по-ниско платени работници от други страни от ЕС научиха, че правото им на стачка не може да наруши „четирите свободи“ – свободното движение на капитали, хора, стоки и услуги – установени от договорите на ЕС.

В по-широк смисъл, всякакви опити за създаването на различен вид икономика, финансово регулиране, държавни помощи, държавна намеса и обществени услуги, бяха спрени от ЕС.

Нова политическа икономия

Като се има предвид, че Великобритания скоро ще напусне ЕС, какви възможности биха могли да ѝ се отворят? Веднага изпъкват три нови възможности свързани с публичната собственост, индустриалната стратегия и обществените поръчки. Досега регулациите на ЕС пречеха на обещанията на лейбъристите в тези три сектора. Именно в тези три сектора ползите от скъсването с неолибералните догми ще са най-значителни.

Макар законодателството на ЕС да не забранява публичната собственост, то я поставя в неравностойно положение и цели значително да я отслаби. Тълкуванията на Европейския съд на член 106 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) трайно подкопават възможностите за публична собственост. Професорът по публично право от Университета в Уестминстър Дани Никол твърди, че „Европейският съд е създал задънена улица за публичната собственост, давайки постоянно предимство на частния сектор. Национализираните сектори в икономиката са поставени винаги на прицел, а необходимостта за тяхната приватизация е постоянно се поставя на масата“. Няма спор, че ЕС е един от основните стожери на приватизацията. Много по-лесно е една държава-членка да продължи либерализацията на секторите, отколкото да осигури (ре)национализацията им. Член 59 (ДФЕС) конкретно позволява на Европейския съвет и Европейския парламент да либерализират услугите. От 80-те години насам съществуват програми за единен пазар в областта на енергетиката, транспорта, пощенските услуги, телекомуникациите, образованието и здравеопазването.

Великобритания отдавна е краен застъпник за приватизацията, като Обединеното Кралство е отговорно за 40% от общите приватизационни приходи в ОИСР между 1980 г. и 1996 г. Днес все по-голямото увеличаване на неравенството, бедността, влошаването на околната среда и общото чувство за издъхването на публичният сектор водят до нарастващите призиви за завръщане към публичната собственост (макар и в нови, по-демократични форми). Скоро след като се освободи от ограниченията на ЕС, Великобритания трябва да помисли как фундаментално да преустрои и съживи своя публичен сектор.

На второ място, индустриалното производство на Обединеното Кралство не е мръднало от нивата си през 90-те години на миналия век, като същевременно се е появил дефицит на промишлени стоки. Всяка сериозна индустриална стратегия за преодоляване на структурните слабости на производството във Великобритания ще разчита на „държавна помощ“ – създаването на ново поколение дружества чрез безвъзмездна помощ, лихвени и данъчни облекчения, гаранции, правителствени участия и предоставяне на стоки и услуги на преференциална основа. Член 107 от ДФЕС предвижда държавна помощ само ако е съвместима с вътрешния пазар и не нарушава конкуренцията, като излага конкретните обстоятелства, при които би могло да бъде законно. Дали държавната помощ отговаря на тези критерии или не е по преценка на Комисията и съдилищата в държавите-членки са длъжни да налагат изпълнението на решенията на ЕК. Комисията е възприела подход, който разглежда, наред с други неща, наличието на пазарна неефективност, ефективността на други варианти и въздействието върху пазара и конкуренцията, като по този начин позволяват държавна помощ само при изключителни обстоятелства.

За много части на Обединеното кралство проблемите на деиндустриализацията остават важен фактор, влияещ върху живота на множество хора и днес. Крайно време е левицата да се върне към възможностите, присъщи на една проактивната индустриална стратегия. Истинска обществена и устойчива индустриална стратегия се състои в умишлено насочване на капитали към конкретни сектори, населени места и региони, за да се балансират пазарните тенденции и да се предотврати разпадането на общностите, като същевременно се гарантират инвестициите в научноизследователска и развойна дейност, които впоследствие водят до силно продуктивна икономика. Политика с тази визия ще доведе до обновяване на инфраструктурата, производствените съоръжения, и ще даде нов шанс на работниците, останали безработни поради затваряне на предприятие или увеличена автоматизация.

В някои случаи това може да означава помощ за работниците или общините, които да изкупят обратно производствените си мощности и да ги рестартират под работнически или обществен контрол. В други случаи това може да означава преквалификация на работници за нови умения и започване на нови производства. Регионалният подход би могъл да спомогне за стартирането на нови предприятия, които в крайна сметка ще бъдат собственост на работниците в тях или на нова форма на обществени фирми. Това от своя страна ще доведе до развитието на силни и жизнеспособни мрежови икономики, които може би ще се базират на Зелена нова сделка. Всичко това ще бъде възможно единствено след Брекзит и в управление на Корбин.

Така стигаме и до третия важен сегмент – обществените поръчки. Съгласно законодателството на ЕС, изрично свързване на обществените поръчки с местни субекти или социални нужди е трудно. Съдът на Европейските общности е постановил, че дори и да няма конкретно законодателство, дейностите по възлагане на обществени поръчки трябва да „спазват основните правила на Договора, и по-специално принципа на недискриминация на основата на националност“. Това означава, че всички договори за възлагане на обществени поръчки трябва да бъдат отворени за всички кандидати в ЕС, а публичните органи трябва да рекламират широко договори в други държави от ЕС. През 2004 г. Европейският парламент и Съветът издадоха две директиви, установяващи критериите за такива договори: „най-ниска цена“ и „икономически най-изгодна оферта“.

Освободена от ограниченията на ЕС, Великобритания има големи възможности за насочване на мащабни обществени поръчки за възстановяване и преобразуване на общности, градове и региони. Визията зад прочутия модел за трупане на обществено богатство „Престън“ стимулира обществените поръчки и стабилизиращата сила на локалните институции (правителства, болници, университети), подкрепяйки коренните демократични местни организации и икономики, изградени около мултипликатори. По този начин публичните средства могат да бъдат отделени за „двойна цел“ – създаване на нови работни места и спиране на дългосрочния икономически спад в малките градчета. Това предполага жизнеспособността на един много различен икономически подход и е потенциал за печеливша политическа коалиция, радваща се на подкрепа и изграждаща из основи нова социалистическа икономика.

С перспективата за правителство на Корбин, което изглежда привлекателно близко, лейбъристите трябва да съчетаят политическите си цели в преговорите за Брекзит със своите планове за радикална икономическа трансформация и преразпределение на властта и богатството. Само чрез преследване на стратегии, способни да върнат широкия контрол над националната икономика, лейбъристите могат да се справят със задаващият се труден период след Брекзит. На базата на ангажираността, демокрацията, новите институции, концепции и водещата роля на обществените форми на контрол, Брекзит трябва да отвори нови политико-икономически хоризонти във Великобритания и да доведе до дълбоката трансформация, от която страната така отчаяно се нуждае.