През 1977 г., две години преди Маргарет Тачър да стане министър-председател и да започне да либерализира британската икономика и жилищна политика, пънк групата The Clash пуска песента „Лондон гори”. „Лондон изгаря от скука/Лондон гори, набери 99999”, пееше вокала Джо Стръмър.
Четиридесет години по-късно Лондон горя, но не метафорично, а ужасяващо реално. На 14 юни, шест дни след като Тереза Мей бе преизбрана за министър-председател, жилищният блок Гренфел Тауър изгоря и най-малкото 80 души загубиха живота си. Пожарът, започнал от хладилник на четвъртия от 24-те етажа, се е разпространил до външната облицовка, поради което сградата е била обгърната в пламъци. По-щастливите обитатели – много от които бедни и уязвими – успели да избягат през задушаващия дим, се оказват бездомни. От „Уестуей”, издигнатата магистрала, която пресича както богати, така и бедни квартали, руините на „Гренфел” се виждат ясно – изпъкнали като черен зъб от Северен Кенсингтън.
„В квартал, иначе претъпкан с елегантни вили и имения, Бейслотър и Нотинг Хил в енорията Кенсингтън, има едно чумаво място, което едва ли има равно по нехегиеничност в цял Лондорн”, пише през 1851 г. Чарлз Дикенс за същото място, тогава известно като Потерис и Пигерис. Викторианският Северен Кенсингтън е опасно бедняшко гето, използвано за отглеждане на около 3 хил. прасета и пресичано от открити отходни канали. През 1849 г. там избухва епидемия на холера и тиф, която отнема живота на 50 души. Дикенс пише, че след това властите най-после са предприели действия за „отровното въздействие” на тази местност, като са построили добър път и са осигурили снабдяване с чиста вода.
Трагедията в Гренфел има подобен ефект, тъй като изкристализира недоволството, което вече бе видно в британското общество относно ефекта от четири десетилетия на дерегулация и приватизация.
Непосредственият ефект от трагедията е, че принуждава правителството на Мей да отговори на възмущението, че е позволено толкова хора да загинат. Първоначална визита на Мей на мястото, при която тя не говори с оцелели и местни жители, създаде впечатление за безчувственост. На загубилите домовете си им бяха предложен нови, а Саджид Хавид, бивш инвестиционен банкер, който сега е министър на местното управление, заяви, че трагедията е „разтърсила разбирането му какво означава да си в правителството”.
„Не е като да сме си мълчали, но те никога не отговориха. Не само, че ни игнорираха, но и ни гледаха с презрение”, казва Ивет Уилямс, организатор на групата „Справедливост за Гренфел”, за това как обитателите на блока са били третирани от управителите на имота преди пожара. Въпреки предупрежденията на наемателите, сградата е била санирана с възпламенима облицовка като част от ремонт на стойност 8.6 млн. паунда.
По въпроса ще има публично допитване и полицията вече е започнала разследване за убийство. Фокусът пада върху мрежа от изпълнители и подизпълнители, извършили санирането и това дали те са нарушили регулациите. Акциите на Arconic, щатският доставчик на използваните за фасадата панели с алуминиево покритие, се обезцениха рязко след пожара и фирмата обяви, че вече няма да продава тези панели за използване във високи сгради. Трагедията събуди и опасения, че разхлабването на правилата за пожарна безопасност както от консервативни, така и от лейбъристки правителства след 1979 г., са ги направили фатално неясни.
Случаят с Гренфел обаче провокира и по-широки въпроси за социалното разделение в Обединеното кралство и специално Лондон, където хора с високи и ниски доходи често живеят рамо до рамо на съседни улици. „Подобно на урагана Катрина в САЩ, тази страна изведнъж отвори прозорец към живота на част от населението, което разчита изцяло на държавата за това къде и в какви условия живее, както и за безопасността и сигурността си”, коментира Дейвид Леми, депутат, избран от друг район на Лондон.
По-конкретно, този случай следва от десетилетна жилищна политика, започната от Маргарет Тачър, при която правителството и местните власти се оттеглиха и оставиха частният сектор да запълни празнината, често неадекватно. „Нищо в тази страна няма толкова заплетени слоеве от история и идеология, колкото жилищната политика. Всеки приема това като личен и политически въпрос” – отбелязва Тони Траверс, професор в London School of Economics.
Британската жилищна политика през 20-ти век е родена от войната. Първоначалният тласък на строителството идва след Първата световна война, когато бива приет закон, целящ да създаде „домове, достийни за герои”. По онова време собствеността на жилищата е за богатите: през 1914 г. в едва 10% от домовете живеят собствениците им, а 89% са били обитавани от частни наематели. Това ще се промени през следващите десетилетия.
Жилищното строителство преживява бум през 50-те годни, когато правителствата се опитват да заместят 458-те хиляди домове, унищожени от бомби по време на Втората световна война, както и да отговорят на нуждите на нарастващото население. Растежът на общинските жилища кулминира с разчистването на бедняшките гета от вътрешността на градовете през 60-те и 70-те.
На тяхно място се издигат високи жилищни блокове, един от които е Гренфел, завършен през 1974 г. като част от проект за обновяване на Северен Кенсингтън, наречен Ланкастър Запад. Този план бива обявен за „прекрасна изненада” от списание „The Architects” в края на 60-те. Питър Декинс, който изготвя плана, е работел в архитектурното бюро Chamberlin, Powell and Bon, отговорно за други проекти в Лондон като Барбикан и Голдън Лейн Естейт. Сградата на Гренфел е съобразена с високите стандарти, заложени от доклада Паркър Морис през 1961 г., и е част от модернистичната визия за висококачествени обществени жилища.
Но в онзи момент вече има сигнали за преобръщане на политиката. Строителството достига пик от около 426 хил. жилища през 1968 г., когато Гренфел е още само проект. При построяването му частните предприемачи вече изместват общинските власти и жилищните асоциации – благотворителни организации, предлагащи жилища за хора с ниски доходи. „Искаме да създадем демокрация на собствениците”, заявява манифеста на консерваторите от 1951 г. – идея, която триумфира с избирането на Тачър през 1979 г.
Политиката на Тачър за „право да купуваш”, въведена през 1980 г. позволява на наематели на общински жилища да купят домовете си с отстъпка. Нейното правителство намалява финансирането на местните власти и окуражава частните предприемачи и жилищните асоциации да строят вместо общините. Оттогава жилищното строителство постоянно спада, като през 2015 г. са построени 171 хил. жилища, от които само 2700 са общински.
Цените на имотите и наемите нарастват, тъй като търсенето надвишава предлагането. „Би било ужасна грешка, ако тази трагедия накара хората да мислят, че социалните жилища са проблемът, или че високите блокове трябва да се избягват. Ние отчаяно се нуждаем от повече домове”, казва Боб Керслейк, председател на голямата жилищна асоциация Пийбоди.
Филип Гланвил, кмет на район Хакни, заявява, че заради това неговият квартал е изправен пред нарастваща безработица и пренаселване в частните жилища под наем. „Никой не зае мястото на общинските власти в строежа на домове”, казва той. Недостигът на обществени жилища, в съчетание със задълженията на местните власти да осигуряват покрив за бездомните, бедните и уязвимите, води до това, че общинските жилища все повече се предоставят на хора с много ниски приходи, а не на по-широк кръг от обитатели, както в миналото. Въпреки това животът в комплекси като Ланкастър Запад е за предпочитане пред този в нискокачествените частни жилища под наем в периферията на Лондон. „Тези, които имат социални жилища, са по-големите късметлии”, отбелязва Леми.
Това е особено вярно за Кенсингтън и Челси, където средният наем представлява 96% от средния приход. На практика е невъзможно за повечето хора да си позволят да живеят на улиците около Ланкастър Запад, а дните на финансиране и строеж на големи жилищни проекти отдавна са останали в миналото. Приоритетът на Кенсингтън и Челси, подобно на много други квартали, е да се възползват възможно най-много от историческото си наследство.
Ремонтът на Гренфел е бил с намерение да се подобри живота на обитателите, а не да предизвика трагедия. Подобно на други остаряващи високи блокове, апартаментите са студени през зимата и прегряват през лятото. Общината набира 10 млн. паунда чрез продажба на друга собственост в района и решава да инсталира ново отопление и двойни прозорци, както и външна изолация. Проектът е движен от Асоциацията на наемателите в Кенсингтън и Челси, организация с нестопанска цел, създадена през 1996 г. за да управлява 9500 имота. Организацията също така се предполага да дава на наемателите по-добро представителство, но отношенията ѝ с живеещите в Ланкастър Запад са неспокойни. През 2014 г. Асоциацията избира за основен изпълнител фирма Rydon, която специализира в социалните жилища.
Това обаче се оказва пълен провал и сега се повдигат въпроси дали стремежът за намаляване на разходите и слабия надзор са довели до объркване и в крайна сметка до огненото бедствие. Питър Декинс посочва понижената роля на архитектите в надзора на такива проекти и избора на материали. „Преди архитектите бяха водещи, което не се харесваше на строителите. Сега има значително отпускане”, заявява той. Кралският институт на британските архитекти е критикувал липсата на „единна отговорност”.
Един строителен доставчик коментира пред FT, че пестенето на разходи при такива проекти е обичайно, което води до заместването на материали с по-евтини алтернативи, след като търговете вече са спечелени. „Всички си казваха години наред, че това някой ден ще се случи. Всички знаехме за това, но никой не посмя да заговори публично”, казва той.
Филип Гланвил заявява, че урокът за общините е да не разчитат на „културата на договори за изпълнение от последните 20 години”, а да поддържат сами контрола. „Ако нямаш нужната експертиза, как проверяваш дали това, което е бил купено наистина е инсталирано”, казва той. Този подход не е уникален само за ремонта на Гренфел.
„Във всеки голям проект, независимо частен или обществен, има екосистема от изпълнители и подизпълнители, базирана на техните умения и експертиза. Това винаги е сложно упражнение. Санирането на жилищен блок не изглежда много различно от строежа на болница”, коментира Гавин Смарт, зам. Председател на Chartered Institute of Housing.
Но това размиване на отговорността прави жизнено важно да има ясни стандарти за безопасност, а специалистите изтъкват, че рамката за пожарна безопасност във Великобритания е станала много неясна и неактуална. По-голямата тежест на самооценката от риск от пожар е комбинирана с по-малко точни изисквания, отколкото в други държави. „Външните стени на сградите трябва да са адекватно устойчиви на разпространението на огън”, гласи Раздел Б на регулациите за строителство от 2010 г., основния закон за пожарна безопасност. Гренфел обаче доказва, че тези думи са трагично безсъдържателни.
Катастрофата ще предизвика действия, както Големият лондонски пожар води до Закона за възстановяване на Лондон от 1666 г., а епидемията от холера през 1849 г. кара властите да докарат чиста вода в Северен Кенсингтън. Зад нея обаче се крият трудните за преодоляване конфликти, предизвикани от пропастта между бедни и богати и от недостига на жилища.
„Социалните жилища трябва да бъдат изграждани със същите стандарти като Бъкингамския дворец. Не трябва да има по-ниско ниво за определени хора”, казва Ивет Уилямс от „Справедливост за Гренфел”.
В средата на 70-те, когато все още има бедняшки гета във вътрешността на Лондон, Джо Стръмър от The Clash живее в скуат (окупиран празен имот) в квартал Майда Вейл в Западен Лондон. (Къща на същата улица бе продадена за 2.1 млн. паунда през миналата година). Скоро след това Тачър ще дойде на власт, а Гренфел току-що е била довършена. „Днес никога не би могло да бъде построено нещо такова. Това е част от една дълга, тъжна история”, казва Бен Роджърс от тинк-танка Centre for London.
Армия от подизпълнители е разследвана за ремонта
Поръчката за ремонт на 24 етажната Гренфел Тауър, пусната на търг през 2014 г.е един от многобройните доходоносни договори за остаряващи обществени имоти в последно време. Първоначално поръчката е щяла да отиде при фирма Leadbitte, звено на френската група Bouygues. В крайна сметка обаче сделката отива при британската Rydon, която дава оферта от 8.7 млн. паунда, което е с 2.5 млн. по-ниска от тази на френската фирма. Rydon, която вече има опит с работа по общински сгради, действа като основен изпълнител и отговаря за проектирането, строителството и контактите с обитателите. Мрежа от консултанти и подизпълнители обаче поемат части от проекта, който включва нова система за отопление и енергийно ефективна външна облицовка.Лондонската фирма Studio E са архитектите по проекта, като тяхната задача включва определянето на използваните материали. Френската фирма за дизайн Artelia следи за качеството и действа като представител на работодателя – Асоциацията на наемателите в Кенсингтън и Челси. Rydon прехвърля инсталирането на новата фасада, което е на стойност 2.5 млн. паунда, на Harley Curtain Wall. По време на ремонта тя е заменена с друга свързана фирма – Harley Facades. CEP Architectural Facades, подразделение на британската Omnis, реже панелите, които са доставяни на Harley от щатската Arconic. Изолацията е доставяна от друга фирма – Celotex. Част от мерките за намаляване на разходите са приети след началото на строителните дейности. Първоначалните планове например предвиждат за фасадата да бъдат използвани панели с цинк, които обаче са заменени с такива с алуминиево покритие, които са по-евтини.
Всички замесени компании са подложени на проверка. Полицията конфискува документи и материали „от редица организации”. „Проверяваме за всякакви криминални деяния, като се започне с убийство, проверяваме за всяко нарушение на изискванията за безопасност, преглеждаме всяка фирма, участвала в строежа и ремонта на Гренфел Тауър”, заявяват от полицията.
