„Фирмите работят за собствени печалби, а не за благото на работниците си“

По повод Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост – 24 май, екипът на „Барикада“ взе решение да подари един от най-обичаните български романи на един свой читател. Избрахме именно романа „Тютюн“ на Димитър Димов заради огромното му значение за българската литература и поради изключително актуалните и днес теми, които авторът поставя. Публикуваме откъс от романа, който не е избран никак случайно – внимателното вглеждане в него няма как веднага да не ни напомни за действия, думи, фигури и събития и от днешния ден, сякаш виртуозно описани от Димитър Димов преди повече от половин век. 

УЧАСТВАЙ ТУК В ТОМБОЛАТА ЗА СПЕЧЕЛВАНЕ НА РОМАНА!

***

Откъс от романа „Тютюн“ на Димитър Димов, 1951 година

Секретарят на господин генералния директор на „Никотиана“ чакаше със свито сърце звънеца, който щеше да го повика на доклад. Днес той се боеше особено много, понеже имаше неприятни телеграми от провинцията, които можеха да направят шефа заядливо взискателен. От пет минути той препрочиташе телеграмите нервно, като се стараеше да прецени коя от тях е най-малко неприятна, за да я постави отгоре. Най-после звънецът го повика.

Секретарят влезе като провинен ученик, извикан от класния си наставник за мъмрене, и потрепера леко, сякаш беше виновен за нещата, които ставаха в провинцията. Погледът му се втренчи в лицето на шефа и откри с облекчение, че то не беше особено зло. Дори напротив, както винаги в понеделник, то имаше свежия и доволен израз на човек, прекарал празника с любовницата си в Чамкория. Но телеграмите, телеграмите… С плахи крачки секретарят стигна до бюрото. Лицето на шефа прие изведнъж обикновения си студен израз, без който сякаш му беше невъзможно да разговаря с подчинените си.

— Има ли нещо? — небрежно попита господин генералният директор.

— Стачка!… — прегракнало измънка секретарят. — Работниците са предявили искания и заплашват със стачка.

— Стачка ли?…

Лицето на Борис стана бледно, после почервеня изведнъж и застина в гневната гримаса на човек, получил внезапно плесница. И това бе действително неприятна плесница, като се вземеше предвид, че тъкмо сега стачката можеше да причини досадни неприятности на „Никотиана“ и да разклати доверието на германците в нея още при първите ѝ доставки.

— Къде? — с мрачен глас попита Борис, като се съвзе от удара.

— Навсекъде!… — отговори секретарят. — По всички клонове, във всички фирми… Изглежда, всеобща стачка.

— Какво искат?

— Много неща… Но главно, право на свободни синдикати, премахване на тонгата и повишаване на надниците.

Секретарят постави телеграмите върху бюрото, чакайки уплашено реакцията на шефа си. Борис ги прочете и захвърли настрана.

— Идиоти!… Те са обезумели!… — изхриптя той.

После запали цигара и остана с наведена глава, обмисляйки първите си действия. Жилите върху бледното му и красиво чело биеха силно. Стачката трябваше да се смаже незабавно, безмилостно. Но как я бяха допуснали?… Ех, че баби са клоновите директори!… И полицията също. Той внезапно повдигна глава. Секретарят го гледаше плахо, с бележник и молив в ръка, измъчен от мисълта дали щеше да стенографира правилно всичките му нареждания. Но Борис не даде още никакви нареждания, само каза:

— Свържете ме с „Джебел“!… После вземете председателя на Съюза на индустриалците и министър-председателя!…

Секретарят изтича при телефона в стаята си. По жиците забръмчаха разговори.

Собственикът на „Джебел“ беше председател на Дружеството на тютюнотърговците, но нищо не можеше да го изтръгне от съня след нощната оргия в кабаре „Империал“. Вместо него се обади главният му експерт.

— Каква е тази работа, бе Папазов?…

— Широко организирана акция, господин Морев… Всички сме изненадани.

— Изглежда, че полицията е спала!…

— Да, скандално!…

— Слушайте сега!… Аз се наемам да ги смажа бързо, ако ме подкрепите.

— Може ли да не ви подкрепим?… Какво искате?

— Само пълномощие да преговарям от името на всички търговци.

— Чакам шефа да се събуди. Ще му кажа, че е необходимо да свика събранието веднага.

— Сигурен ли сте в единодушието?… Има типове, които ще злорадствуват, ако манипулацията на „Никотиана“ закъснее.

— Да — отговори експертът. — Но това са чакали… Пигмеи!… Какъв е вашият план?

— Да изморя стачния комитет с чакане, докато спечелим истифчиите… После ще обявим локаут и никакви отстъпки!… Те са изгладнели през зимата и не могат да упорствуват дълго.

— Идеята ви е много добра, господин Морев.

Борис остави слушалката. Секретарят му трескаво почна да търси председателя на Съюза на индустриалците и сполучи да го открие чак в Габрово.

— Дайте Габрово, моля!… Много бърз разговор, моля!… Господин генералният директор на „Никотиана“ желае да говори с вас, моля!…

Облят в пот от напрежението си, секретарят натисна комутатора и свърза по телефона гласовете на могъщите хора. Единият обличаше цялата българска армия със сукното на фабриките си, другият изнасяше една трета от българския тютюн в Германия. Господин генералният директор на „Никотиана“ молеше с изискана вежливост. Господин председателят на Съюза на индустриалците се съгласяваше с далновидна любезност. Нима беше възможно да не се разберат? И те се разбраха. Господин председателят на индустриалците обеща да пусне окръжно до членовете на съюза да не приемат на работа стачкуващи тютюноработници.

Секретарят отново почна да върти диска на телефона. Сега той търсеше министър-председателя и пак се обливаше с пот. Но министър-председателят, уморен от държавните работи, бе отишъл някъде да почива, а може би и обратното: уморен от почивката, се беше заловил по изключение с държавна работа. Той беше всеизвестен ленивец на лакейска служба в двореца. Имаше подпухнало лице и сънливи, уморени от бридж, очи. Някой му беше внушил, че е незаменим държавник и това го караше да смайва страната и чуждите правителства с непрекъснати дипломатически актове, които приличаха на реверанси във всички посоки. Останалото той предоставяше на чиновниците си. Но сега той не можеше да се намери никъде и секретарят погледна безпомощно през отворената врата господин генералния директор на „Никотиана“.

— Търсете, търсете!… — каза Борис. — Трябва да намерим под дърво и камък този лентяй!…

Секретарят въртеше диска отчаяно, като ставаше все по-дързък към подчинените и домашните на министър-председателя. Той молеше, искаше, настояваше, заклинаше… И най-после той успя да изтръгне от домашните, че господин министър-председателят е отишъл в събота на гости във вилата на един от своите богати приятели и че още не се е върнал оттам. Секретарят погледна шефа си, съобщавайки отговора.

— Потърсете го там!… — спокойно заповяда господин генералният директор на „Никотиана“.

За него президентът на България си оставаше това, което беше за всички останали: един глупав и мързелив държавен чиновник, когото трябва да сриташ, ако спи. Но за разлика от всички останали господин генералният директор на „Никотиана“ можеше да го срита наистина. Президентът се обади с дрезгав, кисел и сънлив глас, който изведнъж стана любезен, щом разбра кой беше насреща. Господин генералният директор тук вече не молеше, а искаше. И той поиска настойчиво да се внушат много неща на министъра на вътрешните работи (с когото „Никотиана“ не беше в добри отношения), на мнозинството от Народното събрание, на директора на полицията, на главния инспектор на труда и на гарнизонните началници в големите тютюневи центрове.

— Да, да!… — отговаряше президентът. — Бъдете спокоен, драги Морев!… Това е политически въпрос, който може да ни изложи в чужбина… Да, да!… Ще ги смажем веднага!… Да, да!… Правителството стои пред вас… Да, да!…

И президентът каза още много пъти „да, да“. Той беше свикнал да отговаря на Двореца и на богатите си приятели винаги с „да, да“, поради което имаше доста влогове в швейцарските банки и мислеше да напусне вече политиката в знак на протест срещу германофилския курс. Така той щеше да симулира пред обществото нещо подобно на характер и нямаше да изглежда, като бившите президенти, на изхабен и захвърлен от Двореца парцал.

Господин генералният директор на „Никотиана“ остави слушалката и без да губи нито минута, почна да диктува на секретаря си писмо-циркуляр до клоновите директори на фирмата. Тук той стигна до върха на жестокото си умение да управлява, което щеше да постави гладните в пълна безизходност. Той заповядваше на директорите да откажат, след обявяването на стачката, каквито и да било преговори с избраните работнически делегати под предлог, че тия делегати представляват провокаторски елементи. След това те трябваше да искат избор на нови делегати от нови работнически събрания, в които „редът“ щеше да бъде „гарантиран“ от полицията и пълномощията за преговорите — възложени на истински безпартийни. Нареждаше се изрично „да не се бърза“ и да се „изчаква“ развитието на събитията, което значеше на прост език да се лъжат и разтакават работниците, докато изхарчат последните си спестени пари и гладът ги принуди да отстъпят. За „спокойното протичане“ на преговорите, т.е. за разтакаването, генералният директор съветваше да се прибягва до местните трудови инспектори, които щели да получат инструкции за „безпристрастното“ изглаждане на конфликта. Писмото завършваше с човеколюбива покана да се запазят „коректни“ отношения с работниците.

Но освен това писмо генералният директор продиктува до клоновете и второ, което носеше надпис „лично поверително“ и в което нещата се разглеждаха по-откровено. Директорите на складовете трябваше да издирят „патриотичните“ и „предани“ на фирмата работници и да ги „склонят чрез възнаграждение“ да влязат в стачните комитети. От само себе си се разбираше, че на работниците комунисти трябваше да бъде обявена „безпощадна война“ с „широкото съдействие“ на полицията. На работническите събрания за избор на нови делегати те трябваше да бъдат изобличени в „своята продажност“ от безпартийните и другите „по-умерени“ елементи. Ако тия елементи изкажеха желание да се върнат на работа при старите условия, трябваше да бъдат приемани веднага. Заповядваше се утрояване на числото на въоръжените пазачи и денонощно дежурство на чиновниците при телефона, за да бъде повикана полицията, а в случай на нужда и войската, ако настъпеха безредици и работниците започнеха да нападат складовете. Забраняваше се на директорите да разискват с избраните делегати каквито и да било условия за прекратяване на стачката. Условията щяха да бъдат съобщени на делегатите от генералния директор при обиколката му в провинцията. Така господин генералният директор си запазваше правото на по-силния да почне преговорите, когато намереше за добре, т.е. когато гладната, изтощена маса почнеше да се връща на работа при старите условия и работническите делегати престанеха да бъдат вече делегати.

От това писмо на генералния директор, както и от предишните му нареждания, лъхаше студенина, егоизъм и жестокост към хиляди беззащитни същества, които от сутрин до вечер работеха в складовете му срещу окаяни надници. Но той не виждаше, не съзнаваше това, пък и да го съзнаваше, нямаше да се трогне, защото дори слабата младежка чувствителност, която притежаваше по-рано, беше почнала да замръзва в годините на зрелостта, в триумфа на енергията и успехите му.

— Къде е Костов?… — внезапно попита той, когато свърши диктуването на писмата.

— Замина за Рилския манастир — отговори секретарят.

— Кога?

— Тази сутрин.

— Казахте ли му за стачката?

— Да!… Той ме натовари да ви кажа, че напуска работата за един месец и не желае да бъде безпокоен. Извинявам се… Аз ви предавам точно думите му, по негова заповед.

— Значи, и той стачкува!…

Секретарят очакваше светкавица от студен гняв, но вместо това господин генералният директор се разсмя. Секретарят за пръв път виждаше шефа си да се смее, и то при случай, в който всеки друг нормален генерален директор би избухнал в справедлив гняв. Само дяволът можеше да разбере тия тузове!… Секретарят се усмихна на свой ред плахо, механично, от учтивост. Въпреки стачката, господин генералният директор беше в добро настроение. Може би това се дължеше на любовницата му. Секретарят я беше зърнал веднъж в колата му. Тя изглеждаше тъкмо обратното на онова, което можеше да се очаква за любовница на милионер: беше хубаво, но скромно момиче — без грим, без накити, без никакво желание да се показва с него. Секретарят я намираше безинтересна. Той харесваше само блестящите, ефектно облечени жени, на които се любуваше всяка седмица, посещавайки американски филми. Да, чудни хора бяха тия тузове!… Но той пак се разкая за своето учудване. Шефът го гледаше строго и студено. Един секретар не трябваше да се заразява така фамилиарно от смеха на господаря си.

— Пригответе бързо писмата!… — заповяда господин генералният директор. — Ще чакам да ги подпиша.

Той запали цигара и се загледа през отворения прозорец. Беше пролетен ден, към края на април. Небето синееше, а из въздуха се носеше миризма на люляк.

Господин генералният директор на „Никотиана“ получи пълномощия от всички тютюневи фирми и поведе борбата с добре обмислени ходове.

Понеже директорите на складовете в провинцията отказаха да преговарят с работниците, последните избраха делегация, която да поиска среща с господарите в София. Делегацията се състоеше от десетина мъже и две жени. Господин генералният директор отказа да се срещне с тях, като заяви, че те са „агенти на Коминтерна“, и съобщи на главния трудов инспектор желанието си да преговаря само с делегати, избрани в общи работнически събрания, а не от членове на складовите дружества. Той отказа, след като принуди делегатите да чакат четири дни в един евтин хотел и след като се скри доста умело от някои политически лица, които се опитаха да посредничат. От своя страна трудовият инспектор даде настойчиви уверения — които, за жалост, не се сбъднаха, че ще убеди господин генералния директор да се срещне с делегатите. Така се изгубиха напразно още три дни. А през това време директорите на складовете в провинцията изпълниха всички нареждания, които получиха от господарите си. Между работниците се появиха агитатори, които бяха пак за стачката, но искаха нови събрания и избори на нови стачни комитети и нови делегати, защото избраните първия път — казваха те — вземали чужди пари и за сметка на работническите нещастия искали да се отличат пред ония, които им плащали. Едновременно с това агитаторите уверяваха, че господарите не са толкова неотстъпчиви, колкото ги представяли някои и че са готови да се разберат с работниците, без да се стига до стачки, побоища и проливане на кръв. Трудовите инспектори красноречиво потвърждаваха това, като посочваха за пример Италия и Германия.

Дойдоха топлите дни на май и станаха нови събрания с разрешение на полицията, която предварително одобряваше ораторите и се показа строга, но доброжелателна. В тия събрания, след дълги спорове, бяха избрани едва по една трета от предишните състави на комитетите и нова делегация замина за София. Някои работници съзнаха ясно, че така се загубиха ценни дни от времето, през което тютюнът ферментираше и през което прекъсването на работата, особено от истифчиите, щеше да докара големи рискове за господарите и да ги направи следователно по-отстъпчиви.

Делегатите чакаха нови три дни, докато господин генералният директор на „Никотиана“ се завърна от почивката си в Чамкория. А когато се завърна, работниците бяха изправени пред друга изненада.

Срещата стана в главната инспекция на труда. Шестимата делегати — между тях беше успял да се промъкне и Блаже — насядаха около масата малко смутени и същевременно поласкани от вежливостта на главния инспектор. Те бяха в чистички вехти дрехи, напоени с тютюневата миризма на складовете, но изчеткани и грижливо изгладени от жените им. Някои бяха сложили дори евтини вратовръзки, което в очите на трудовия инспектор се стори като белег, че спадат наистина към умерени среди. Господин генералният директор на „Никотиана“ показа пълномощното си от тютюневите фирми и почна да говори с леден и сух глас, който изненада неприятно социалдемократите и развали наивното въодушевление, с което бяха дошли на срещата.

Той почна най-напред с тонгата. Тонгата бе, според него, национален въпрос. Премахването на тонгата е немислимо. Без тонгата занапред няма да има ни купувачи, ни търговия, ни манипулация, ни производство на тютюн. Ето защо въпросът за тонгата не трябва въобще да се поставя.

Главният инспектор на труда драскаше с автоматичния молив върху бележника си платноходка и кимаше одобрително с глава. Той беше хубав младеж, завършил право в Германия. Имаше цъфтящо розово лице и черна, мека като коприна коса. Очертаваше се като областен шампион на тенис, но не по-малко и за търговски съветник в легация. Делегатите социалдемократи проследиха с опулени от изненада очи одобрителното кимане на главата му. Та нали местните инспектори на труда дадоха да се разбере, че въпросът за тонгата ще се реши благоприятно.

— А работниците, които ще останат без работа? — внезапно запита Блаже.

— За тях ще се погрижат държавните фактори — равнодушно отговори генералният директор. — Това не интересува фирмите.

— Какво е направила държавата досега? — възрази Блаже. В погледа му светнаха саркастични пламъчета, а гласът му прозвуча предизвикателно. Всички разбраха веднага, че той беше предварително уверен в жалкия изход на преговорите.

— Как какво?… — сърдито изръмжа главният инспектор на труда.

Младостта му будеше отначало у работниците доверие, но сега им стана ясно как се бе издигнал до високия пост. Въпреки изтънчената си, почти женствена външност, този младеж беше изпечен и закоравял подлец. Той изгледа многозначително дръзкия делегат и помоли господин генералния директор да продължи.

Господин генералният директор премина набързо върху другото искане на работниците — правото им да се организират свободно. Това искане също не интересуваше фирмите и той го отмина с презрителна забележка, че работниците не трябвало да усложняват въпроса с политически капризи. Но господин генералният директор се спря подробно върху желанието им да се увеличат надниците с двадесет на сто. В продължение на час и половина той описа изчерпателно как се беше развила кризата в тютюневите цени, какви героични усилия бяха положили фирмите, за да спасят производството, и колко тежко продължаваше още да бъде положението им. Заключението му беше пропито със студена горчивина и съжаление. Фирмите не могат да дадат никакво увеличение на надниците. В настоящия момент фирмите изнемогват. Да, фирмите и производството са пред прага на разорението, ако увеличат надниците. Той извади от чантата си куп книжа и доказа фактите с цифри.

Настъпи мълчание, в което отвън долетя военна музика. Делегатите гледаха втренчено елегантния костюм на директора, сякаш не можеха да проумеят как беше възможно да съществуват толкова хубаво облечени хора, докато хиляди жени и деца водят полугладно съществуване. Те си спомниха неволно за къщата му в най-тихата и сенчеста част на София, която струваше милиони, за американската му кола, за вилите му в Чамкория и Варна. Те си спомниха също тъй за къщите, вилите и колите на другите тютюневи господари и за грамадните заплати, които получаваха експертите и директорите им. Възможно ли беше да се твърди, че фирмите не могат да увеличат с двадесет на сто жалките надници? Дори неутралните, у които трудовият директор имаше пълно доверие, почувствуваха колко дръзка беше тази лъжа. Но господин генералният директор не се смути от явната ѝ несъстоятелност и продължи с нахалството на по-силния.

— Вие искате увеличение на надниците с двадесет на сто — каза той, като втренчи хладните си очи в лицата на делегатите, сякаш желаеше да ги упрекне в тяхното безсърдечие. — Но питате ли се откъде фирмите могат да вземат тия двадесет на сто?… Ние понесохме най-големия товар на кризата, загубихме най-добрите купувачи в чужбина… Ние плащаме най-големите данъци, правим разходи за новите машини и тонгата, подобряваме хигиенните условия, осигуряваме ви в случай на болест и злополука…

Всичко това господин генералният директор подкрепваше с цифрови данни, които делегатите наистина трудно можеха да проверят.

— Вярно… — продължи той с добродушна снизходителност към съсловието, което представляваше. — Ние живеем по-добре от вас… Но затова пък вие нямате нашите грижи и безпокойства. Ако всеки от вас мисли как да нахрани в къщи две или три гърла, ние трябва да държим сметка как ще изплатим надниците на четиридесет хиляди тютюноработници и чиновници… Всъщност ние мислим повече за вашите жени и деца, отколкото вие, когато искате увеличаване на надниците и разорението на фирмите.

Генералният директор млъкна, търсейки в мисълта си други съкрушителни аргументи. Трудовият инспектор довърши с молива си платноходката и почна да рисува ракета за тенис. Ако работата свършеше с пет на сто и фирмите му дадеха обещаното възнаграждение, той щеше да летува във Варна като охолен човек. Мълчанието му показваше недвусмислено, че е съгласен по принцип с директора. След това той щеше да предложи, както бе уговорено, десет на сто, за да се стигне до съгласие между три и пет на сто, ако работниците се окажеха упорити и стачката заплашеше тютюните с разваляне. Но това щеше да стане чак на втората или третата среща. Двамата социалдемократи и безпартийните също мълчеха, чакайки директорът да се изкаже. Те не искаха да възразят остро, защото се боеха да не бъдат обвинени в комунизъм, и желаеха от сърце въпросът да се ликвидира с десет на сто. Само Блаже се осмели да вземе думата.

— Струва ми се, че има доста голяма разлика между вашите и нашите грижи — гневно забеляза той. — Не ги смесвайте и не мислете, че пред себе си имате глупаци!…

За миг генералният директор се смути.

— Какво?… — произнесе той. — Какво искате да кажете?

— Казвам просто, че не сме малоумни, за да ни говорите такива лъжи… — продължи Блаже с твърд глас. — Ако тютюневата търговия вървеше зле, капиталите ѝ веднага щяха да се пласират в друг сектор. Фирмите работят за собствени печалби, а не за благото на работниците си. Ако мислеха за нас, децата ни нямаше да боледуват от туберкулоза и да правим стачки… Следователно това, което казахте преди малко, не е вярно.

— Значи, вие продължавате да провокирате!… — гневно извика генералният директор.

— Не провокирам — спокойно отговори Блаже. — Но вие твърдите, че мислите за нашите жени и деца, а това е чиста измислица и ни дразни.

Лицето на генералния директор почервеня от внезапна ярост, което му се случваше много рядко, и вените на слепите му очи се издуха.

— Слушайте!… — извика той още веднъж, като удари силно по масата. — Вие трябва да млъкнете!…

— Не виждам причина за това. Събрали сме се да преговаряме.

— Именно!… Вие саботирате преговорите.

— Просто отговарям на неверните ви твърдения.

— Млъкни бе!… — грубо извика трудовият инспектор.

Настъпи мълчание, в което всички съзнаха, че преговорите се провалиха. Блаже се обърна към инспектора и каза с усмивка:

— Господин инспекторе, благодаря за арбитража ви.

— Вие прекалявате с дързостта си!… — Гласът на генералния директор стана отново спокоен и сух. — Складовете принадлежат на фирмите и фирмите ще определят надниците в тях. Срещу това имате свободния избор да постъпвате на работа или не. Фирмите няма да дадат никакво увеличение. Ако това не ви харесва, напуснете складовете и не ме занимавайте с глупости!…

След това се обърна към инспектора и заяви небрежно:

— Считам срещата за приключена.

Отново настъпи мълчание. Господин генералният директор на „Никотиана“ почна да прибира книжата си в чантата. Делегатите мигаха безпомощно и неволно обърнаха погледите си към Блаже. Тогава последният произнесе високо:

— Господин инспекторе!… Утре всички тютюноработници в страната ще обявят стачка.