Оливие Тоно (Olivier Tonneau), журналист от британския „Гардиън“, описа в началото на този месец своята среща с известен френски журналист, който по време на предизборната кампания е посвещавал почти цялото си време да атакува Жан-Люк Меланшон, кандидат на левицата, и да хвали Еманюел Макрон, кандидат на финансовата олигархия.
Тоно директно го попитал дали е имало умишлени действия от страна на доминиращите медии и на политиците с цел да се стигне до сблъсък на втория тур на президентските избори между любимеца им и Марин Льо Пен, което да гарантира на първия сигурна победа. Отговорът: „Що за въпрос?! Разбира се! Работихме върху това цяла година“.
Естествено и без това анекдотично признание маркетинговата стратегия на управляващата класа в комбинация с няколко олигарси, които държат 95% от френските медии, биеше на очи. Беше създаден от нулата синтетичен политически продукт, за да се гарантира с помощта на безпрецедентна, тоталитарна, политическа и медийна кампания продължаването на неолибералната лудост.
Когато през април 2016 г. консорциум от банки започна да създава предизборното движение на Макрон, пиар специалисти му избраха странно име „En Marche“ – „В движение“. Целта е била преди всичко да е нещо кратко, съдържащо инициалите на кандидата. Но лозунгът „в движение“ не уточнява посоката. Може да се върти в кръг и пак да е в движение, може и също да тръгне назад. Умберто Еко в известния си опит да дефинира фашизма даде като ключова отличителна черта призивите за „действие заради действието“.
И все пак идеите на Макрон имат посока и тя е към времената на деветнадесети век, аранжирани с идеологически „съвременни“ джаджи. Френската конституция дава по-големи възможности на президента да се превърне в автократ, отколкото на турския президент Ердоган. Ето защо Меланшон призоваваше за „сваляне на монархическата власт“ и въвеждане на продемократични институционални реформи. Сякаш знаеше, че „фашизмът“ не е точно там, където медиите го сочат с пръст. Сякаш предчувстваше какво се подготвя.
Макрон планира въвеждането още през лятото на няколко десетки декрета, които ще смачкат социалната система и ще разбият окончателно Кодекса на труда. Няма вече пречки пред кастата на богаташите. А защо с декрети? Защото Макрон подозира, че ще му бъде трудно да получи парламентарно мнозинство. Когато Оланд нанасяше първите фатални удари по френската хуманна социална система, трябваше да „заобиколи“ парламента чрез известния член 49.3 от Конституцията. Макрон вероятно дори няма да си даде труда да уведомява парламента, ще използва член 38-ми, тоест т.нар. правителствени декрети. Маркетинговата и антидемократична постполитика може да се окаже в дългосрочен план само на хартия. Политиката не е казала последната си дума и вероятно ще се премести на улицата – така, като се случи през деветнадесети век.
Франсоа Оланд, президентът, който след седмица ще слезе от сцената, по време на предизборната си кампания през пролетта на 2012 г. „омагьосваше“ французите с прочутата си реч от Бурже (Le Bourget): „Ще Ви кажа кой е моят истински противник в предстоящата битка. Той няма име, няма лице, няма партия, никога няма да се кандидатира, съответно никога няма да бъде избран, но той управлява. Този противник е светът на финансите.“ От 7 май 2017-та той има лице и име – очарователният Еманюел Макрон, който 3 седмици след прочутата реч стана любимец на Оланд.
Какво друго? Много хора от левицата знаят, че ракът, който започва да задушава обществото, ще отмине неолибералите. Знаят също, че той ще провокира метастази в крайни десни политически движения за криворазбрана защита, които с право могат да тревожат французите. Поставени в дилема на втория тур, те предпочетоха да гласуват за рака. И този факт буди усмивка, която нагарча. Такава е била и реакцията на Оливие Тоно, когато чул отговора на своя въпрос.
Текстът е бил публикуван първоначално в полският ляв портал за политическа и обществена критика – Страйк.
