Още няма 7 часа сутринта, а из целия квартал срещу модерната сграда на общината в идеалния център на южнокорейската столица Сеул вече гърми музика. Тя се носи от високоговорителите в градинката отсреща. Там са опънати палатките на феновете на отстранената от поста и вкарана в затвора заради злоупотреби с власт доскорошна президентка Пак Гън Хе. Това е протестен лагер. Поддръжниците на низвергнатата лидерка негодуват от нейния импийчмънт и част от бунта им е тази ежедневна ранна музикална офанзива.
Тяхното обаче си е кауза пердута. Социолозите вече и пет пари не дават не само за политическата съдба на самата Пак Гън Хе (свалена заради нелегитимно фаворизиране на своя лична приятелка със статута на нещо като местна „Распутинка”), но и за бъдещето на нейната дясна партия „Свободна Корея”. Тази партия дотолкова се е сринала, че дори не издигна собствен кандидат в току-що стартиралата президентска предизборна кампания, която трябва да завърши с вот за нов държавен глава на 9 май.
Парадоксално, но факт – консервативната „Свободна Корея” реши да подкрепи в надпреварата либерала от Народната партия Ан Чхол Су, който на свой ред прие да заиграе с консерваторите и да гарантира неприкосновеност за привилегиите на едрия бизнес, за да разшири електората си. И въпреки че подобна безпринципност е нож с две остриета, за последните три седмици той наистина успя да вдигне подкрепата за себе си от 7% до 37%.
Така Ан Чхол Су се приближи плътно до фаворита в кампанията – смятания за реформаторски настроен левичар (и за близък до Пекин) кандидат на Съвместната демократическа партия Мун Дже Ин, комуто прогнозите дават 38,5%.
Впрочем, Мун Дже Ин и Ан Чхол Су само допреди две години са били съратници в една обща либерална формация, която обаче се разпада покрай спорове помежду им. И сега им предстои да премерят сили вече като съперници за президентския пост. Смята се, че и двамата са за по-мека линия на поведение спрямо Северна Корея и за търсене на диалог с нея.
Пробен камък по тази тема е отношението към изгражданата от САЩ в Южна Корея система за противоракетна отбрана, известна със съкращението THAAD, която силно безпокои Китай и Русия, защото покрива и техни територии. Ан Чхол Су доскоро беше против THAAD, изграждана по договорка с предишното правителство на Пак Гън Хе и с наследилия я временно премиер Хуан Гьо Ан. Но покрай постоянното нажежаване на риториката около севернокорейската ядрено-ракетна програма Ан Чхол Су вече си смени позицията и декларира, че THAAD е необходима и важна за южнокорейската отбрана.
За разлика от него, Мун Дже Ин засега се въздържа да заеме категорична позиция по THAAD, като се ограничава само да казва, че въпросът ще се решава от следващото правителство.
Логично е да се допусне, че сегашното съзнателно нагнетено от Вашингтон напрежение на Корейския полуостров има много общо не само с опитите му да сплаши и притисне Пхенян, но и със стремежа му да повлияе на изхода от южнокорейските избори. Няма съмнение, че САЩ биха предпочели в Сеул по-войнствен и по-твърд спрямо Севера водач, който да харесва тяхната THAAD.
Наблюдателите отдавна са свикнали, че ежегодно по това пролетно време между двете Кореи с активно американско участие все настъпва сгорещяване на страстите. И то е пряко свързано с провеждащите се именно в сегашния период редовни военни маневри между САЩ и Южна Корея, които отработват атака по Севера. Стартът на ученията не закъсня и тази година – те започнаха в понеделник, 17 април, и ще продължат до 28 април.
Новото сега е, че в Белия дом е вече Доналд Тръмп и той директно заговори за превантивен американски удар по ядрено-ракетните комплекси на КНДР, за които има опасения, че е възможно вече да са в състояние да достигат територията на САЩ. От Пхенян отвърнаха в присъщия си тон, че са готови да воюват, ако бъдат нападнати, и дори посочиха цели в Южна Корея, по които ще насочат ответния си удар. Така ескалацията скокна във висините, пораждайки медийни спекулации за реален риск от трета световна война.
Дали подобни приказки са само част от зле мотивираната стратегия на Тръмп за сплашване на Северна Корея, или предизвикателното говорене наистина може да доведе до тежки за регионалния и световния мир последици, тепърва ще видим. Но от Сеул започна евакуиране на семействата на американските военнослужещи и дипломати. „Американският” квартал в града е разположен в самото сърце на южнокорейската столица. И ако действително стане мишена на ответен севернокорейски удар, пораженията ще са жестоки…
Прекарах в Сеул и в други южнокорейски градове около седмица в началната фаза на сегашното нарастване на напрежението – между 3 и 8 април. Бях там като един от двамата участници от името на Съюза на българските журналисти в Световната журналистическа конференция, започнала на 3 април в столицата на Южна Корея. Форумът събра около 90 журналисти от над 60 страни. Имахме срещи с висши южнокорейски представители – със зам.-министър на външните работи, с кметове на посетените от нас градове, с губернатори на провинции. Чухме от тях много думи за мир. А и самата конференция, впрочем, беше под надслова „Ролята на медиите за световния мир”.
Очевидно е, че отговорните политически и медийни фактори в Южна Корея са сериозно загрижени от актуалната обстановка. Но в същото време пролетният цъфтеж на природата там, опознаването на места, надмогнали сътресения и разрушения от миналото, докосването до градивни южнокорейски планове за бъдещето – от висшите технологии до спортните обекти за зимната олимпиада догодина, ме подтикват сега да разкажа за видяното не само през призмата на военната заплаха. А с надеждата, че нормалният живот все пак е по-силен от ненормалната игра по нервите на човечеството.
Иначе да, трябва да се признае, че метрополията на Сеулския национален столичен район, където са концентрирани 24,5 милиона души или около 50% от 51-милионното население на Република Корея, може наистина тежко да пострада при евентуален севернокорейски ответен удар. Провинция Кьонги-до, в която влиза Сеул, граничи с КНДР.
Без сателитните си градове и общини наоколо, същинският Сеул е с около 10 милиона жители. Но когато кацаш със самолет от чужбина, първо опознаваш сателита Инчон, в който живеят към 3 милиона души и който е разположен на Жълто море. Именно там се намира и международното летище на Сеул.
Разбираш, че навлизаш в столицата, когато колата или автобусът от летището прекосяват по внушителен мост реката Хан, достигаща до един километър ширина. Гъстите редици небостъргачи създават усещането, че си в някой американски мегаполис. То се подсилва и от увенчаните с кръстове църковни куполи, които се мяркат тук-там сред стъклобетона. Южна Корея е азиатската страна с най-голям процент християни (католици и евангелисти) сред населението – и това е един от многото белези за разнообразното, но винаги силно чуждестранно влияние на Корейския полуостров през различни исторически периоди.
Разделението по 38-ия паралел след Корейската война (1950-1953 г.) ражда двете корейски държави – Корейската народнодемократична република на Север и Република Корея на Юг. Споменатите 51 милиона южнокорейци обитават дори по-малка територия от България – 100 210 кв. км. Това е една от най-гъстонаселените страни в света и небостъргачите тук са необходимост, а не само копиране на американския Голям брат.
Преди американците свои дълбоки и често болезнени следи из тези земи са оставили нашествията на китайци и на японци. Те личат дори в съдбата на една от емблемите на Сеул – двореца Кьонбокун, построен от управлявалата от 1392 до 1897 г. династия на Кралство Чосон.
Дворецът има 7 700 помещения, разположени в 500 сгради на площ от 400 хектара. По време на японското нашествие през 1592-1598 г. той е опожарен и в продължение на около три века е изоставен. Едва през 1867 г. е възстановен от принц Гънг. Но от 1910 г. до края на Втората световна война Корея попада под колониалната власт на Япония, която отново разрушава Кьонбокун и издига на мястото му японски колониален щаб. Дворецът Кьонбокун е възстановен в сегашния му вид едва през 1990 г.
За да го разгледа човек изцяло, един ден не стига. Но обширните пространства между красивите сгради в традиционен стил, подреждани по всички правила на прословутия фън шуй, се приятни и просто за разходка. И в делник, и в празник тук е пълно с местни и чужди туристи, които си снимат за спомен пред Гуанхуамун – главната порта на двореца, пред Гънчонгчон – Тронната зала, пред Гьонхору – тържествената зала за приеми на изкуствен остров сред едно езеро, пред Гьотечон – покоите на кралицата…
Чужденците много налитат да се снимат и с облечени във фееричните корейски националния носии ханбок млади корейки и корейци, каквито н Кьонбокун се срещат на всяка крачка. Не, това не са професионални статисти като „гладиаторите” пред римския Колизеум. Просто всеки може да си наеме срещу равностойността на 10 долара такава носия и с нея да се разхожда из двореца – тогава входният билет му е без пари.
Тази чиста проба „патриотично възпитание”, впрочем, е съвсем по вкуса на младите корейци, които с наслада развяват ефектните ханбок из историческия декор – нищо, че под поли и крачоли се подават маратонки, а погледите често отскачат от красивите покривни извивки наоколо към екраните на неизменните смартфони.
Цял свят отдавна е свикнал, че Южна Корея днес е царството на високите технологии, а гигантът „Самсунг” (въпреки разследването на шефа му заради корупционния скандал около президентката Пак Гън Хе) е държава в държавата. Много популярни са всевъзможни интерактивни музеи и изложбени зали. В един такъв център бяхме заведени и ние, участниците в Световната журналистическа конференция. Там не само „видяхме” виртуални сеячи на традиционни корейски зърнени култури от древността, но и се „снимахме” с подобни виртуални копия на звезди от нашумялата по цял свят корейска поп-култура.
Домакините ни от Журналистическата асоциация на Корея се постараха нашият форум, чиято същинска делова част бе само един ден в Сеул, да продължи в динамична и открита форма по време на постоянни пътувания из различни части на страната – така дискусиите наистина станаха по-директни и неформални, завързаха се много приятелства, а и най-важното: опознахме различните лица на Южна Корея.
Много важно за организаторите бе да се похвалят пред чуждите журналисти с постиженията си в подготовката за предстоящата догодина в страната зимна Олимпиада. Официално домакин на игрите ще е планинският окръг Пьонгчанг, но част от обектите са край 200-хилядния град Канин, който е разположен на Японско море и се слави като притегателен морски курорт, плавно преминаващ към вътрешността си в планински ландшафт.
Видяхме впечатляващи съоръжения и зали за зимни спортове – например разположените край Канин ледена арена за състезания по фигурно пързаляне и шорт-трек, както и стадионът за хокей, чийто футуристичен покрив напомня хокейна каска.
Там, между двете зали, имахме и симпатична среща с двама доброволци, облечени в костюмите на бялото тигърче Соохоранг – символ на зимната Олимпиада’2018, и на черното мече Бандаби – то пък олицетворява паралимпийските игри, които ще се състоят след това. Всички се поддадохме на изкушението да се изредим един по един на снимки с тях.
Как върви подготовката за състезанията по високопланински спортове, видяхме вече в по-хладния заради планинското си разположение окръг Пьончанг – той е в сърцето на планината Тхебескан. Там разгледахме писти и съоръжения са ски спускания и ски скокове.
Настаниха ни в елитния планински курорт Алпенсия, завършен през 2011 г. Със своите 6 писти за ски и сноуборд догодина той ще посреща и олимпийците. Наименованието му е търсено съчетание между нещо алпийско и името на Азия. По алпийски островърхи са и покривите на внушителните хотели в курорта, който всъщност е цял град насред планината.
Всичко това, разбира се, буди уважение към усилията, полагани от строители и организатори. Но за европейското око и чувствителност много по-магнетични са други кътчета, запазили по-характерна корейска атмосфера. Разбира се, след разрушенията от толкова чужди нашествие и особено от Корейската война за малко исторически обекти можем да сме на 100% сигурни, че са останали автентични от стари времена. Но дори и възстановките все пак са по-вълнуващи за гостите от други ширини, отколкото модернистичния и глобализиран облик на космополитните мегаполиси и курорти.
Такъв съхранен от миналото рай е например архитектурният резерват Сеонгйоджанг, построен през 1703 г. и запазил типични резиденциални сгради на висшата класа от времето на династията Чосон.
В някои от постройките там, съчетали тъмни дървени гради, каменни фундаменти и бели стени, дори можеше да се долови някаква далечна кореспонденция с възрожденските къщи у нас – още едно визуално намигване, че всички на този свят сме роднини…
Провинцията, в която се намират Канин, Сеонгйоджанг и Пьончанг, се казва Кануън-до и граничи на север със Северна Корея. Там минава и прословутата Демилитаризирана зона, която заради липсата на човешки дейности е станала естествен екорезерват за многбройни животински и растителни видове.
Дали силата на природата ще съумее да надвие духа на войната?… Поне в дните, докато обикалях заедно със Световната журналистическа конференция из Южна Корея, видях, че местните хора най-много се радваха на красотата на цъфналите вишни и магнолии и нямаха никакво желание да говорят за ракети, бомби и самолетоносачи…
Интересни преживявания ни поднесе и 1,2-милионният град Суон, който се намира на около 30 км от Сеул. Хората там се гордеят със своите 14 университета, с изследователският център на „Самсунг” и с най-известният южнокорейски футболен отбор „Суон Самсунг Блуингс”.
Градът има и уникална крепост – Хвасомун, в чието изграждане са съчетани и източният, и западният стил. Няма друга такава в Южна Корея. Построена е през 1794-1796 г. от крал Чонджо, който положил там останките на баща си, а освен това организирал в крепостта и тържество за рождения ден на майка си. От 1997 г. Хвамосун е част от списъка на ЮНЕСКО със световното културно-историческо наследство.
Но най-неповторимото място в Суон все пак е музеят на… тоалетната, известен като „Мистър Тоалетна”. Това е внушителна сграда във формата на тоалетна чиния, заобиколена от малък парк, в който пък е пълно със скулптури, изобразяващи „историческото развитие” на ходенето по малка и голяма нужда в корейската битова култура.
Музеят е създаден от бившия кмет на Суон – Сим Че Дък. Именно него са наричали „Мистър Тоалетна”. През 2007 г. той събаря дотогавашната си къща и на нейно място издига въпросната сграда във форма на тоалетна чиния. Учредява Световна тоалетна асоциация и става неин първи председател.
За да събере средства за превръщането на екстравагантния си дом в истински музей на тоалетната, пуска оферта – всеки желаещ може да пренощува там срещу 50 000 долара на вечер. И мераклии не липсват! Сим Че Дък дарява творението си на градската администрация на Суон през 2009 г. и скоро след това умира.
Музеят „Мистър Тоалетна” е открит през 2010 г. и оттогава буди огромен интерес. Там винаги е пълно с туристи от близо и далеч, а паркът с натуралистичните скулптури редовно гъмжи от посещения на възпитаници на детски градини и училища, доведени на обучителни обиколки.
В корейската култура облекчаването на организма е също толкова важно, колкото и храненето. В разговор могат да ви попитат както дали добре сте похапнали днес, така и дали ви е олекнало на стомаха.
Бързото технологично развитие на страната е довело и до истинска революция в тоалетните. Трябва да се има предвид, че само допреди броени десетилетия мнозина от южнокорейците са били крайно бедни, особено в селските райони. И там отходните места са били отблъскващи, последна грижа на бедняците. Днес всичко е съвсем друго. Изградена е наистина цяла култура на хигиената и на „умните” тоалетни.
Освен че те са удивително чисти, съвременните тоалетни чинии навсякъде са достолепни като тронове и са снабдени с електронни устройства почти като космически кораби – те затоплят дъската за сядане до пожеланата температура, автоматично я изчистват, пускат по-силни или по-слаби и насочени в различни посоки фонтанчета за изплакване на интимните места на ползвателя според пола му и т.н.
Участниците в Световната журналистическа конференция се порадвахме и на още едно южнокорейско технологично чудо – високоскоростната железница KTX, с която само за три часа прекосихме по диагонал цяла Южна Корея и се оказахме в югоизточния край на страната, в 4,6-милионния мегаполис Пусан, ширнал се по крайбрежието на Корейския проток между Жълто и Японско море.
Градът, който сега се слави като прочут курорт, е бил временна южнокорейска столица, когато по време на Корейската война (1950-1953 г.) силите на Севера, подкрепени от Китай, изтласкват южняците чак до Пусан и битките се водят по т. нар. Пусански периметър. В един момент все пак се постига обрат и американските войски, които тогава действат тук под „шапката” на ООН, успяват да преминат в контранастъпление. Дори и след края на жестоката война обаче трайно уреждане на корейския проблем така и не е постигнато и полуостровът си остава и до днес разделен на две корейски държави.
Впрочем, изпращането навремето на войски под егидата на ООН в разкъсваната от вътрешен конфликт Корея минава през Съвета за сигурност поради едно решение на тогавашния съветски представител там, което мнозина по-късно тълкуват като един от най-големите гафове на сталинската дипломация – представителят на Москва протестно бойкотира това гласуване. Но като не участва, не може да наложи и вето. Ето така през Пусан срещу силите на Севера и подкрепящите го китайци са хвърлени „сини каски”, чийто основен състав са били американски военнослужещи.
Участниците в Световната журналистическа конференция бяхме заведени от домакините ни в Пусан на посещение в Мемориалното гробище на ООН в града. Там почиват главно американски войници, но има и паднали бойци от други, представени макар и съвсем скромно в международния контингент държави – Аржентина, Великобритания, Гърция, Канада, Нова Зеландия, Норвегия, Турция, Франция и т.н. Погребаните са общо 2300 души.
Гробището е създадено от ООН през 1951 г. и днес се стопанисва от международна комисия, в която са представени 11 държави. Информационният филм, който ни прожектираха в музея към мемориала, беше зареден с послания за мир и припомняше, че всеки загинал войник е имал и майка, покъртена от гибелта му…
Нямахме късмет с времето в Пусан – валеше и беше хладно, затова не можахме да се насладим пълноценно на днешната му курортна слава, която му е дала прякора „лятната столица на Южна Корея”. Впрочем, тази слава се дължи главно на международния туризъм. Самите южнокорейци имат много особено отношение към отпуските – просто се смята за „неприлично” те да се ползват, защото шефът и колегите могат да те сметнат за мързеливец и кръшкач от работа, да заподозрат, че не си достатъчно предан на компанията си… Максимумът, който си позволяват тези трудолюбивци, е най-много 3-4 дни „отдих” за цяла година..
Организационната стриктност на тази нация също е безподобна. На никого не му и хрумна да отмени отдавна планираната и залегналата в програмата ни разходка с корабче из залива на Пусан с цел да направим снимки на красиви гледки – нищо, че всъщност валеше, беше студено, вълнението люшкаше корачбето като черупка и на малцина от нас ни беше до снимки… Отгоре на всичко от палубата ехтеше песента от „Титаник”…
Е, затова пък в закритата и топла зала под палубата, която бе предпочетена от мнозина, имаше вкусни закуски и сокчета…
След стоварването на сушата ни откараха и до още една местна забележителност – филмовия център, в който се провежда престижния Пусански кинофестивал. Модерната му архитектура позволява главното пространство за прожекции и тържества да е хем на открито, хем на закрито. Домакините ни увериха, че тукашните церемонии и разходки по червения килим на звездите на корейското, азиатското и световното кино по нищо не отстъпват на холивудските.
Вечерята, дадена ни от кмета на Пусан Бйеонг Соо Сео, бе съпроводена от ефектни изпълнения на традиционни корейски танци.
Чак на сутринта слънцето проби облаците и Пусан успя да изпрати групата ни в целия си блясък.
Железницата КТХ ни откара обратно към северозападния край на страната, където слязохме на импозантната гара на 350-хилядния град Куанмьон, сателит на Сеул. Кметът на града Ки Дае Янг, бивш журналист, ни даде обяд в зала за приеми на самата гара и ни разказа за мечтата си от Куанмьон да тръгва Евроазиатска трансконтинентална железница, която да прекосява Северна Корея, Китай, Русия, Европа и да достига до Великобритания. А за да стане това, разбира се, най-добре е всички за живеем в мир…
Домакините ни заведоха да разгледаме и най-популярната местна атракция – бивша златна мина край Куанмьон, превърната в атрактивна „пещера” със светлинно шоу вътре, с приказни герои в нишите, с подземен аквариум, със специална секция за окачване на „златни” плочки, на които всеки посетител може да запише съкровените си желания и да очаква после изпълнението им, гарантирано от подземните духове…
Следващата спирка в нашите обиколки бе в модерния квартал Сонгдо в Свободната икономическа зона на град Инчон – споменатия вече друг сателит на Сеул. Порадвахме се на панорамна гледка от 35-ия етаж на небостъргача, наречен Кулата на IBS. По права линия той е точно срещу 308-метровата Търговска кула на Североизточна Азия – най-високата засега сграда в Южна Корея, извисила се в Сонгдо.
В момента усилено върви доизграждане на парковата зона между небостъргачите, която превръща зоната с високотехнологична инфраструктура в „Зелен умен град”, както обясняват домакините. Паркът вече се е превърнал в любимо място на разходки. В Сонгдо живеят 75 000 души, а 300 000 са приходящите служители.
За финал на южнокорейското ни пътешествие организаторите ни бяха подготвили потапяне в колоритната атмосфера на Китайския квартал на Инчон – феерия от вкусни аромати, цветове, глъч, отрупани сергии, изрусени девойки и младежи (!!!), позиращи за селфи, гонещи се деца, сладоледи, тротинетки и всичко друго, което се сетите от живия живот.
Този усмихнат финал предпочетох да отнеса като главен спомен от Южна Корея.
About The Author
