Седрик Дюран и Размиг Кючеян, Jacobin magazine
Кампанията на кандидата на френските социалисти Беноа Амон стигна до задънена улица, тъй като той не успя да прозре, че неолибералната лисица ще откаже да се настани до социалистическата кокошка. Стратегията му е точно обратната на тази, прилагана от Жан-Люк Меланшон, който се превърна в лидер на лявото във Франция.
Изборните кампании в миналото бяха дълги и доста скучни. Носейки се по либералния вятър, смяната на властта бе безпроблемна. Във вечното настояще на капитализма се сменяха самоуверените десни и лековатите леви, които възторжено се бяха покръстили във вярата на пазарната модернизация. Капитализмът бе превърнат в господар на глобализираното пространство и финансилизираното време. Ендемичната безработица, консуматоркото опиянение и терористичният или криминален ужас бяха трите драматични крайности в тази малка игричка. Кампаниите ставаха по-пикантни само заради лудориите на кандидатите или публичните сцени на предадени приятели.
Кампанията от 2017 г. е от друга реколта. Под бавната струйка на обратите в електоралната надпревара се оформя политическа карта с ясни разделителни линии. Във Франция историята се завръща. Както и по други места, социалните тектонични размествания в следствие на световната икономическа криза от 2008 г. си вършат работата. Надпреварата за президентството изоставя рутината си и скоростно се пренарежда. Политическите сили се реорганизират около трите опции, съществуващи в паралелния свят на нашата политическа модерност. Това са три колоса, предопределени за конфронтация.
Чудовищата
За първото от тези три чудовища лозунгът е свободната и неограничавана конкуренция, финансовата стабилност, братството на егоистичната пресметливост. То вече е хегемон в повечето центрове на власт и възнамерява да остане такъв благодарение на възмутително благоприятното медийно отразяване и неистовото мобилизиране на най-новите електорални маркетингови технологии. Смисълът му е в самодоказването на доминиращият дискурс; силата му е в повторението; а слабостта му – в провала.
Международните и финансови елити основават легитимността си на икономическия просперитет, от който да падат достатъчно трохи, които да смекчават суровостта на съществуването в подчинение. Уви поради стагнацията, която се утвърждава в икономиката, циничните неравенства стават все по и по-непоносими. Изтощението и ненавистта се натрупват, и малко по малко това задушава екстремният център – политическият герои на нашите неолиберални времена.
Второто чудовище се храни от отчаянието и изолацията, предизвикани от първото. Това са партиите на реда и дребната собственост, партиите на възмущението и загубата на класов статут. Това е лагерът на губещите от неолиберализма, които мечтаят за скъперничестко отмъщение срещу тези, които са по-слаби дори и от тях. Популярността на това националистическо, авторитарно, ксенофобско чудовище става все по-силна с всеки сантиметър, с което то бива допускано да върви напред – срещу съответните договорки със силните. Разделението, потисничеството и ограниченията са пришити за неговата сива мантия, отвращаваща всички приятели на демокрацията.
Третият елемент е лявото, истинското ляво. Дръзко и закалено от водените битки, то се вглежда надалеч и прегръща както борбата с непосредственото страдание, така и битката за съдбата на човечеството. През последните десетилетия то бе ограничено до социални и екологични борби и досаждане на избирателите, но днес отново е кандидат за властта. От Южна Европа до англосанксонските държави, то настъпва – къде отвътре, къде отвън – срещу старите социалдемократически апарати, които преминаха във вражески ръце, и отново издига знамето на еманципацията.
Приятел или враг
Победата на Беноа Амон във вътрешните избори на Социалистическата партия и измяната на бившия социалистически премиер Мануел Валс (който призова да се гласува за Емануел Макрон) ускориха това широко политическо пренареждане. Нелоялността на бившия премиер разбира се е изключително неприятна. Но фундаментално погледнато Валс е прав да поставя идеите пред процеса: лявото не може да бъде помирено с тези, които носят отговорността за последните пет бедствени години, с тези, които считат, че грехът им се изразява в липсата на достатъчно неолиберализъм, вместо в излишъка на такъв.
Както пише Макиавели, винаги е за предпочитане открито да се декларира кой е приятел, и кой – враг. Жан-Люк Меланшон овладя лидерството на левицата защото осъзна нуждата от стратегия. От друга страна, кампанията Беноа Амон е в задънена улица, именно защото той не успя да види, че неолибералната лисица ще откаже да се настани до социалистическата кокошка.
Никой не би могъл да подцени значението в такива трудни времена на идването на власт – и то в голяма страна като Франция – на левица, която вече не се върти около неолиберализма. Точно това е заложено на карта във възможността Беноа Амон да подкрепи кампанията на Меланшон. Има разлики в програмите им, но те не са непреодолими.
Конкретно по европейския въпрос, изказванията на Меланшон по отношение на план А и план Б оставят голяма степен на свобода да се намери правилният баланс между опитите за ново начало на ЕС и решителността да се прилагат политики на социална и екологична справедливост. Сближаването между двамата изглежда неизбежно – единственият въпрос е дали това ще се случи преди или след президентските избори.
В екстремния център съюзът между Макрон, Франсоа Байру и Мануел Валс заема позицията на приемственост с мандата на Франсоа Оланд и европейската ортодоксия. По-силна от всякога, крайната десница днес е готова за бой. Носейки се на болния дух на нашето време, тя има причина да вярва, че има шанс за победа. В този критичен момент, левицата разполага с кандидатура, която да осигури бъдещето ѝ: Меланшон. Ако това гласуване се превърне в сборен пункт, победата е достижима.
