Константин Проданов е председател на партия АБВ. Роден е през 1977 г. в София. Женен, с едно дете. Завършил е международни отношения в Софийския университет, има магистратура в Япония по международно развитие – профил финанси, със стипендия на японското образователно министерство. 10 години е работил в няколко големи инвестиционни банки в Токио. „Барикада“ ви предлага интервю с Константин Проданов, проведено на база подписан договор за медийни услуги с Коалиция „АБВ – Движение 21“. Въпросите не са предварително изпращани и са изцяло авторско решение.
– Г-н Проданов, намирате с във финалния етап на предизборната кампания, провеждате срещи с най-различни хора, но все пак сте лидер на АБВ от скоро и не всички ви познават добре. Кой е Константин Проданов, с какво се е занимавал досега и защо реши да се заеме с политика и да бъде лидер на партия?
– Досегът ми с реалната политика е от 2014 година, когато Георги Първанов стартира АБВ като гражданско движение. Тогава бях сред учредителите му. Озовах се там, защото през последната година от мандата на президента Първанов бях част от неговия екип от експерти по икономически и финансови въпроси. Там пък се озовах, защото, когато се прибрах от чужбина след 11 години в странство, имах бивши съученици и състуденти, които тогава бяха част от екипа на президента. Те споменаха, че той се стреми да го разшири с млади хора с международен опит, стори ми се интересна възможност и приех. Една година бях там, а след края на мандата се върнах в частния сектор, където продължих да се занимавам с управление на инвестиции.
През 2014 година, когато АБВ стартира като гражданско движение, идеята ми се стори интересна – да търсим нещо малко по-разчупено от ригидния (твърдия, вкочанения – б. р.) партиен формат. След като АБВ се трансформира в партия, аз не се присъединих към нея, а останах като член на гражданския съвет, именно защото не исках да съм твърде ограничен от партийна дисциплина и партийна линия. Продължихме така още няколко години, но след като АБВ влезе в правителството на ГЕРБ, аз се самоотстраних от обществена дейност. Не одобрявах този ход, имах много сериозни резерви относно ГЕРБ като политическа формация, генезис, лидерство, начин на взимане на решения, задкулисни връзки. Прецених, че не си струва да ги легитимирам със своето присъствие в публичното пространство. Все повече, обаче, започнаха да ми бодат очите несправедливостите и проблемите в нашето общество.
Някои хора имат способност да се изолират от тези процеси, ако собственото им битие е подсигурено, не им прави впечатление какво става около тях. При мен обаче не е така – когато всяка сутрин ме посреща някое безобразие от новините, капка по капка гневът ми растеше и в един момент реших, че само с пасивно съзерцание няма да стане. Човек трябва сам да се захване, ако иска да направи нещо, въпреки че от самото начало беше ясно, че ще е много трудна битка.
Горе-долу по това време се разбра, че в АБВ предстоят промени, че ръководният екип ще се оттегля и идеята е да бъде даден път на млади хора. Реших, че като човек, съпричастен към тази кауза преди, си струва да се опитам да направя нещо, използвайки съграденото до момента, върху което да надградя. Още тогава много хора ми казаха, че е било по-добре да се започне на чисто, с нещо изцяло ново. Звучи много добре в един идеален свят, но за съжаление ние не живеем в такъв. Изключително трудно е за когото и да било да стартира от нулата в политиката и да се превърне във фактор в общественото пространството. Никой няма да го чуе, няма да бъде допуснат в публичната сфера, просто ще потъне. Логичното е човек да се опита да стъпи на някакъв установен авторитет и да започне да надгражда.
– Бях предвидил този въпрос за края на интервюто, но вие вече отворихте темата – притеснението на почти всички леви хора е свързано с това, че вие ще бъдете просто едно лице, а реалната власт в АБВ ще остане в ръцете на старото ръководство в лицето на Георги Първанов. Това е може би основната причина, която кара най-вече левите избиратели да са резервирани към вас – опасяват се, че ще ви „дърпат конците“ и никога няма да можете да се противопоставите истински на вашия предшественик. Какво бихте им отговорил?
– Разбирам напълно тези хора, това са основателни притеснения, защото е факт, че досега голяма част от промените в други партии са били на практика фасадни. Призовавам ги и ще се радвам изкъсо и внимателно да следят моите думи, посланията и действията ми. Ще видят, че има голяма разлика между доскорошния модел на поведение и настоящия. Второ, ще им кажа, че на мен много трудно ми дърпат конците. Ако това беше лесно, може би нямаше да мога да се самоотстраня след подкрепата за правителството на ГЕРБ и щяха да ме натиснат да бъда активен като публичен говорител в тези две години. Не можаха да ме убедят да защитя позиция, която не приемам.
По-концептуалният въпрос е, че когато се сменя един лидер с друг и едно ръководството с друго, трябва да се гледа дали новите хора са просто нови хора или има нещо зад тях, имам предвид професионална биография, собствена тежест. Ако първият им работен ден е в политиката, ако не са се доказали на друго място, ако за тях това е стремеж и механизъм да се трудоустроят – ясно е, че ще бъдат лесни за манипулация. Смея да твърдя, че в професионалната си кариера както в чужбина, така и в България, съм постигнал достатъчно, доказал съм се. Във всеки един момент, ако реша, мога да замина за Лондон, Токио или Ню Йорк и да си намеря работа в сферата, в която съм работил досега. Казвам това не за да се изтъквам, а за обясня, че за мен участието ми в политиката не е стремеж за лично кариерно развитие. Може да прозвучи наивно и идеалистично, но желанието ми е да направя нещо различно. При всички положения, времето ще докаже моята правота. Аз не смятам да повтарям грешки от миналото, най-малкото защото човек живее за едното добро име и за едната чест. Не смятам да компрометирам своите.
– Как оценявате към днешна дата участието на АБВ в кабинета „Борисов 2“, най-вече по отношение на свършеното от Ивайло Калфин в социалното министерство. Сещам се и за едно гласуване в парламента по отношение на дълга от 16 млрд. лева…
– И тогава, и сега оценявам участието на АБВ в това правителство като несполучлив ход. Не толкова защото АБВ не успя да постигне поставените цели, да събере обществена подкрепа, а най-вече защото легитимира едно управление, което за две години свърши доста безобразия и губеше време, а междувременно проблемите в страната се задълбочиха. Това за мен е най-големият грях. Иначе нашето собствено участие в правителството като цяло беше добро, като се имат предвид ограниченията, при които бяхме поставени.
Ивайло Калфин е обвиняван най-вече отляво относно пенсионната реформа и вдигането на възрастта за пенсиониране. Първо е факт, че той е единственият министър, който успя да доведе някаква реформа до някакъв завършек. Факт е също така, че ако трябва опростено да представим неговата пенсионна реформа – без нея вместо с два, възрастта за пенсиониране щеше да се вдига с четири месеца. За съжаление има обективни демографски реалности, които налагат промени в посоката, в която пое той. Те са свързани включително с повишаване на пенсионната възраст.
Това не ми харесва, не се харесва и на мнозинство от българите, но е много трудно да се мине без него. Ако не го направим сега, след 2, 3 или 5 години ще бъде много по-трудно. Разбира се, това не може да бъде основната характеристика на една пенсионна реформа. Има много проблеми в социалната сфера, свързани със сектори, които незаслужено се пенсионират по-рано, като административните длъжности в силовите ведомства, където има място за промени; сектори като системата на ТЕЛК, където също има много проблеми и условно казано „фалшиви“ инвалидни пенсии.
– Преди да подаде оставка, Ивайло Калфин имаше идеи за промени в системата на ТЕЛК, които също срещнаха критики отляво.
– Ивайло Калфин стартира една реформа в сферата на ТЕЛК, която наследникът му не продължи и тя беше свързана с промяна на логиката и подхода към хората с увреждания. Акцентът беше поставен не върху това колко неработоспособни са, а върху това каква е остатъчната им работоспособност и как по най-добрия и ефективен начин да се реинтегрират обратно на пазара на труда, а не да бъдат оставени да вегетират на някакви мизерни социални помощи. Идеята беше да има две комисии, които да установяват това, и с индивидуализиран подход да помогнат на съответния човек да намери най-добрата позиция за себе си и за общество. Но доколкото знам, този подход не беше продължен. Ще работим за доразвиването му.
– Да погледнем напред – кой е най-големият проблем на България днес?
– Най-големият проблем е бедността. Тя е функция от редица фактори – като започнем от неработещата структура на икономиката, която пък от своя страна е функция от абдикацията на държавата от редица сектори вече повече от две десетилетия. Бедността е функция и от огромната експлоатация в страната – както вътре в страната, така и в рамките на глобалната система, в която ние сме част, но за съжаление ни е отредена ролята на периферия.
Вътре в страната имаме: експлоатация от страна на работодатели; експлоатация от страна на големи търговски вериги, които поставят в неравностойно положение малките български производители; експлоатация от страна на транснационални компании тук, които под формата на концесии, приватизационни договори, на договори за дългосрочно изкупуване, изсмукват ресурс. Имаме експлоатация и в рамките на глобалната система, в която ние сме донор на човешки капитал, донор на ресурси от всякакъв вид за страните от центъра и това е нещо, за което не сме компенсирани. С един приятел се шегувахме, че имаме много стойностен експорт – нашия човешки капитал, само че не получаваме нито лев за него. Това са обезпокоителни тенденции, които са и в основата на демографската криза. Те само се задълбочават с времето. Впрочем, това не е проблем само на България, сходна е ситуацията и в прибалтийските държави, пък дори и в страни като Испания.
– В този смисъл едва ли е възможно решение от една отделна страна?
– Точно така. Вече има гласове в Европа, включително от движението на бившия гръцки финансов министър Янис Варуфакис. Той говори за два паневропейски фонда, които биха могли да помогнат. Първият е за създаване на субсидирана заетост, а другият – за борба с бедността. Идеята и на двата фонда е целеви средства да бъдат насочени към изостанали региони, които да създадат предпоставки хората да се задържат там, а не да напускат.
– Имате ли някакви контакти с г-н Варуфакис, познавате ли се? Той като цяло успя да запази имиджа си на „позитивен герой“ сред левите хора у нас, за разлика от Алексис Ципрас, който сякаш не успя.
– За съжаление не съм се запознавал с него, но мисля в най-скоро време при възможност да поправя този пропуск. Факт е, че той набра популярност, която сега се опитва да използва по правилния начин – той говори наистина за най-наболелите проблеми на Европа и то не по начина, по който го правят повечето политици в Европа. На големите проблеми те отговарят или с кухото „повече Европа“, въпреки че не е ясно какво означава точно това, или пък с другата крайност, популярна в последно време – така или иначе, Европа е на няколко скорости, дайте направо да официализираме подхода и да не правим нищо по въпроса.
Идеите на Варуфакис са доста по-социално ориентирани и са свързани с промяна на архитектурата на съюза в посока на по-голяма финансова солидарност между отделните страни. Това среща голяма съпротива, защото в годините след 2007 – 2008-ма успешно бяха насадени внушенията за „работливите“ северноевропейци и за „мързеливите“ южноевропейци. Това създаде едно изкуствено, но за съжаление голямо напрежение, което слага прът в колелото на по-голямата солидарност в чисто финансовия смисъл. Европа обаче няма как да оцелее без по-голяма финансова интеграция – фискалните параметри на една такава интеграция трябва да бъдат много по-ясно дефинирани, а те неминуемо трябва да минават през много по-голям общоевропейски бюджет и много по-големи, да ги наречем условно, кохезионни фондове, отколкото има в момента за преодоляване на тези регионални дисбаланси.
– В други свои изказвания говорите за общо европейско финансово министерство?
– Според мен такова е необходимо, защото няма как един валутен съюз, в който държавите са се отказали от монетарната си политика, да просъществува без да има поне до някаква степен единна фискална политика. Това не означава, че отделните държави не трябва да имат например различни данъчни системи. Но това не отменя и факта, че заради невъзможността да бъде интегриран изцяло европейския пазар на труда – поради географски, езикови и други бариери, неминуемо ще има по-развити и по-изостанали региони.
Трябва някак да се преодолее задълбочаване на изоставането, което е логично следствие, но това няма как да се случи, ако нещата бъдат оставени на естествения им пазарен ход. Няма как да се парират тези процеси, ако няма насрещни трансфери в обратна посока, както ги има в момента вътре в редица държави, например в Германия и Италия, където западната част субсидира източната или северната субсидира южната. Тази солидарност в рамките на държавите трябва да бъде пренесена на паневропейско ниво.
– Някои хора сигурно биха казали, че общото финансово министерство би означавало допълнително отнемане на суверенитет?
– Дяволът е в детайлите – зависи как го направим. Наистина може да се получи точно така – да бъдат иззети и последните механизми, с които държавата би могла да влияе върху икономическия живот и това би било лошо. Трябва за запазим в максимална степен суверенитета си по отношение на данъчната политика, по отношение на държавната подкрепа за икономически процеси в страната, доколкото това отговаря на европейските правила. Но същевременно да сложим акцента на паневропейското министерство и го ориентираме към стратегическото планиране за по-дълги периоди от време и определени общоевропейски цели. С акцент върху по-големия размер на европейския бюджет и доста по-големи преразпределителни функции.
– Преди да се върнем в България, нека тук изговорим позицията ви относно приемането на еврото.
– Към този въпрос е необходим внимателен подход, но преди всичко – по силата на нашия присъединителен договор, ние сме длъжни на някакъв етап да приемем еврото, за разлика например от Великобритания. От друга страна, в момента заради валутния борд ние до голяма степен сме се отказали от възможността да водим своя монетарна политика, тоест по същество сме подложени на много сходни ограничения, както и страните от Еврозоната, по отношение на монетарната си политика, но за сметка на тях не берем нито един от позитивите. Нямаме достъп до финансирането на Европейската централна банка, а и въпреки фиксирания валутен курс левът продължава да съществува като самостоятелна валута, което в някаква степен затруднява външнотърговския обмен.В този смисъл е добре да се мисли в посока „Еврозона“ на някакъв етап в бъдещето.
Факт е обаче, че Еврозоната в настоящия си вид не е добре работеща. Има проблеми, които слава Богу вече се осъзнават и от т.нар. брюкселски елит и се работи за промяна на тези правила. Как точно ще бъдат променени правилата и в каква посока ще се отиде, ще бъде резултат от дебат, която се води в момента.
За съжаление ние не сме част от тази дискусия и най-притеснителното е, че можем да останем за пореден път просто в ролята на уведомени за нещо, което вече е случило, а е трябвало да участваме. За да можем да си гарантираме по-активно участие в този преговорен процес и да гарантираме, че ще бъде приета пътна карта от реформи във финансовия сектор, правилната стъпка е да подадем заявление за членство във валутния механизъм ERM ІІ. Той е небходимо, но не достатъчно условие за влизане в Еврозоната.Колко време ще престоим там зависи от нас – има минимум време, но няма таван.
С влизането в тази т.нар „чакалня“ се приема една пътна карта за реформи в банковия сектор, свързани с банковия надзор, транспониране на доста директиви в тази насока и това е карта, която трябва да бъде следвана не само от следващото правителство, а от няколко правителства занапред, тя ги обвързва. Голямата добавена стойност на членството е, че рестартираме курс от реформи, който беше изоставен. В резултат на което преди години имахме срив на една банка, а няколко други бяха разклатени. В България действително е сравнително лесно да бъдат разклатени финансови институции, което, ако сме част от Еврозоната, не би било така.
– Да се върнем у нас – назовахте най-големия проблем, но да ви питам как ще го решим, това означава да ми разкажете цялата си предизборна програма. И все пак – кои са най-наложителните мерки и промени, които трябва да се случат според вас, за да започнем да решаваме проблемите.
– Проблемите са толкова дълбоки, че едва ли има една, две или три магически мерки, които веднага биха могли да облекчат драстично положението, въпреки че много политици обичат да обещават лесни решения на трудни проблеми. Това, което би могло да се случи сравнително бързо и в тази посока ще работим, защото е икономически издържано и справедливо от социална гледна точка, е да променим данъчната система. Да бъде премахнат плоският данък върху доходите и да се установи прогресивна система с необлагаем минимум.
Прогресивното облагане е един от всепризнатите в глобален мащаб механизми за участие на държавата в преразпределителния процес на благата от растежа и намаляване на бедността и неравенствата. България има една антисоциална данъчна система, в резултат от което (заедно, разбира се, и с други фактори) сме едно обществата с най-голямо неравенство. Ако погледнете осигурителните вноски, тъй като се облагат само доходи до максимални осигурителен доход, скалата у нас е дори регресивна.
В момента милионери като Веселин Марешки плащат по-малко данъци и осигуровки като процент от техните доходи, отколкото служителите в аптеките му. Това очевидно не е справедливо. Тази мярка на първо място ще въздаде справедливост за най-бедните слоеве, но ще има и директен икономически ефект. 70% от нашия брутен вътрешен продукт идва от индивидуално потребление, а разполагаемият доход у хората с най-ниски доходи при прогресивно облагане ще бъде веднага отново превъртян в икономиката и ще генерира растеж.
– Критиките от т.нар. „дясно“ у нас към прогресивния данък са добре известни. Казвам „така наречено“, защото много десни правителства в развития свят дори не си помислят за плосък данък. Има обаче критика към вас и отляво, свързана с това, че не предлагате промяна на корпоративния данък, а само на данъка върху доходите на физическите лица. Възможна ли е данъчна реформа без баланс?
– Въпросът е много добър. Нашата теза наистина е, че на този етап корпоративния данък трябва да остане 10% и причината е изцяло прагматична. Отварям голяма скоба, че далеч не робувам на предразсъдъците и внушенията, че ниските данъци водят до висок икономически растеж и докарват огромни инвестиции.
– Данните в този смисъл са категорични…
– Данните показват обратното, но те показват и нещо друго – нашият бизнес показва точно толкова печалба, колкото иска да покаже. Факт е, че десетте най-големи компании за 2015 година съвкупно не са платили почти никакви данъци.
– Не само не са платили, ами дори са дотирани чрез данъчни облекчения с общо около 150 млн. лева.
– Очевидно има редици схеми, които се използват, за да бъде укрита печалба или тя да бъде прехвърлена в други юрисдикции, където или няма да бъде обложена, или дори да бъде, приходът няма да влезе в българската държава. Нямам основание да мисля, че ако направим скалата прогресивна, това ще се промени – напротив, големите компании ще продължат с този механизъм. Най-вероятно само онези, които не могат да си позволят такива схеми, а именно по-малките и средни предприятия, ще бъдат засегнати. Това е основното ми опасение, поради което на този етап не предлагаме промяна на данъчните ставки за корпоративния данък.
– Казвате „на този етап“, тоест това изглежда е въпрос на контрол и при добре функциониращи регулатори, бихме могли да си позволим и такава стъпка?
– Подобряването на функционирането на всички регулаторни органи на държавата е задължително условие. Другото необходимо условие е да създадем предпоставки за тези чужди инвеститори да идват тук не само заради данъците. Има различни възможности – например целево обучение на кадри, с развитието на които тези компании после да се ангажират за определен от период време. Или пък такива, свързани с изграждане на инфраструктура, която тези компании да използват отново срещу ангажимент да бъдат в страната определено време и да създадат определен тип работни места.
Отварям още една голяма скоба, че за нас са важни не просто такива чужди инвестиции, които отварят каквото и да е работно място. Много е хубаво, че се развива аутсорсинг индустрията, но отстрани погледнато, това е разхищение на човешки потенциал – млади хора с по два или три езика отговарят по телефона и казват „да, сър, натиснете копчето и рестартирайте компютъра“.
– Въпросните кол-центрове са може би най-доходоносните работни места за младите хора днес, ако изключим IT сектора.
– IT секторът безспорно се развива много добре, но той е един малък сегмент, а аутсорсинг индустрията расте много по-бързо от него. Тя може би дава по-високи доходи от средните за страната и вероятно предоставя шанс за малко „по-охолен“, доколкото можем да говорим за охолен живот в България. Но в същото време помислете – това са млади хора, голяма част от тях учили и работили в чужбина, които в момента не се развиват. Липсва интелектуалното предизвикателство, това е наистина разхищение на човешки капитал. Държавата трябва да привлече друг тип инвеститори, които създават по-високотехнологични работни места.
Имам един любим слоган – чрез високи технологии към високи доходи. Създаването на предпоставки за такъв тип работни места е възможно. Когато тези инвеститори видят, че у нас има върховенство на закона, защита на частната собственост и образовани кадри, тогава дори да решим да вдигнем корпоративния данък, те ще бъдат склонни да понесат това. На първо място за една компания не е дали данъкът върху печалбата е 10% или 15%, а дали те въобще могат да генерират печалба или не.
– Като ляв човек с известен журналистически опит у нас винаги се притеснявам, когато чуя за „предпоставки“ или „стимули“ за бизнеса.
– Това е поредната скоба, която обезателно трябва да отворя – в никакъв случай не говоря за предпоставките, които разбират традиционно десните политици. Те използват едно-две клишета. Любимото ми е за т.нар. „гъвкав пазар на труда“, зад което технократско клише се крие една много по-зловеща реалност – орязване на правата на работниците, по-лесна възможност да бъдат уволнявани, намаляването на правата им на сдружаване. Изобщо не говоря за такива облекчения.
– Наскоро ми попадна т.нар. „бяла книга“ с препоръки на Американската търговска камара, които буквално предлагат погром на Трудовия кодекс.
– Това е буквално някаква система на неофеодализъм. Не говорим за такъв тип облекчения. Говоря за инфраструктура, развитие на човешки капитал и съинвестиране от страна на държавата с определен тип компании, но отново казвам – селективно, а не широко отворено за всеки, който иска. Ресурсът трябва да бъде насочен там, където ще има най-голяма дългосрочна полезност за държавата. Но ако продължаваме да бъдем разграден двор, всеки ще бяга и едно вдигане на данъка няма да вкара нищо в хазната.
Тук е моментът да кажа, че ако имаме някаква ниша, тя е по-скоро на изток, говоря като възможности за търговско проникване, най-малкото защото там още от едно време има положителен сантимент към българските продукти, все още ги помнят с добро име. Там и потребителят не е чак толкова взискателен, имам предвид от гледна точка на самия бранд и марката, която му се предлага. Той гледа качество.
Казвам всичко това и в резултат от собствения ми опит и впечатления, натрупани по време на предизборните обиколки. През миналата седмица бях в един обувен цех в Добрич, разговаряхме с работниците и собственика. Те работят добре, основно за експорт и споделиха с мен, че много по-лесно правят с бизнес с Русия, Украйна и Беларус – те ги третират изцяло на равноправна основа, добронамерени са и приемат охотно нашата продукция, докато контрагентите им от Запад подхождат с много по-голяма доза съмнение, винаги от позицията на силния и с тях се оказва много по-трудно да се договориш.
– Какво може да бъде направено по отношение на проблема с експлоатацията, който повдигате многократно в публичните си изяви?
– Онова, което мога да приема като ангажимент е, че ще се борим тези куриози, това брутално погазване на трудовите права на работещите, неплащането на заплати, уволнението без предизвестие, да бъдат прекратени. Най-добрият възможен начин как това да се облече в закон е въпрос на дискусия и анализ, които ще направим съвместно с нашите юристи и с най-добрите експерти в сферата – синдикатите.
– Да поговорим за регулаторите – как да се върне държавата активно в тази си функция, когато от 27 години се чудим как да я натикаме в ъгъла, да я ограничим, да я извадим от всякакви функции?
– Има две страни на този въпрос, може би е малко парадоксално. От една страна безспорно у нас държавата не е адекватен регулатор, това е факт. Има някои комисии, които би трябвало да си вършат работата, но не го правят. В същото време е факт, че има огромен брой държавни и общински режими от съгласувателен, административен и друг характер, които пречат на хората и на бизнеса. На първо място, по отношение на регулаторните функции на държавата, съзнавам, че е много трудно, но единственият начин е тези регулаторни органи да престанат да бъдат разглеждани от партиите като механизми за трудоустрояване на верни партийни кадри, които после ще бъдат изпълняват „каквото трябва“.
– Многократно сме били свидетели, че изборът на хора, които да оглавяват регулаторните органи, често е фиктивен в Народното събрание.
– Труден въпрос и сериозен проблем. Трябва да се подхожда на принципа на меритокрацията – да се назначават хора с професионална квалификация, която предполага качества, необходими за изпълняване на конкретна длъжност. Може би правилният подход тук е за всяка една от тези комисии да се приемат много по-стриктен набор от критерии за заемане на тези позиции, така че да се елиминира или поне редуцира възможността за назначаване на случайни хора, които обаче са партийно дисциплинирани. Проблемът е, че в много от случаите точно преди момента, в който трябва да се промени състава на някоя комисия, парламентът променя закона така, че той да пасне на точно определена личност. Най-очевидният пример беше законът за ДАНС преди назначението на Делян Пеевски.
– АБВ предлага държавата да поеме и друга роля, не само регулаторна. Завръщането на държавата в икономиката има множество противници в дясно.
– За нас държавата трябва да участва в икономиката, защото другата основна причина за стряскащата бедност в страната е неработещата структура на икономиката. Ние сме страна, в която над 90% от фирмите са микропредприятия, в която работят до 10 души. Говорим за предприятия, които работят основно в сферата на амбулантната търговия, на авторемонта. Няма как с такъв тип икономическа структура да излезем от бедността.
Никога и никъде в световната история не се е случвало от само себе си такъв тип радикално трансформиране на икономическото пространство, винаги държавата е играла активна роля. Дали чрез протекционистични мерки, дали чрез директно участие в икономическия живот през държавни компании, но винаги държавата е оказвала мощна подкрепа.
Съвсем наскоро един десен политик в едно студио превъзнасяше свободната конкуренция, която още от 19-ти век била призната като механизъм за генериране на обществени блага. Сетих се, че точно през 19-ти век един от бащите-основатели на САЩ Александър Хамилтън формулира известната доктрина за защита на начеващите индустрии и цялото икономическото развие на Щатите през онзи период е именно това – много засилен протекционизъм, високи импортни мита и подкрепа за родната индустрия.
В 21-ви век, особено като част от Европейския съюз, е много по-трудно да се прилагат директно протекционистични мерки, но това, което може да се направи, е държавата директно да инвестира – това е новият вид протекционизъм. Държавата да инвестира, да създава смесени предприятия, привличайки разбира се и частния сектор. Но за да гарантираме, че няма да има приватизиране на ползите и национализиране на загубите, тя трябва да остане много активен участник както в процеса на създаване на предприятието, така и в процеса на последващото му управление.
– От БСП също говорят в някаква степен за връщане на държавата в икономиката. Какви са разликите между вас в това отношение?
– Техният ход е по-пасивен. Те предлагат да се създаде един фонд, който да чака частната фирма X или Y да дойде и да каже: имам интересен проект, можете ли да го финансирате. В момента има много свободен ресурс по линия на европрограмите, говорим за стотици милиони, които са налични за проекти, с които български фирми биха могли да кандидатстват. Проблемът е, че няма читави проекти, а това е така, понеже онова, което ни е необходимо – високотехнологични проекти в сферата на информационните технологии, на роботиката, на генното инженерството и така нататък, където отвеждат глобалните тенденции за следващите 10 или 15 години, това няма как да го направи от само себе си една малка българска фирма. Да не говорим за един младеж, който колкото и да е предприемчив, в гаража на родителите си няма как без необходимата инфраструктура, най-малкото, да генерира такъв тип идеи.
И тук е ролята на държавата, която според нас няма трябва да е активната страна. Тя трябва да подсигури и даде тласък на научната и развойна дейност, има механизми през институтите на БАН и университетите, а после да помогне за внедряването на това, което е измислено, да развие кадрите в тези приложни и технически специалности, а не просто да чака да се случат нещата сами.
– Както признава и самият Илън Мъск, той нямаше да е нищо без НАСА.
– Точно така – голяма част от големите открития, като започнете от телеграфа, първия браузър, интернет, всичко това се е случило с активното участие на държавата, която по една или друга причина развива някакъв тип технология, която в последствие намира и гражданско приложение.
– А трябва ли държавата да се завърне в сектори, които е предоставила на частния сектор? Имам предвид да изкупи някакви предприятия обратно. У нас думата национализация е много страшна, толкова страшна ли е за АБВ? Не говорим, разбира се, за присвояване.
– Не говорим за експроприация. Не, не е страшна, най-малкото защото очевидно не е била толкова страшна за редица държави по света, например за Великобритания, която ренационализира железопътната си мрежа или Германия и Нова Зеландия, където държавата се завръща обратно в приватизирани сектори, понеже вижда, че публичният интерес не е достатъчно защитен. Той няма и как да е защитен, особено при естествени монополи, тъй като частният монопол с нищо не е по-добър от държавния, дори напротив.
В Австралия бяха приватизирани телекомите, но неудовлетвореността от този монопол накара правителството да се завърне и да изгради собствена мрежа от широколентов интернет с национално покритие. В Нова Зеландия през 2001 година ренационализираха националните си авиолинии и железниците няколко години по-късно. В Германия, в Хамбург, през 2013 година жителите на града гласуваха електропреносната им мрежа да стане отново обществена. Това се случва чрез референдум, организиран от граждански групи, които искат общините да изкупят обратното електрическото разпределение от частните компании, защото според тях местните власти могат да осигурят по-добри и евтини услуги.
– Тоест всичко това се прави и на Запад?
– Точно така, това не е нещо еретично. Дори ако погледнете част от операторите в областта на енергоразпределението в България – ние сме ги приватизирали, но те се оперират от чужди държавни дружества. Опцията държавата отново да влезе там като стопанин, разбира се не чрез експроприация, а чрез изкупуване обратно на дялове, за мен е много валидна опция, която при добро управление би могла да доведе до доста по-добри резултати и за хората, и за държавата.
В момента и в енергоразпределението и в енергетиката като цяло чрез дългосрочните договори, и във ВиК сектора, навсякъде държавата гарантира една извънредна печалба за частни оператори, която не е оправдана от услугата, която те предоставят. В същото време няма причина държавата да не може да управлява този тип естествени монополи също толкова ефективно. В нашата програма предвиждаме да внесем законопроект за приемане на мораториум върху приватизационни и концесионни сделки с естествени монополи.
– Те останаха ли неприватизирани такива…
– Все още има, например ВиК дружествата. Най-емблематичният лош пример е „Софийска вода“ – нито услугата се е подобрила, нито инвестициите, които трябваше да се направят, са направени, а същевременно непрекъснато се вдига стойността на водата. Мантрата за „държавата е лош стопанин“ е широко популярна, но истината е, че не държавата, а определени хора от името на държавата биха могли да бъдат лоши стопани. Обикновено те са финансово мотивирани, за да докарат умишлено дадено предприятие до ситуацията, в която то да бъде продадено за жълти стотинки от частна фирма, което сме виждали многократно. Изобщо мантрата за „държавата е лош стопанин“ ми е любима – по света има ежегодно стотици частни фирми, някои от тях огромни и широко популярни, които фалират, а много често след това се налага да бъдат спасявани от държавата. Но за тях – няма проблем. „Проблемът“ идва винаги, когато се управлява зле някоя държавна фирма.
– Докато сме на тази тема – как вижда АБВ решението на проблемите с БДЖ?
– Няма добре развита икономическа държава без добре функциониращи железници. Това е евтин, удобен и бърз транспорт, ако бъде управляван правилно. По отношение на БДЖ, на първо място, трябва да се насочат инвестиции към подобряване на железопътната инфраструктура. Трябва да спрем да говорим, че „Пътнически превози“ не са печеливши, защото наред с икономическите си функции, те имат най-вече чисто социална функция. Когато започнем да елиминираме гари, да намаляваме броя влакове, това допълнително подсилва демографската ерозия в по-малките населени места. Натам трябва да бъдат насочени средства, а не както в момента да се обяснява колко са зле „Пътнически превози“ и да се опитва да се продават „Товарни превози“, които са печеливши, за да покрива дълговете. Трябва да се инвестира както в развитие на самата железопътна мрежа, така и в подвижния състав, да се подобри услугата и тогава и самото предприятие ще излезе напред.
– Ще ви провокирам с един въпрос за частните пенсионни фондове. Знаем, че сте работил в такъв преди да влезете в политиката. Отляво има фундаментални критики срещу тях по същество, но конкретно у нас част от синдикатите отдавна говорят за твърде високите такси, в „Барикада“ също имаме серия от публикации. Какво е вашето отношение и какво евентуално може да се подобри?
– Факт е, че таксите са високи, това признават вече и самите фондове. Ако на първия етап от създаването на системата е било оправдано да има малко по-високи такси, понеже всеки един фонд, за да изгради необходимата инфраструктура за управление на инвестиции са необходими първоначални средства, то след 15 години съществуване на системата, тези такси трябва да бъдат намалени. Беше направена първа стъпка в тази посока, но според мен трябва да се намалят още. Факт е също така, че независимо от проверките, които приключиха, има опасения относно инвестициите в свързани лица на някои от фондовете и там законодателството трябва да бъде затегнато допълнително. Като човек, който се е занимавал професионално с тези неща мога да кажа, че е необходимо да се доработи Кодекса за социално осигуряване в частта, която третира инвестиционните ограничения и правилата – тоест в какъв тип инструменти и в какви пропорции може да се инвестира.
– В посока повече рестриктивност, или?
– Някои неща трябва да бъдат по-рестриктивни, но има и някои откровени парадокси. Ще ви дам един пример – в момента, необяснимо за мен, няма проблем един пенсионен фонд да инвестира 100% от активите си в гръцки държавни ценни книжа, но в американски държавни ценни книжа може да сложи само до 5%. Това е така, защото Гърция е страна от Европейския съюз, а САЩ – не, но това е парадокс. Необходима е оптимизация на нормативната уредба, има достатъчно идеи как да се случи това. В обобщение – има трески за дялкане, но според мен моделът трябва да се запази, защото при всичките му недостатъци, това е единственият сегмент, в който не се харчат, а се акумулират средства. Това е система, която действа както на Запад, така и Изток – навсякъде е двустълбов или тристълбов модел. Винаги има първи солидарен стълб, втори индивидуален стълб и трети доброволен стълб.
– Има един аргумент, който обичам да давам – след 20 години повечето от сега съществуващите пенсионни фондове може би няма да съществуват, но държавата България със сигурност ще съществува.
– Иска ми се и аз да бъда толкова оптимистично настроен, но проблемът не е в самото съществуване на държавата. Проблемът с първия стълб, който функционира на принципа „днешните работещи плащат за днешните пенсионери“, се корени в това, че ако погледнем всички тенденции на пазара на труда и демографските проекции, след 20 години структурата ни пенсионери – работещи, ще е доста по-различна и проблемна. Самата работна сила като структура ще бъде доста по-неблагоприятна. С други думи, след 20 години ще има много по-малко работещи хора, които да плащат пенсиите на тогавашните пенсионери. Така че дори държавата номинално да съществува, аз лично съм много скептичен относно нейните възможности да осигурява адекватни пенсии.
В идеалния вариант, ако имахме добра демографска структура, младо население, положителен естествен прираст, тогава изцяло солидарен модел би бил най-добър. Но тогава няма да сте изправени след 10 или 15 години да имате много по-малко работещи, които да се налага да плащат. В момента при нас обективната реалност за съжаление е друга и според мен отделните стълбове трябва да се допълват, а не да се противопоставят. Съществува и един друг вариант – държавен индивидуален стълб, както е например в Норвегия, но у нас проблемът отново се свежда до личностите – дали държавно назначеният екип ще действа по предназначение и няма да насочва средства към определени компании и бизнеси, които са го мотивирали по един или друг начин, както за съжаление в момента става с Българската банка за развитие.
– Програмата на АБВ е може би най-категорична от тези на основните партии по отношение на финансирането на частни училища с държавни пари – промяна, която беше приета от предишното Народно събрание. Ще се борите ли за отмяна на този текст?
– Абсолютно, за нас това е приоритет. Образованието, както и здравеопазването, са изконни човешки права, които не трябва да бъдат поставени на пазарен принцип и трябва да бъде гарантирана възможността на всеки един български гражданин, дори тези, които не могат да си го позволят, да имат достъп до образование. В момента държавните училища страдат от липса на достатъчно финансиране, лоша материална база, ниски заплати на учителите и прехвърлянето на държавно финансиране към частни училища само ще задълбочи този проблем.
– Тази промяна беше въведена с аргумента, че не е честно, след като „парите следват ученика“, да не го следват и в частното училище. Не е ли обаче генералният проблем на българското образование именно този принцип?
– Именно това е проблемът. На всеки ученик се гледа като на ходеща сума пари, поради което няма интерес от затягане на контрола, учениците не са изключвани, дори когато системно не посещават учебни занимания. Има някои социални плащания, които са обвързани с посещения на училище, но при настоящата система учителите нямат стимул да алармират, когато не се посещава училище, защото ще изгубят субсидията. Има много належащи проблеми – освен финансирането на частни училища е необходимо преосмисляне и на системата на делегираните бюджети. Най-малкото да се диференцират и една част от средствата да отиват не за ученика, а за училището – за материална база и заплати.
– Споменахте обвързването на част от плащанията с посещението на училищни занятия. Много десни партии започнаха да спекулират с тази тема, а наскоро ми попадна подобно изказване и на вашата колежка в АБВ г-жа Мариана Тодорова. Но тези плащания са обвързани и сега с посещението на училище.
– Не съм сигурен дали е било добре артикулирано или доразвито от нея, но нашата теза е различна от тази на десните партии. Те казват „всякакви социални плащания да бъдат спирани, ако не се ходи на училище“, което ние не приемаме. Те не говорят за детски плащания, а за всякакви социални плащания – например помощта за безработица на бащата или майката също да бъдат спирани, това е недопустимо. И сега има обвързване на детските плащания с посещенията на училище, но нашата идеята е да обвържем детските плащания с покриване на минимален образователен норматив. Не просто детето да се води, че посещава училище, ами да покрива стандарти за минимални функционална грамотност.
– Как ще бъдат определени те и не търпи ли подобна мярка критика отляво, тъй като е възможно детето да не се справя добре по много причини, а не само защото родителите са му недобросъвестни?
– Тези стандарти ще трябва да бъдат изработени от Министерството на образованието. Има някакъв минимум от знания, които всяко дете трябва да е придобило в края на всеки клас. Това може да е функция от самото училище, от неадекватно преподаване. За това ние имаме и една друга идея – не просто да се увеличават заплатите на учителите, но да бъдат обвързани и с качеството, за да бъдат стимулирани учителите, като се използват резултатите от външното оценяване. Онези училища, в които има положително развитие спрямо предходната година във външното оценяване, да получават по-високи заплати. Връщайки се на помощите и минималния образователен норматив – той ще бъде изработен от образователното министерство, като за да видим дали в самото училище и в класа се преподава добре, ако средното ниво е високо, а има деца, които не покриват минимален образователен норматив, то очевидно проблемът не е в училището, а в семейната среда.
– Тази среда обаче може да е проблемна не защото родителите са недобросъвестни, може да работят на две места, да нямат достатъчно време, което да отделят на детето.
– Възможно и необходимо е да има прецизиране, възможно е на база непокриването на този норматив да бъде прилаган индивидуален подход. Ако има деца, които системно не се справят, повтарят класове, към тях трябва да има диференциран подход, за да ги измъкнем от тази спирала. Най-вероятно те ще имат проблем в семейството и там механизма да насърчиш родителите им да са по-отговорни е може би и финансов, който ние предлагаме, но трябва да има индивидуализиран подход към тези деца.
– Наскоро в групата на „Солидарна България“ във „Фейсбук“ се появи една ваша конкурентка за място в парламента, представител на БСП, която започна да говори за „демонополизация“ на здравната каса, осигуряване на конкуренция в сектора. В общи линии – за още повече пазар в системата. Как гледате вие на тази тема?
– Гледам с голяма доза недоверие и притеснение на подобни идеи. Ако трябва да откроим една причина, поради която здравеопазването ни е в този колапс, то е че в него има прекалено много пазар. Човешкото здраве се превърна в стока, в разменна монета, а не благо. Извеждайки мотива за печалба на първо място, като първостепенен двигател, води именно до това услугата да получават тези, които могат да си я позволят. За нас това е погрешен подход. Демонополизация на здравната каса и вкарване на конкуренция там само ще задълбочи проблема. Тогава го показва и чуждия опит, погледнете САЩ – когато имате конкуриращи се здравни застрахователни дружества, се получава т.нар. негативна селекция, при която онези с най-голяма нужда от здравна застраховка или въобще не биват застраховани, или цената е много по-висока от онова, което биха могли да си позволят. Това са хора, които или вече боледуват от нещо, или пък пък имат наследствена или генетична предразположеност към определени заболявания. Те винаги са най-нежеланите клиенти – всеки иска да застрахова спортуващия младеж, а не диабетика на 60 години.
Този процес ще се мултиплицира, ако решим да въвеждаме конкуренция. Извън въпроса за демонополизация на НЗОК ние трябва генерално да преосмислим настоящия модел, в който болниците са търговски дружества. Една от основните ни идеи в здравеопазването е тяхното преобразуване в друг тип юридически лица, т.нар. лечебни заведения, при които средствата получавани от НЗОК ще отиват само за лечение на пациенти, а държавата и общините ще поемат другите разходи. Това трябва да бъде първата стъпка в посока да не бъдат връщани пациенти с тежки заболявания или предразположеност, само защото клиничната им пътека е недофинансирана или защото ще развалят статистиката на болницата, ако случайно починат.
Другото нещо, което според нас е задължително да се направи, защото клиничните пътеки са голям проблем или по-скоро тяхното остойностяване, е да се премине към т.нар. диагностично свързани групи, в които можеш да бъдат лекуван едновременно за няколко съпътстващи заболявания паралелно. Международната практика показва, че това е по-адекватен механизъм.
– В „Барикада“ имаме една поредица „Липсващите теми в предизборната кампания“. Първата статия беше посветена на преразпределението и на факта, че България преразпределя по-малък процент от БВП, отколкото развитите държави. Другият въпрос е как точно да се преразпределят средствата.
– На първо място, факт е, че България преразпределя по-малко, отколкото много други държави. До някаква степен това е функция на това, че имаме по-ниски данъци, което е резултат от този общ десен подход към бюджетирането, мантрата за „минималната държава“. Факт е, че в момента глобалните тенденции са в обратната посока. Кризата и свиването на инвестиционната активност на частния сектор остави вакуум, който държавата може и трябва да запълни, преразпределяйки и участвайки повече в икономическия живот.
Повече преразпределение е необходимо най-вече и с оглед тенденциите на неравенство, които в България са особено остри и които могат да бъдат парирани именно през преразпределителната роля на бюджета. По въпроса за какво трябва да преразпределя – вече си говорихме, че държавата трябва да инвестира във високотехнологични производства, във високотехнологично земеделие – там където за всеки лев ще получи максимална възвръщаемост. Ние плащаме най-много за сигурност, а сме едно от най-несигурните общества. Това е така, защото у нас всеки говори за „усвояване“, а за мен подходът трябва да бъде: ще инвестирам дадена сума и търся даден резултат срещу това. В България акцента е върху това да бъдат похарчени парите, но не се гони крайния резултат, а самото усвояване на средства. Може би защото „усвояване“ е евфемизъм за присвояване.
– Има обаче и сектори, като например културата, които очевидно няма как да носят възвръщаемост.
– Възвръщаемост има и там, тя просто няма чисто монетарно изражение. Едно по-културно и възвишено общество ще бъде например много по-толерантно и по-солидарно, отколкото едно общество, което се чалгаризира и в което ВИП-овете са хора, които не могат да си напишат името. Инвестициите в култура винаги се изплащат, просто това не е толкова очевидно, но само на пръв поглед.
– Другата голяма „липсваща тема“ беше посветена на външната ни политика и конкретно на НАТО и политиката на съюза, действията му в Близкия изток и не само, последствията от тях. Време ли е ние като държава да дадем сигнал, че може би не сме съгласни с някои действия на съюзниците ни, да признаем официално за грешка част от военните си авантюри – например инвазията в Ирак, инициирана от САЩ и Великобритания, в която Германия и Франция отказаха да се включат, но ние го направихме с апломб? Продължаваме да поддържаме контингент в Афганистан, неясно с какви цели и на каква цена, освен в името на „солидарността“ с НАТО.
– Големият проблем е, че от доста врече нямаме самостоятелна външна политика. Ако погледнем дори самите фигури на външните министри в последните години ще видим, че голяма част от тях са отявлени проводници на външни интереси, те не го и крият, а резултатът е очевиден. За мен има нужда от преосмисляне, на първо място действително с преоценка на досегашните ни действия, които са с плачевен резултат. Под шапката на нашата „солидарност“ с партньорите ни се набъркахме във военни авантюри в краища на света, към които нямаме никакво отношение – те струват и пари, както и човешки животи. На всичкото отгоре опростихме и близо 2 млрд. долара дългове на държава, която плува в петрол. Само припомням, че в разгара на гръцката криза родни анализатори обясняваха как е светотатство да бъдат опрощавани дългове на длъжници, защото това щяло да предизвика морален хазарт. В същото време самите ние опростихме дългове под влияние на нашите западни партньори.
Това бяха авантюри, в които не трябваше да участваме. Осъзнавам, че постфактум може би е по-лесно да се обсъди, приемам го, но е факт, че сега е време за анализ, защото тепърва вероятно ни очакват нови покани отново да бъдем балканските ландскнехти (немски наемни пехотинци от епохата на Ренесанса – б.р.), които ще изпращат поредния наемен батальон, за да води нечия чужда битка. Хубаво е поне занапред да можем да преценим дали да се включваме или не. Всички тези участия и действията както на НАТО, така и на водещите държави в НАТО, когато интервенциите не бяха под шапката на пакта, само задълбочиха проблемите в Близкия изток и Афганистан. Разбира се, проблемите там съществуват може би от столетия – те са резултат от колониализъм, неоколониализъм, периферизация на тези държави, „демократизация“ заради ресурсите им и няма сега защо да се чудим, че този район е размирен, гледат ни с недоверие и са агресивни към нас. Това е резултат от последователна политика, за която не виждам индикации да се промени.
– Какво бихме могли да сторим ние?
– На първо място – да престанем да бъдем безгласна буква, когато се взимат подобни решения. Доста други държави, както в рамките на НАТО, така и на ЕС, не се свенят да си кажат, когато не са съгласни. Германия и Франция отказаха да ходят в Ирак, а ние обяснявахме, как сега ще изместим на американския пазар френските производители на вина, защото американският народ ще бойкотира Франция и ще се насочи към българската алтернатива на френските стоки. Но така се случва обикновено – когато трябва да се вземе подобно решение се строят въздушни кули.
Акцентът вече трябва да бъде поставен върху нашата собствена сигурност, в контекста на развитието на региона и това какви локални съюзници ние бихме могли да намерим в рамките на ЕС, с които имаме общи виждания и проблеми. Отказахме помощ от Вишеградската четворка, не зная защо, но е хубаво да си говорим с тях, а не безгласно да вървим в посоката, която се опитват да ни тикат – да се превърнем в санитарен кордон за бежанци и мигранти. В среден и по-дългосрочен план правилният подход е да се върви към общоевропейска отбранителна политика, а не към използване на НАТО като универсалния стражар и за Европа, понеже НАТО за съжаление провежда политика основно в услуга на най-големия си член, а често интересите ни се различават. Една обща европейска отбранителна политика би могла да бъде добър шанс и за развитие на военнопромишления ни комплекс. Аз съм за европоцентричен, а не за натоцентричен подход, ако мога да се изразя така.
– Ще се върнем след малко на военнопромишления комплекс, но преди това – не мога да не ви попитам за отношението ви към бежанската криза и по-конкретно случките от последните месеци в България с изгонването на семейства бежанци от няколко български населени места – Широка лъка, Елин Пелин, Белене, а преди време и Розово…
– За мен това са срамни и позорни случки. Срамни за нас като народ и нация, която винаги е бил гостоприемна и която в определени периоди от не толкова далечната си история също е била субект на бежански вълни – ние самите сме били бежанци. Мисля, че трябва да бъдем по-гостоприемни към хората, които идват тук, гонени от война, но за съжаление голяма част от българския политически елит в момента си прави PR и гради образа си на „патриот“ чрез отрицанието на всичко външно и чуждо, конструира се външен враг, образ на противника. За мен това е категорично погрешно.
Модерният прочит на родолюбието е не отрицанието на чуждото, а любовта към българското. Всичко това не означава, че аз приемам безрезервно и безкритично опитите България да бъде превърната в санитарен кордон за бежанци, които западните държави не искат да приемат. Не казвам това в никакъв случай, а твърдя, че трябва да се търси общоевропейски подход, на първо място свързан с регулиране на проблемите в Близкия изток, защото нищо няма смисъл, докато не се омиротвори този район. Той беше умишлено тласкан в този хаос, включително с активното действие и бездействие на големи европейски държави, които днес трябва да си поемат отговорността, да насочат към този район инвестиции и усилия и хората, бягащи от война или социално-икономически мигранти да се върнат обратно, но затворени с огради, а с възможност отново да живеят спокойно и сигурно, както са го правили преди да им бъде „изнесена демокрация“.
– Другият основен морален фактор, на база на който би трябвало да проявяваме по-голям ангажимент и солидарност, за мен са доставките на оръжия към джихадисти, което беше доказано от няколко журналистически материали и разследвания. Докога ще изнасяме смърт, а после ще затваряме вратата на онези, които бягат от нея? Разбирам, че военните ни заводи работят много добре, носят печалби, икономически растеж и високи доходи на работниците, но в същото време те реално произвеждат проблема, пред който сме изправени, със собствените си ръце.
– Нека първо да кажем, че нашият военнопромишлен комплекс не е нарушавал правилата, които съществуват за износ на оръжия. Ако има такова, което се е озовало по втора или трета линия, то е станало без наше участие. Иначе е факт, че войните под една или друга форма са източник на приходите за нашия военнопромишлен комплекс. Трябва да сложим акцента върху това да развиваме българския ВПК като потенциален доставчик за изграждане на отбранителни сили в страната като част от общоевропейската система за сигурност, а не толкова като оръжия за износ към трети страни.
– Данните показват, че Саудитската Арабия вече заема челните места като основен купувач, а очевидно това е държава, която спонсорира джихадисти. Проблемът обаче далеч не е само български, осъзнавам това – една Великобритания пресича всякакви опити на опозиционни гласове да спре да търгува оръжия с тази държава.
– Моралните основания на търговия с оръжия винаги будят много възражения. Те са основателни, но за добро или за лошо ние имаме своя военнопромишлен комплекс, той има традиции и не можем да си позволим с лека ръка да го зачеркнем. Просто акцентът трябва да бъде сложен на друго място.
– За финал – остават броени дни до изборите, предстоят ви последни предизборни срещи, това е вашата първа кампания като лидер на партия, която се бори за място в Народното събрание. Как оценявате кампанията?
– Наистина обикалям много, а срещите ми са хората са това, което ми дава най-голяма увереност. Приемат ни с голяма доза позитивизъм и ентусиазъм, при това не говоря за наши членове и симпатизанти. Когато се разхождам из пазара в Гълъбово, например, много хора ме виждат, радвам се и че ме разпознават, но по-хубавото е, че няма негативно отношение, няма викове, отнасят се любезно. Харесва им, че млади и необременени хора се захващат с политика. Най-често чувам, че „трябват млади хора“ и като цяло вярвам, че направената в АБВ промяна се приема положително. Вярвам, че това ще ни даде възможност за добър резултат.
About The Author
