„Хитлер е изтребил 3 милиона евреи. Ние имаме поне 3 милиона наркомани и наркодилъри, ще съм щастлив да успея да ги убия всичките“. Това твърдение на 71-годишният президент Родриго Дутерте, в което по изключение липсват вулгаризми, обиколи целия свят през миналата есен. „Майсторът на дипломатическите гафове“, както го нарича западната преса, тогава беше президент едва от няколко месеца (от 30 юни), но обявяването на смъртоносна война срещу наркобандите в съчетание с отличителния му начин на говорене вече засенчваха политическата му програма и всички останали проблеми на страната, която той оглави.
Филипините – островна държава с размерите на Полша, макар и с почти три пъти повече население – са културно изключение в Югоизточна Азия. Тя повече напомня на страните от Латинска Америка. Първоначално в продължение на три века, почти до края на деветнадесети век, е испанска колония, а след това става американска. Повече от 80% от населението са католици, като църквата играе важна роля в държавата.
След Втората световна война американците признаха привидна независимост на Филипините, тъй като строго контролираха изборните резултати. Страната все пак е военна база със стратегическо значение и е важен източник на суровини. В изключение от правилото се превърнаха последните избори, чийто резултат според американските републиканци свидетелства за осъдителното разпускане сред администрацията на Обама. И така, дългогодишният кмет на Давао – град с размерите на Варшава, на южния остров Минданао – започна необикновената си кариера на президент. Започна я не с войната с наркотиците, а с църквата.
„Банда от педофили“
Първата демонстрация във Филипините срещу правителството на президента Дутерте беше проведена на 18-ти февруари тази година, като начело бе кардиналът на Манила, Луис Антонио Тагле. Това беше сигнал, че католическата църквата също ще воюва. Конфликтът започна през 2015 г. по време на посещението на папа Франциск – „това копеле, което блокира движението в Манила“ – както го определи Дутерте по това време. След идването си на власт президентът не се поколеба да обвини „шибаната“ църковната йерархия в „прикриване на производителите на наркотици и на експлоататорите, собственици на имоти“. Църквата първоначално се въздържа от критики към президента, защото въпреки осъдителните оценки за управлението му от страна на западните правителства и правозащитни организации, той се ползваше с огромна, невиждана никога в историята на Филипините обществена подкрепа (между 70 и 80%).
Епархията започна офанзивата си през януари, в момента, когато Дутерте се опитваше да „успокои топката“. След Нова година той изпрати благодарствено писмо на папата Франциск за последното му посещение в страната и обяви „Национален месец на Библията“. Това не донесе очаквания резултат и църквата не смекчи критика си, така че на 19-ти януари Дутерте изнесе реч, в която обстойно се спря на въпроса за многобройните незаконни жени и деца на духовенството, както и на съществуващата там „педофилия“, като не пропусна да спомене „малките момчета, масово изнасилвани (…) включително и от членове на епархията“.
Тогава архиепископът Рамон Аргелес призна от името на Епископската конференция, че „някои епископи и свещеници са извършили морални грешки“, но Църквата винаги ще „защитава Евангелието и живота“. И тук не ставаше въпрос за начина, по който президента се бори с наркоманията, а за инициативата му да се раздават безплатни контрацептивни средства на най-бедните жени, която беше приета с голям ентусиазъм от женските организации.
„Fuck America“
„Нека този педал да ми се разкара от главата“ – беше реакцията на Дутерте в отговор на критиката от страна на посланика на САЩ. Тази реплика обаче не означава задължително негативно отношение към хомосексуалистите, защото президентът, въпреки цветущия си език, се оказва първият лидер на Филипините, който подкрепя техните права. Западните дипломати, които неволно станаха изследователи на тънкостите във вулгарния речник на Дутерте, забелязаха, че по отношение на президента Обама той не използва своя обичаен термин „кучи син“, а „копеле“, което е форма на негативно отличаване от другите. Ситуацията бързо се изясни – Дутерте се опитва да направи завой на 180 градуса в контекста на международните алианси. През октомври миналата година, по време на посещението си в Китай, той декларира в типичен свой стил: „Аз разбирам и подкрепям вашата идеологическа линия. Ще отида и аз в Русия, за да кажа на Путин, че сега сме трима срещу останалата част на света“.
Дутерте оправдава своя антиамериканизъм с историята на Филипините. Американците са завладели Филипините, извършвайки геноцид. При пристигането им през 1898 г. избухва народно въстание срещу новите колонизатори, което е било потушавано с железен юмрук до 1913 г. Според различни източници са убити между един милион и половина до три милиона души, изгорени са цели села и градове. Оттогава във Филипините цари убеждение, че е невъзможно да се спечели срещу Америка.
Но не този факт Дутерте смята за най-голямото зло, а структурата на икономиката, която американците са създали: олигархично-поземлена. За да си подсигурят лесно управление, те въвеждат чисто феодални отношения, с каквито дори испанците не могат да се похвалят. Разделят страната на множество големи имоти и назначават семейства от китайски произход да ги управляват. Те обрастват с политически клиенти и частни „полицейски сили“, осъждайки десетки милиони селяни на вечна беднотия. И именно селяните без земя, селскостопанските работници – роби в действителност – представляват социалната база на комунистическите партизани, които действат непрекъснато почти от половин век.
„Не ме вбесявайте!“
Първото, което обеща Дутерте, беше да сложи край на войната. От няколко месеца в Рим се водят мирни преговори между Новата народна армия (ННА) и правителството. Въпреки това в началото на февруари ННА обяви край на примирието, наложено от президента, тъй като на „неговия“ остров Минданао военните убили 20 местни активисти на Комунистическата партия (на която ННА е въоръженото крило).
Дутерте реагира в обичайния си стил: „Ако искате да имате война още 50 години, ние ще се радваме да отговорим положително на молбата ви, копелета!“. Министърът на отбраната Делфин Лоренсана веднага обяви „тотална война“ срещу комунистите, но след няколко дни температурата на изявленията падна и от двете страни. Луис Халандони, главен преговарящ от страната на ННА, изрази помирителната надежда, че „преговорите ще възстановят мира, който ще е основан на базата на справедливост, поземлена реформа и разпределение на земята между селяните“.
Отношенията на Дутерте с комунистите не винаги са били лоши. Все пак той е ученик на социолога проф. Хосе Мария Сисон от Университетския колеж в Манила, основател на Новата народна армия. Професорът (от дълги години изгнаник в холандския Утрехт), е единственият филипинец, за когото президентът не използва нецензурни думи – доказателство за това е техният разговор по Скайп, излъчен на живо по телевизията. Сисон през 1968 г. скъса отношенията с Москва, за да се обвърже с Пекин, избирайки маоизма и започвайки въоръжена борба. Ако Дутерте не успее да се справи с комунистите, ще трябва да се бори на два фронта, тъй като на „неговия“ остров Минданао действат и мюсюлмански бунтовници, които наскоро се сближиха с „Ислямска държава“.
„В обувките на Сатаната”
Всъщност Дутерте трябва да се бори на три въоръжени фронта, защото продължава и борбата с наркотиците. Ако има нещо, което той смята за „филипинската болест“, това е „американската“ комбинация от общата мизерия, причинена от феодалните отношения, и масово производство на метамфетамини, също привнесено от Щатите. Във Филипините този наркотик се нарича „шебу“ и се предполага, че е по-чист от легендарните метамфетамини от сериала „В обувките на Сатаната“. Той е един от продуктите за износ, известен в цяла Югоизточна Азия и дори в САЩ, където пристига през Хонконг.
Това не е безобидна тревичка и има катастрофални социални последици. Произвежда се в нелегални лаборатории, скрити в селските имения и големите градове, охранявани от корумпирани полицаи и закриляни от военни и политици. В специален доклад, публикуван в началото на февруари, хуманитарната организация Амнести Интернешънъл заявява, че жертвите на войната, водена от Дутерте срещу наркотиците, са главно бедни, дребни играчи, а не големите риби в наркобизнеса.
Според доклада през първите шест месеца от управлението на Дутерте полицията, която получи от него „лиценз да убива“, е застреляла повече от 2000 души. Други пет хиляди човека са загинали през това време от ръцете на различни „ескадрони на смъртта“ с неясен произход и принадлежност и вследствие на всеобща война между наркокартелите, генерирана от „полицейския хаос“. Организацията дори загатва, че „това може да означава организирани престъпления срещу човечеството“.
Няколко дни преди публикуването на доклада Дутерте „прекъсна временно“ войната заради заформилия се международен скандал – полицейски служители от главния щаб в Манила убиват корейски гражданин, а впоследствие искат откуп от семейството му в Сеул, за да бъде „освободен“. Президентът заяви, че корумпираните полицаи (които според сметките му са 40% от всичките) ще бъдат наказани с изпращане в джунглата, за да се борят срещу ислямистите.
„Не ми пука за правата на човека“
На 24-ти февруари полицията арестува сенатора Лейла де Лима, министър на правосъдието по време на предишната администрация. Миналата година тя води парламентарно разследване срещу Дутерте, обвинявайки го, че е ръководил полицейския „ескадрон на смъртта“, докато е бил кмет на Давао. По това време са били убити около хиляда души – и не само наркодилъри, тъй като сред жертвите има и журналист, и политически дисидент. „Нашият президент е сериен убиец, психопат“ – заяви Лейла де Лима преди да бъде арестувана.
„Де Лима? Тя не само се чука с шофьора си, тя го начука на цялата нация!“, бе коментарът на президента. Дутерте от своя страна я обвинява в организирането на политическа защита на производството на „шебу“. Амнести Интернешънъл счита Лейла де Лима за първия политически затворник на президента. За него обаче западната теория за правата на човека е само един вид нова пропагандна религия, служеща да „оправдава колониалните войни и експлоатацията“.
Когато Дутерте оглави страната, заяви, че е „първият ляв президент на Филипините“ и се определи като „социалист“. Вкара в правителството няколко марксиста, но най-важните министерства – занимаващи се с финансите, икономиката и търговията, повери на последователите на неолиберализма. Неговите поддръжници твърдят, че в противен случай „досега би бил мъртъв“. Всъщност почти никой не вярва, че ще доживее края на мандата си. Засега нищо, дори призивите на Църквата, не подронва неговата популярност. Считан е за политик, който „всъщност наистина прави нещо“.
Милиони бедняци – тези, които не могат да си позволят „лукса“ да живеят дори в гето и прекарват нощите си по улиците или в гробищата, го хвалят, че им е дал безплатни (макар и много ограничено) здравни грижи и лекарства. За олигархичната преса това е „популизъм“, но перспективата за безплатно следване, строителството на пътища, училища и болници в селата и в крайните квартали, които президентът започна, кара бедните да го виждат като месия и звезда: ликът му „грее“ от чинии, стени и тениски. На никой от тях не му пука, че е показал среден пръст на някого по телевизията.
Текстът първоначално е публикуван в полския портал за леви идеи и социална критика „Страйк“.
About The Author
