За нас вероятно е трудно да кажем кои са най-великите спортни нации, но едва ли мнозина биха се усъмнили публично, че ние сме една от тях. Ако някой все пак го направи, то ще е следствие от слабите резултати на някоя лятна олимпиада или неуспеха на националния отбор по футбол. Напоследък изглежда това дали Григор Димитров има ден или не, е станало индикатор за наличието или отсъствието на “спортна нация” на географска територия, на която той отдавна не тренира. Очевидно ни трябват по-надеждни ориентири.
Обобщените данни на Евростат за 2014 г. за физическата активност на населението намекват, че представителните отбори и елитните спортисти са само видимата страна на един доста по-дълбок процес, към който ще се върнем по-късно. Същото впечатление се засилва от един статистически сайт, красноречиво наречен “Най-великата спортна нация”. На него има обща класация от всички големи международни турнири, благодарение на която сайтът изглежда доста безполезен, защото от създаването му постоянно се оглавявава от САЩ. Тук статистиката не ни казва нищо, което не знаем.
По-интересна е втората класация, която премерва резултатите на държавите в отношение към тяхната популация. През 2014 г., за която Евростат ни дава последни данни, тя изненадващо се оглавява от Словения, а за 2016 г. бившата югорепублика заема пето място. Надали някой у нас би свързал Словения, която е независима едва от 1991 г. насам и има население от 2 милиона души, с термина “спортна нация”, а още по-малко – “най-великата”.
И нищо чудно – словенският национален отбор по футбол няма запомнящи се успехи на големи турнири, а откакто ФИФА прави своята класация, словенските национали са средно 12 места зад българските. А ако махнем последните 6-7 години, които и без това искаме да забравим, разликата става още по-голяма. Най-добрият тенисист в Словения може да се похвали с едва 20-то място в световната ранглиста, а при мъжете върхът е трети кръг на US Open. Страната се представя малко по-добре от България на зимни олимпийски игри, но това вероятно се дължи предимно на географията, по точно на словенския дял в Алпите – иначе трудно ще обясним защо Лихтенщайн има 9 медала, а страните от Южна Америка и Африка общо – нула. За сметка на това, при участията си на летни олимпиади България печели средно 10,7 медала, а Словения – едва 3,3. Естествено, и тук би било още по-добре, ако можем да пропуснем последните 2-3 игри.
И все пак, когато премерим постиженията спрямо населението, от 2009 г. насам Словения винаги е в топ 6, докато България се движи между 17-то и 42-ро място. Една от възможните причини за това се намира във вече споменатите данни, публикувани от Евростат. Според тях, логично, именно Словения е страната в Източна Европа, в която най-голям дял от населението отделя време за физически упражнения – 60,9%. Мнозинството от спортуващите са прекарвали повече от 2 часа и половина седмично в активности. Цели 22,4% от хората в бившата югорепублика спортуват повече от 5 часа седмично срещу 5,5% от българите. У нас зашеметяващите 82,7% от населението заявяват, че не са спортували изобщо през годината. Едва ли е някаква утеха фактът, че зад над са Румъния (84,4%) и Турция (88,2%).
Но не може ли все пак да сме велика спортна нация, а само Григор Димитров, Красимир Анев и компания да се мъчат? Отговорът е – вероятно не. Има силна корелация между спортната активност на населението и резултатите на най-изявените атлети в дадена държава. От страните в ЕС лидери са Дания (81,3% спортуващи, 54,6% редовно), Финландия, Швеция и Австрия. На тяхното равнище е и Норвегия, която не е част от ЕС, но участва в проучванията на Евростат. Именно тези европейски страни са постоянно в челото на споменатата по-горе класация за резултати “на глава от населението”. Естествено, в такава раглиста предимство имат по-малките държави, а Индия е обречена да бъде последна. Немците също са в неравностойно положение, защото имат 40 пъти повече население от Словения. Цели 71.2% от него спортува, но броят на турнирите е ограничен и често има лимит на участниците от една страна. Това обаче не отменя факта, че има силна корелация между развитието на масовия спорт в Германия и високите спортни постижения.
У нас положението е доста различно: между шепата елитни спортисти и огромното мнозинство, което само ги гледа по телевизията зее празнина. Това си личи и от бюджета на спортното министерство. 68% от разходите отиват за т.нар. спорт за високи постижения, а едва 21% за ученически, студентски и масов спорт.
При тази парадоксална постановка не е голяма изненада, че докато България предлага 250 хил.лв. премия за златен олимпийски медал – в пъти повече отколкото САЩ, Русия или Германия – няма кой да я вземе. Единственият ни сребърен медалист от Рио де Женейро и спортист на 2016 г. Мирела Демирева пък постигна високия си резултат, след като от 2014 г. тренира в Холандия.
И ако корелацията между масовия спорт и олимпийските постижения не ни притеснява особено, то трябва да обърнем внимание на малката подробност, че тази статистика се събира от Евростат с оглед на отношението ѝ към здравето на хората. Не е голяма изненада, че България е лидер в ЕС по смъртни случаи в следствие на заболявания, свързани с кръвообращението, а веднага след нас се нарежда Румъния. Лидер в Източна Европа е… Словения с над 2 пъти по-ниски показатели от нас.
Някой може да печели купи и медали от наше име, но не може да бъде здрав вместо нас. Така че когато отново се зачудите дали сме спортна нация или не, отворете здравните статистики, а не класирането по медали от олимпиадата.
About The Author
